Пропускане към основното съдържание

Публикации

Най-четено

Лаптопът на дядо Дончо

Самолетът кацна на българска земя с час закъснение и леко залитане, последвано от бурните аплодисменти на оцелелите пътници. Малко по-късно Мила Търнър вече бе минала през паспортния контрол и стоеше философски усмихната в багажното отделение. Зад този вид нейни усмивки обикновено се криеше чувство на неудобство, а причината за това неудобство беше, че тя отдавна не си беше подавала носа навън, сред хората, облечена с дънки, маратонки и тениска. Извади от чантата си гримове и огледало, за да се „поосвежи“, докато багажите на всички пътници започнаха да се появяват по лентата.   Мила очакваше трите си огромни чанти – там бяха дрехите, които беше отделила за това двудневно пътуване: осем официални костюма – четири с пола и четири с панталон; пет маркови летни рокли, които беше успяла да си купи тази пролет в Сан Франциско; пълно бойно снаряжение от козметика; десет чифта обувки с висок ток и още четири чифта обувки с по-нисък ток – за всеки случай. Гримираше се, не изпускаше от очи л
Скорошни публикации

Божествената иглика

Често си спомням последната ми среща с Калин Калоянов. И онази история, започнала много преди вечерта, в която Калин беше загубил всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди седем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска. Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.  * * *   Металната маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер, в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой съученик в гимназията, през помощник - пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на „Тексас холдем” покера в света. И всичко това – само за петнайсет години. Първо слабите оценки се превърнали в златни пясъци, а след това златните пясъци се изсипали щ

Babylonschnaps

Чакаше ги. Чакаше ги още преди да се родят . Тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им в своето собствено съзнание. Повече от двайсет години ги чакаше. В двуетажната сива къща на края на градчето, първата, която се вижда от магистралата. В тишината, нарушавана само от тракането на влаковете по релсите и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо, чуваха се и гласове – крясъците на съседските деца напукваха прозорците му, лаят на кучетата от улицата буташе керемидите от покрива, а смехът на младите момичета гъделичкаше старите ключалки, спускаше райберите и разтваряше вратите, за да нахлуят след него и подсвиркванията на момчетата и да започнат да преобръщат вазите с цветята и кристалните сервизи. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на желязната си пейка на терасата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, да забие хобота си в сбръчканата повърхност от гл

ЗВЕЗДИ ПОД КЛЕПАЧИТЕ (откъс)

Жената, която стои на югозападната тераса на малкия семеен хотел в село Бистрица е друга. Живее в различно време, където секундите се отмерват от безплътен барабанист, за чието съществуване никой не подозира. Всичко в това време е научило жената на терасата да не вярва в случайностите. Залезът хвърля мътнооранжевия си шепот в черната ѝ права коса и се опитва да оживи смуглото ѝ лице. Маслиненочерните очи са тихи, притворени, но тя не слага тъмни очила. Не сяда на някой от двата ратанови стола, за да се наслади на питието си – небрежно смесен коктейл от скъп бял ром и кока-кола. За да се нарече „Куба либре”, би трябвало вътре да плува и резен лимон, за предпочитане лайм, както и няколко ледчета. Но в нейната чаша не плува нищо освен ноти от тъга – дали затова жената не пие с наслада, седнала на удобния ратанов стол, а се е изправила до дървения парапет и гледа нанякъде, но без да вижда света. А може би се е заслушала в нещо... но в какво? В безмълвието на празния асфалтов път край

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

Човекът, от когото научих всичко, което не знам

(споменът е публикуван в сборника "Весела книга за Софийския университет")           Може би това беше учебната дисциплина, началото на която очаквахме с най-голямо нетърпение. В крайна сметка, щяхме да правим нещо практическо, а не да учим разни теории и да четем ненужни учебници. Да, студентите по журналистика, особено тези по телевизионна журналистика, не си падахме особено по ученето – какво толкова има да се учи за това да застанеш пред камерата и да огрееш с физиономията си целокупната телевизионна аудитория в България, сред която, някъде там, са баба ти и дядо ти, момичето, което те заряза в гимназията и момчето, което те тормозеше в детската градина. Какъв по-категоричен триумф от това споменатите хора, а и още милиони непознати, да те видят там, на екрана? Изобщо не е от значение какво ще говориш, дали ще водиш новини или публицистично предаване, спортна емисия или сутрешен блок, ще теглиш лотарията или ще предаваш на живо от някоя чалготека промоцията на нечий нов