Пропускане към основното съдържание

Отлъчване - откъслек трети


 
Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от поглед дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светлокафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъхът на галещите черни ресници, дето гъделичкат, без да докосват, остри като мечове и меки като току-що разцъфнали теменужени листенца, отдалечавам се все повече, любувайки се на меки като млечен каймак клепки, давещи се във вежди, извити като върбови листя, тънки като борови иглички, сякаш изографисани от иконописец, за да почна да пътувам по нескончаемите бели житни поля на челото, по черешовите градини на бузите, по мекотата на носа, който като корабче плува в морето на това лице, море, в което гори лавата на устните, за да намери пристан безкрайната му красота в малката, извита като ягода брадичка, в едва подаващите се под черната нощ на косите малки смолисти уши, които обаче не могат да те спасят от вечния сон в косата, тая необятна, абаносова, гарванова смърт. Бавно умиране, при което потъваш и се губиш.
Това бил краят.
И началото.
Щото там, гдето свършва всичко, там почва всичко.
Щото всеки край дърпа подир себе си начало, а границите ги чертае само невежеството человеческо.
Жив бил Златан след страшната ракия, по-жив от всякога. Родил се в очите на това момиче. Гледали се двамата и мълчали, никой не можел да измисли подходяща дума за казване. Осъзнал Златан, че лежи в постеля, но не негова. В къща, дето не е негова. В село, дето не е негово. Но светът, той бил негов и само негов, докато го гледали тия очи.
Не мигвал. Не трепвал. И глас нямал, ракията го била изгорила. Та едва сколасал да прошъпне:
„Коя си?“
Ония устни само се помръднали, ала той и глух да е, щял да разбере:
„Силва.“
„А аз... Златан.“
И пак пил от извори, хрускал ледове, потъвал в езера, давел се в реки, морета го заливали, по облаци летял, падал в локви и после пак се изпарявал по повика на слънцето във висините. Но тя била все там. До него. Гледала го и го поглъщала със своите очи като капка роса, изпита от слънцето.
„Люта ракия ми сипа ти, Силво!“

Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори
Откъслек четвърти 
Откъслек пети 

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

Божествената иглика

Често си спомням последната ми среща с Калин Калоянов. И онази история, започнала много преди вечерта, в която Калин беше загубил всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди седем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска. Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.  * * *   Металната маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер, в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой съученик в гимназията, през помощник - пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на „Тексас холдем” покера в света. И всичко това – само за петнайсет години. Първо слабите оценки се превърнали в златни пясъци, а след това златните пясъци се изсипали щ