сряда, 20 март 2019 г.

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", който предстои да бъде издаден от "Жанет 45")
 
В потвърждение на общоприетата истина, че немците са винаги точни, доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна. Да, той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било, но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда. Просто се появяваше точно навреме и толкоз. Правилото важеше не само за работата, а и за хокейните мачове, които посещаваше през уикенда, за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл, за семейните вечери и гостувания по рождени дни (на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше), за обществените събития, юбилейните срещи със съученици и разбира се, сбирките в клуба на Пазителите на Регламента.

Олга, красивата съпруга на Адолф Хамершмит, която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеустременост личност, позната на почти всички любители на руската красота от поредицата еротични клипчета, с които сама се бе рекламирала в новонет и които Адолф не беше гледал, защото не обичаше да си губи времето с еротични видеа, та тази Олга с годините бе попила от точността на своя съпруг. Ходеше в клубовете за разкрасителни процедури и масажи точно навреме, водеше двете им кучета на разходки и на тренировки по аджилити точно навреме и изпращаше своя любовник Антонио Де Сабато точно навреме...

Но на двайсет и четвърти юли, събота, точно в десет сутринта, се случи нещо необичайно. Олга знаеше, че необичайните неща имат навика да настъпват точно след поредица от три съвсем обичайни събития, но в тази събота нейният усет за предзнаменования ѝ изневери така, както тя изневеряваше на своя акуратен съпруг... А обичайните събития си бяха налице:
1. Преди час кучетата бяха отведени от нея на тренировката по аджилити, която посещаваха всяка събота;
2. Преди два часа нейният възлюбен Адолф беше заминал с пикапа си към своя приятел Лайл, с който всяка втора събота (когато застъпваше на смяна вечерта в осем) се отдаваше на тих и спокоен риболов в Езерото на бисерите, отдалечено на петдесет и седем мили от къщата;
3. Преди половин час Антонио Де Сабато беше пристигнал и бе изпил на три глътки своето макиато с поглед, властно, но и нежно изучаващ тялото на любовницата сякаш го вижда за първи, а не за деветдесет и шести път... след което Антонио се бе заел самоотвержено със своята амбициозна задача да задоволи нейното безгранично сладострастие, дошло още от корените на рода ѝ, живял с векове в сърцето на руската степ, а тя, Олга, разтърсваше двуетажното здание със своя могъщ мецосопран...

И тогава, точно в десет сутринта, в къщата влезе разстроеният доктор Адолф Хамершмит, чу дяволските предсмъртни писъци от спалнята, огледа чашката с наскоро изпитото макиато и оставената до нея бейзболна шапка на Чикаго Къбс“... Да, това обясняваше наличието на червеното спортно Алфа Ромео“, паркирано в задния двор, както и лачените сандали номер 12,5, грижовно оставени край входната врата. Доктор Хамершмит въздъхна, после излезе навън, където виковете на жена му отекваха в тон с песента на птиците в съботната утрин. Качи се обратно на пикапа и направи няколко обиколки на квартала, напазарува от супермаркета, зареди новомобила си с гориво и се върна точно навреме (както обикновено) – за да се размине с излизащото от уличката им червено Алфа Ромео“.

вторник, 26 февруари 2019 г.

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", който предстои да бъде издаден от "Жанет 45")


Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, които не са способни да чуят съвършенството, болката, чистотата, красотата, тъгата, нежността и свободата на тази тишина.

Тишината. От нея той извлича всичко. Да, той е като лозата, която изсмуква силата на земята и я смесва с топлината и светлината на слънцето, за да излязат изпод ръцете му нотите, както натежалите гроздове се спускат от лозята. Не, той е по-скоро рог на изобилието, защото от него излизат безспирно плодовете на божественото обаяние, пълни с животодаряващи сокове, с плодове, които не изгниват. Те с времето се превръщат в ароматно вино, което да се лее над света и да опиянява.
Безспирно.
До края на времето.
Тогава, в този миг, който побира безброй вечности, той не може да се умори, да огладнее или ожаднее, да му се приспи, да пожелае да прегърне невръстното си момче или да погледне разплаканите очи на жена си, да се присъедини към риданията ѝ по наскоро умрялото им бебе, шестмесечно ли беше или по-малко, първото им момиченце, което си отиде, отиде при двамата свои братя, недоживели до третия си месец, но не, той е тук – над листата, под трептящата свещ на своето вдъхновение, той пише, докато нечия жена хлипа в съседната стая, на хиляди километри от него, на хиляди светове от него, чия е тази жена, нима негова, та той пишеше и докато тя раждаше първия им син преди пет години... Тя се ласкаеше, че е описвал в нотите стоновете на нейната всераздираща болка, но истината е, че той не бе чул виковете ѝ, той и тогава, и сега слушаше единствено тишината. Не, той не е глух, той може да чува и грозните шумове на света, но... обича единствено своята тишина. И живее в нея.

Лицето му леко потрепва от божествените вибрации, в главата му танцуват хиляди картини, както става всеки път, за да се подредят по съвършения начин, единствено възможния начин, в изписаните ноти... В тези картини бели коне теглят каляската на фелдмаршала, слънцето огрява крепостта „Хоензалцбург“, вятърът пилее сивата перука на архиепископа, бързите струи на Вълтава носят копнежите на някоя планинска девойка, за да ги удави Елба в мразовитото северно море...
Там, сред всички тези картини, е и онова позлатено резбовано огледало. Огледалото, кой знае как попаднало в дома на стария Кристоф, онзи болен от подагра богаташ, той сега е мъртъв, мъртъв е вече от месеци и огледалото го е забравило, но тогава бе жив и неговият разкошен дом бе поразяващ със своето разточително великолепие. Нима е възможно композитор да твори на подобно място, обслужван от лакеи...? Там, между позлатата на таваните и мекотата на килимите, свещите в кристалните канделабри осветяваха това разкошно огледало...
Но не собственият образ поразяваше в огледалото.
А резбата. 
 
Тази резба криеше тайна. Възможно ли е никой досега да не я е забелязал? Възможно ли е някой въобще да я е разчел? Не, тайната не се криеше в нежните цветчета със стъбълца като оплетени една в друга пъпни върви; не беше и в птиците, разперили криле към недогадимия свят на отвъдното; не беше в листата от ясен и бряст; не беше във всички деликатни детайли, изписани от неизвестния резбар така изкусно, както и той изписваше нотите си сега – плавно и уверено, с убеждението, че различна подредба би била обидна, грозна, невъзможна, престъпна... Не, тайната беше в цялото. Това огледало приличаше на сълза, току-що отронила се от майчино око. Сълза на огорчение. Сълза на разкаяние. Сълза на облекчение. Сълза на неизбежност. Отровна капка, от която потича отровна река. Или не... това огледало беше утроба, чисто, меко и топло лоно, в което се ражда не надеждата, не божественото обаяние, не безсмъртието... а самотата.

Нима е възможно всичко това да се крие в резбата на едно огледало, изоставено в разкошния дом на умиращия старец?

Нима е възможно всичко това да се крие в нотите, които излизат и в този миг изпод ръцете му?

Откъде идва всичко и докъде трябва да стигне?

Не. Той не си задава такива въпроси. Това са въпроси за философите. Той пише. Слуша тишината. Вижда картините. И пише.

Той е посредникът.

А аз... аз съм там, в огледалото.

сряда, 6 февруари 2019 г.

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", който предстои да бъде издаден от "Жанет 45")


Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците?
И ние.
И улиците.
И всичкото.
Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всички ни, не, кънтеше в душите ни... а аз стоях като истукан и гледах. Не него, ослепелия кой знае преди колко века агалар, с тъмносиня чалма и бяла брада, с уста празни, но дъвчещи нищото, жвакащи бавно и леко като преживно животно, старика с мръсни бели ръкави, запретнати в студа, за да открият пред света ръцете му. Гледах броеницата. В тия ръце се премятаха зърната ѝ и точно те ме приковаха там, в средоточието на тоя непознат, ничий град... В непозната, ничия държава. В непознат, ничий свят.
Гледах как дългите пръсти на стареца ловко премятат зърната от броеницата, докато очите му се взират в нищото. И си казах – да. Това е животът.
Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп побелял агалар.
Животът на всички ни.
Щрак. Щрак. Щрак.
Всеки ден прехвърляме по някое малко кехлибарено зърно. Докато е в ръцете ни, то ни се струва по-истинско. По-различно от останалите. Ала щом иззвънти при всички други, отместени от пръстите ни в миналото, то става съвсем неразличимо. Споменът за гладкостта му и звука от прехвърлянето му си отива бързо, заменя го следващо. И следващо. И следващо. Докато не изчезнат всички завинаги, всяко едно зрънце сред останалите, всички останали сред него, осъдени до едно на забрава. Обесени на непрекъсващата нишка.
Щрак. Щрак. Щрак.
Небеса. Жена. Живот.
Щрак. Щрак. Щрак.
Очи. Бог. Река.
Щрак. Щрак. Щрак.
Дом. Скръб. Любов.
Щрак. Щрак. Щрак...
Раждане, прошка, планина, топлина, майка, икона, баща, монах, семейство...
Така живеем. Прехвърляме зърно след зърно. Дорде не стигнем последното. И после – нищо. Или като Сизиф – отначало.

Но не всичко е тъй безнадеждно, защото точно там, сред многото прехвърлени от ръцете на агаларя кехлибарени зърна, се крият истинските бисери. Те не се отличават по форма, нито по звук. Изглежда дори, че слепият старец никога няма да разбере, че е държал в пръстите си скъпоценност. Това не е вярно. Той разбира. Усеща го. Ала не на мига, докато бисерът е в пръстите му. Разбира го по-късно, когато през ръцете му минават още. И още. И още. Тогава чак той спира. Забавя пръстите си и си спомня. Да. Тогава. Преди пет или десет, или седемнайсет щраквания...
И се усмихва. Иска му се да подържи още веднъж бисера, но знае, че няма как. Връщането назад е непостижимо. Остава единствено споменът. И горчивата усмивка на осъзнаването.
Точно тия бисери правят живота ни истински. Точно за тях разказваме някой ден, когато се почувстваме готови да се върнем назад и да ги споделим някому, или просто нямаме какво друго да правим, освен да се отдаваме на спомени. За тия бисери ще разправя и аз сега, защото вече съм сигурен, че те са свързани от друга нишка. Не само невидима, а и неведома. Ала усещам, че я има, незнайно защо и от кого прокарана, тя свързва не само зърната на времето, които до едно си отиват в миналото, но и бисерите, отредени ни от съдбата.
Ако не бяхме заживели в къщата с къпиновите храсти, аз нямаше да срещна Сребра, старицата. А ако не я бях видял, нямаше да науча оня непознат език. Езикът на книгата, която баща ми притежаваше в своя кабинет. Езикът, който ме изпрати на чудновата мисия, поставена ми по време на примирието. Именно на тая мисия очите ми срещнаха агаларя с броеницата в Люлебургас, точно тя доведе до всички по-нататъшни събития, които сега следва да разправя.
– Много назад си, Найдене.
Гласът на Кавалериста ме вади от съзерцанието и спомените. Тоя глас звучи като грохот от изригващ вулкан. Бях го чул за първи път преди няколко дни, в лагера ни в Булгаркьой.