Роден съм чак по смолянско, в сърцето на неизбродимите Родопи. Но защо пък да ви разказвам за тях, какъв е смисълът? Трябва човек да е направил първите си крачки там, да се е препънал за първи път там, да е обърнал погледа си за пръв път към звездите там, за да разбере, че по онова небе светлиците са много повече. Повече отколкото са на всяко друго място по света. Няма научно обяснение за това. Но никой не би могъл да приведе и опровержение. Това си е просто усещане.
Израснах из дупнишко, край топлата величественост на Рила. Но има ли смисъл да търся думи и за нея, кой би ги разбрал? Трябва човек да е спечелил първата си целувка там, да е загубил първия си приятел там, да е насочил очи към снежните и замамливи върхове за пръв път оттам, за да осъзнае, че онези вършища хем галят и съблазняват небесата, хем ги пронизват без милост. И трябва да си ярък като слънцето, за да те пропуснат край себе си. Но кой може да докаже тоя техен характер? Или кой може да му се изсмее, наричайки го измислица, без да допусне за миг, че правдивостта му е възможна? Защото това е ни повече, ни по-малко – някакво илюзорно прозрение.
Сега живея по софийско, току под нежната и прелъстителна Витоша. Но нима мога да накарам някой от вас да я види през моите очи? Не трябва ли човек да е прегърнал за първи път детето си тук, да е замръкнал, поразен от безмилостно отминаващото време тук, да се е загледал към съблазнителната гръд на билата оттук, точно оттук, където аз пиша в момента своя отвлечено-замечтан биографлък, за да се убеди, че майчиното мляко на земята може да е и сладко и горчиво едновременно, и безвкусно и резливо едновременно, топло и студено, засищащо и давещо, бяло и черно – едновременно. Чувствам го сега. А какво ли ще е утре?
И кому е нужно да знае, че междувременно съм учил из училища, университети, работил съм по вестници, радиа и телевизии (и още си работя - къде ще ходя...), че съм писал някакви неща, които никой не е прочел, че съм писал и други неща, които много хора са чели, или слушали...?
Тази страница съществува, за да споделям някои от нещата, които пиша, с вас. Или както е прието да се казва – да ги пускам. Да пускам терзилъци. Пускам ги хаотично и неорганизирано, а тази страница съм оставил на капризите на вятъра. В нея живеят разни измислени терзилъци, както и проекции на други образи – огледални терзилъци. Някои от тези терзилъци ще стигнат до вас, други вероятно не. Но това няма да ги спре, те ще си съществуват, ще играят с лаптопи или карти, ще рисуват и пеят, ще си подаряват рози сутрин, а вечер ще си пият ракията... Ще изкачват върхове и ще пропадат на дъното на боклукчийски кофи... Понякога, когато се скарат – ще решават споровете с боксови ръкавици, с пистолети, с каквото си щат. Ако искате вярвайте, ама тия дни срещнах едни терзилъци в градския транспорт. Някакви други изскочиха от книгите, а трети крещяха на стадиона...
Така че, заповядайте – уловете си терзилъци. Безплатно... и колкото си искате, щото те не са като рибоците или пилците, не се свършват, не можеш ги изяде. Напротив – когато си ловнеш терзилък, терзилъците стават все повече. Множат се пустите, пълна напаст са, хвърчат ми из главата и искат да излизат...
Ама хайде, стига сте си губили времето в тоя биографлък. Той и без това си е някаква абсолютна терзилъшка фантазлъщина...
Казвам се Мая, попаднах случайно на сайта ти, посредством група във Fecabook клюкарника. Искам да изразя искреното си впечатление и да направя дълбок поклон! Зарадва ме изключително, може би защото и аз като теб "изяждам" всяка книга пред полезрението си, макар че ми остават безброй много, но ти ме докосна чрез това, което си написал. За това Поклон, дълбок и искрен. Не знам дали си критичен към това което се носи из интернет, но аз лично съм, много, а това което ти пишеш е много близко и до мен, за това Благодаря ти! Много ти благодаря и удоволствие ще продължавам да те чета! Весели Празници!!!
ОтговорИзтриване