Всяка секунда я вижда за първи път
(откъс от романа "Звезди под клепачите")
Момичето е облечено в черна рокля. Първоначално Йосиф не я забелязва. Долавя лек повей край себе си. Усеща стъпката ѝ. Не я вижда, нито чува. Усеща я. Няма и как да я чуе – в закрития вагон се смесват хаотичнo гласове на пътници, а отвън пищи свирката на кондуктора, която подканя всички да заемат местата си, за да може парният локомотив да въздъхне тежко и да потегли по пътя към Рилската обител.
Чак тогава, след като влакът поема по тесните релси и гара Кочериново остава нейде назад, Йосиф се осмелява, уж случайно, да погледне натам, където е тя. И вижда лицето ѝ, удобно скрит зад възрастните мъж и жена, които седят непосредствено пред него и непознатия му спътник отдясно, който сякаш се е облял с половин литър одеколон. Но Йосиф не усеща миризмата, защото
гледа лицето ѝ.
Влакът набира скорост с пуфтене, пътниците зяпат навън, двамата старци пред Йосиф се разправят за нещо, приказват разпалено и недискретно, гръмогласно, човек не може да не ги чуе, освен ако не е глух.
... всеки път е така, разбираш ли, едно и също се повтаря... а ти защо, като знаеш, не предупреждаваш... глупости, колко пъти ти казах за нея, че това е тя, същата, ама ти не слушаш, ти си седиш на ушите...
Слънцето отвън наднича над планината, птиците летят, подплашени от локомотива, светът е пред прага на война, най-голямата война от всички досега, а те си седят тук, във влака и се препират за...
Йосиф не ги чува. Не ги вижда. Те са сенки. Йосиф вижда нея.
Черна шапка на главата ѝ. Под нея – две дълги плитки. Крехко лице. Светло. Загадъчно. Прелестно. Лице, на което устните – дребни и леко извити надолу, придават леко смръщен вид, но Йосиф може да си представи каква усмивка се крие някъде там, дълбоко – зад всичко това, което вижда. За първи път.
Поглежда я отново. И пак я вижда за първи път.
Всяка секунда я вижда за първи път.
А тя седи до прозореца, по посока обратна на движението и гледа навън. Гледа със зелени изумрудени очи. Очи, които не са просто за да вижда света. Очи, чието предназначение е друго, те са измислени с различна цел.
Да създават светове. И да ги убиват.
Правят го точно сега, в този миг, когато се преместват и поглеждат към Йосиф. Дръзко и спокойно, сякаш винаги са знаели, че той е тук. Някъде дълбоко в тия очи има скръб. И любопитство. Но той не разбира нищо от това. Той е в зеленото.
Първоначално виждах всичко това в черно и бяло. Като на старите ленти. Черният локомотив, бялата земя под него и черният пушек, който потъва в бялото небе. Черните костюми и белите ризи на мъжете. Белите рокли и черните колани на жените. Някакво малко момченце с бяла блуза и черна жилетка, което изрежда спирките на влака. Тя също е в черно и с черна шапка. Йосиф е с бяла риза и черен костюм от лен. И изобщо, един черно-бял влак в черно-бял свят с черно-бели хора, които се препират за черно-бели неща, всичко е останало там, на нечия забравена филмова лента – като онзи пристигащ влак на братя Люмиер в заведението на Марин Чолаков в Русе през 1897-а, а аз започвах да чувам дори шума на кинематографическата машина и учестеното дишане на зрителите, докато...
докато не се появи зеленото. Не на горите, които минават пред взора на всички черно-бели хора, загледани в прозорците. Зеленото на очите ѝ.
Йосиф бързо отмества поглед. Сега виждам, че и неговите очи не са черни, тъмнокафяви са. А нейните плитки са светлокафяви. И докато пейзажът придобива цвят и форма, Йосиф усеща как се поти в своето елегантно сако, вече и той гледа навън, дори чува откъслечни думи от хората около себе си, после се окопитва, но не посмява да се обърне отново към нея, не, той сваля шапката си, вади светлосиня носна кърпичка и забърсва с едно движение потното си чело, макар че изобщо не е горещо, пролетта навън едва е започнала да носи ароматите си и не може да измести мириса на дим от селските комини.
По гърба на Йосиф плъзват още капки пот. И в това няма нищо чудно. Какво по-нормално от това да ти стане горещо, когато погледнеш такива очи? От друга страна, има и обективни факти. И те са ясни. Йосиф е добре облечен четиресет и три годишен мъж, женен, с двама пораснали сина, уважаван и познаван от всички в родния си град. А тя... така ще каже след време Вулкана, един от най-близките му юношески приятели, тя е... толкова млада.
Колко?
На възрастта на големия му син? Или на възрастта на малкия?
Но не, Йосиф не мисли за подобни неща в момента. Нито пък си задава въпроса:
Как попаднах тук? И защо?
Вече не търси с поглед мястото, за което е тръгнал. Гледа навън, но не вижда зелените хълмове и селските гари, а само себе си, живота си, отразен в ония непознати зелени очи. Спомените нахлуват в мислите му и той се връща назад във времето. Всъщност не, той усеща цялото време, което е изживял като неделима цялост, побрана в безначален и безкраен миг.
Като роман от една-единствена дума, която се повтаря вечно.
Там някъде, разбъркана сред многобройните хора и думи, смърти и раждания, омесена с шума от предишната голяма война и младежките вълнения в Солунската гимназия, с първите прегръдки на синовете му, с радостта от успехите на дъскорезницата и създаването на фабриката, размита с цветовете на онези картини, които някога е рисувал, Йосиф вижда отново и първата среща с жена си Божия.
Като завръзка. Начало на фабулата в неговия роман.
Романът "Звезди под клепачите" е издаден от "Жанет 45" през 2022 г. Отличен е с наградата "Христо Г. Данов" 2023 - за принос в националната книжовна култура.
