ТЕРЗИЛЪЦИ

В съзнанието ми са останали две книги в библиотеката на родителите ми. От тях започна всичко. Червена и зелена книга, които стояха на втория рафт, отляво. Една вечер леля ми, която ни гостуваше, погледна към тези две томчета и каза на баща ми: "Много хубави книги имате, батко. Маркес! Толкова го обичам! Маркес е прекрасен..." Мисля, че съм бил на около 10 години. Отворих първата от тези книги около 3-4 години по-късно, спомняйки си думите на леля ми. Беше по време на лятната почивка – някой от родителите ми я беше взел със себе си. Зелената книга. Тогава за първи път прочетох началното изречение на "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда." Магията ме погълна, държа ме около 10-15 страници, но по-нататък не успях да продължа да чета – почивката свърши. Но нещо от тези страници беше останало в мен и докато бях ...

Искам да ви разкажа за усещането да откриеш перфектната перла. Не съм ловец на бисери, а опитът ми с мидите се изчерпва с няколко неволни порязвания на плажа през лятото. Но опознах усещането , чувството да разтвориш една черупка и отвътре да заблести твърдият заоблен предмет, символизиращ щастието. Може би защото специалистите казват, че от около 3 тона миди излизат едва 3-4 перфектни перли... Всъщност и моята перла също се показа за първи път на плажа . Но на един въображаем плаж, нарисуван на картина. Един сюрреалистичен плаж, за който едно красиво момиче е изпяло песен. Там, на този морски бряг, стои едно момче, което се казва Кафка. Но не Франц Кафка. Кафка Тамура... Моята перла се казва Харуки Мураками . Не бих могъл да кажа какво е теглото на книгите, които съм прочел, преди да го открия. Срещах името му в книжарници и библиотеки, попадах и на статии, подобни на тази, в различни блогове. Но за първи път отворих негов роман в началото на тази пролет....

Неповторимо удоволствие. Емоционалност, стигаща до истерия. Красота в най-чистия вид. Сблъсъци, противоречия, антагонизми. Епохи. Образи. Характери. Объркване. Лудост. Стил, водещ до пристрастяване. Страници, към които изпитваш обич. Понякога и омраза. Много често – и двете. Но никога равнодушие. Трудно ми е да продължа, защото за него са казани толкова много неща, изписани са повече книги отколкото самият той е написал, служел е за вдъхновение на едни от най-великите творци от края на 19-ти век до днес. Не искам да го анализирам, защото би било прекалено смело, просто не трябва. Не искам и да го обяснявам, защото него трябва да го усетиш. Той е създал едни от най-големите съкровища, които могат да се намерят по рафтовете на световните библиотеки. Могъщ ум. Проникновен психолог. Изкусен разказвач. Гений.  Да. Става дума единствено за него. Достоевски.

Когато става дума за медии, в съзнанието ми изниква една филмова сцена – от „Диво сърце“ на великия Дейвид Линч. Кола се движи по път сред пустинята. В колата са Никълъс Кейдж (в ролята на агресивния побойник Сейлър) и Лора Дърн (в ролята на шантавата му любовница Лула). Лула кара колата, а Сейлър се е изпънал на задната седалка със стърчащи нагоре крака. Радиото работи. Лула шофира. Пуши. А по различните радиостанции чува следното:   „ ...имам троен бай-пас и хора като вас ме карат да изляза от болницата...“   „ ...за последния ѝ развод, простреляла и убила трите си деца на възраст 7...“   „ Съдията е поразен, че Джон Рой е правил секс с труп...“   „ Миналия октомври щатските власти са пуснали 500 костенурки в Ганг, опитвайки се да намалят замърсяванията от човека и ще използват крокодили да ядат труповете на Хиндусите...“   Лула спира колата и изскача навън, крещейки: „ Сейлър Рипли, намери ми някаква музика по това радио !” Това кара Сейлър да с...

Снимка: http://saintdobry.com/ Разбрах за неговото съществуване на 15-ти юни, в 12 ч. на обед. Под климатика. На изкуственото осветление. Пред компютъра. Цък. Интернет – какво ли има да ми каже днес? Фейсбук ме съветва кои храни да избягвам, за да не ми се „изпарява сексуалният мерак“. Реклама ме кани на екскурзия в Скандинавия. Обмислям набързо и двете предложения, решавам, че не ме засягат. Цък. Новинарски сайт. Росен Плевнелиев, Божидар Димитров, Франсоа Оланд... Отказвам се. Цък. Времето. Горещо – усеща се като 32 градуса. Да живее климатикът, нали? Цък. Спорт. Изпълкомът се събира в четвъртък, жребият в петък. Чувствам се напълно спокоен след тази ключова информация. Цък. Новинарски сайт номер две. Пак Плевнелиев и Оланд. О, и Бойко Борисов. Скрол. Кафето лекува сексуални проблеми. Малко се притеснявам, защото вече съм изпил две. Цък. Сайт за видео-споделяне. Криско и някаква жена. Бързо цък върху трети новинарски сайт. Над 30 души от „Орландовци“ са били отведени в пол...

С този текст аз по три начина ще допринеса за съвременното изкуство. Не се смейте! Бъдете търпеливи и ще ви възнаградя. Но имайте предвид, че съм взел взел по една кавичка в ръка и съм оградил с тези кавички всичко, което пиша. Особено думата изкуство – нейните кавички са по-големи от паметника пред НДК. И така... Съвременното изкуство е в интернет. То е кратко. Ясно. Лаконично. Изреченията са от максимум 6 думи. Даже 6 го пишем с цифра, защото така по-бързо се чете. Много важно е да има и кратки абзаци. За да не се изморяват очите на читателя. Микроизкуство. Даже думичките трябва да са кратки. Разкази от 40 думи, но с неочакван край. Или разкази с по 6 думи. С още по-неочакван край... Досущ по примера на Хемингуей, който едва ли би предположил, че някой ден най-четеното му произведение ще е разказът от 6 думи. Ако не сте го чели, питайте Гугъл.

Има ли нещо, с което българинът не може да се примири? Предлагам на социолозите да  направят проучване, защото ми е много любопитно, дали съществува някакво явление, което да може да ни ядоса истински... Ние сме най-добри в раздразнението. До такава степен сме се усъвършенствали, че всичко ни дразни. Дразни ни снегът, дразнят ни наводненията, дразнят ни политиците, дразни ни националният отбор по футбол. Не само това. И дупките по пътищата, и Мая Манолова, и безпаричието, и прокапалият бойлер вкъщи. През зимата ни дразни студът, а през лятото – горещината. Дразни ни работата, но не по-малко ни дразни и безработицата. Излезте днес на улицата и се загледайте в лицата на хората – трудно ще откриете някое, на което не се чете раздразнение. Но кое е това нещо, което може да ни ядоса? Има ли вероятност от нещо да ни прекипи? Да спрем да мрънкаме и да започнем да крещим?

131 коментара за седем часа - и то от два до девет сутринта. Всичко това само под един репортаж в спортен сайт. Влизам в друг спортен сайт, там също има репортаж от събитието, макар и на трета позиция, след поредното изказване на Венци Стефанов. Там коментарите са много повече, надвишават 150. Да опитаме една игра - според вас това събитие радостно ли е за българските любители на спорта или не? Тези коментари позитивни ли са или негативни? Едва ли някой има съмнение в отговорите на тези въпроси. Събитието е загубата на Григор Димитров от американския тенисист Райън Харисън, който е на 169-то място в ранглистата. На турнира в Акапулко, където Григор миналата година спечели титлата. В последния сет - с резултат 6:0. Както е казал един мъдър човек в една велика книга - това е положението. Какви коментари предизвика тази неочаквана загуба на Григор сред българските му "фенове"? Реших да проверя. Защото аз също гледам всеки мач на Григор и се гордея с това, че ми ...

Здравей, дядо Йоцо, Пиша ти от София, годината е вече 2015-та. Не знам дали някой друг се е сещал за теб през годините, но реших да ти пратя това писмо, за да ти разкажа какво ново става в твоята България. Повече от сто години са минали, дядо Йоцо, а сякаш са хиляда - дори да беше тук и да виждаше, не знам дали щеше да ни познаеш. Любимата ти българска железница още е тука. Е, казват, че влаковете работят на загуба, машинистите и пътниците напоследък взеха да недоволстват, но още си имаме влакове, които трещят по релсите. Някои се оплакват, че им били стари влаковете, вътре лошо им миришело, закъснявали били, пък и вече няма кой да им се радва, даже и слепец - всички се жалват. Но за това си има причина, дядо Йоцо, щото българите си имаме вече коли, че и самолети! Всеки си има по една кола, дядо, качва се сутрин важно-важно и отива на работа. Целите улици на София са в коли, толкова са много, че си стоят на едно място и чакат. Ех, да беше тук да видиш каква прелест е това...

Както и всяка друга зима, след като отминаха коледната еуфория и новогодишният махмурлук, се събудихме в едно замръзнало кралство, а нерешените от десетки зими проблеми ни посрещнаха – лъснали като кучешка урина в януарски сняг. И докато „снегоядът“ е далечна мечта, прекосяваме скованите от лед тротоари, в които се оглежда травматологията на Пирогов, а от покривите ни дебнат коварни ледени висулки, по-тежки от копието на Ахил. П реди да започнем първия си работен ден от новата година, пием кафе на топло, разказваме си кой как къде и колко пъти се е напил през почивните дни и се отпускаме в мечти да сме някъде на юг. Например при Гришо – в Бризбейн, да "поразцъкаме" в жегата, да поиграем малко с Федерер, а вечерта Маша да ни чака вкъщи не с джезве греяна ракия, а с чаша ледено шампанско.

Във Факултета по журналистика ни учеха, че една новина трябва да отговори на няколко основни въпроса. Кой? Къде? Кога? Как? Отговарям бързо. Преди една седмица, в „ София , братче, центъра на просветата“, с ударна вълна, разпространила се във времето и пространството, се сблъскаха два галактики. Културата. И Слави Бинев. Галактическата българска култура редовно участва в подобни сблъсъци. Носейки се в мултикултурната вселена, тя сякаш е разположена така, че да привлича ударите на околните. Само в последните 25 години тази галактика получава от всяко правителство и всеки парламент по няколко звезди, които се опитват да я озарят със собственото си великолепие. Сега обаче културата има срещу себе си не просто някое мимолетно сияние, а друга галактика. Може би и това е причината ударната вълна от сблъсъка все още да не е отшумяла, въпреки че българите сме свикнали да бъдем свидетели на астрономически глупости, сътворени от политиците.

Напоследък на националния стадион се случва нещо необичайно. Пред входовете се редят хора, които не ми приличат много на футболни привърженици, поне не на тези, с които съм свикнал. Те се събират и влизат на стадиона тихо, спокойно, без да пеят песни, без да крещят и да се блъскат. После отиват на трибуните и си търсят местата, взират се в номерацията на седалките и възпитано уточняват с хората наоколо дали това са точно указаните на билетите номера. Чакат началото на мача без традиционните песни, факли, шалове и бомбички. Когато мачът започне, гледат го с интерес, обсъждат играта, от време на време подвикват към футболистите и отпиват безалкохолна бира. Още когато за първи път видях тази особена порода футболни привърженици миналата пролет, ми беше трудно да повярвам, че това са хора, отиващи на мач, а не на концерт или някакво друго културно събитие... Футболът не беше ли онази игра с "ултрасите", събличащи се голи до кръста на минус 10 градуса, подкрепящи отбора ...

Има един популярен виц за това как двама овчари видели Баба Яга в небето и това извикало у тях крилатата фраза "каквато ни е държавата, такъв ни е и Батманът". Той е много подходящ за обяснение на много неща в България - институции, стандарт на живот, общество и... всичко останало. В последните няколко дни много хора разсъждават по този начин и за съвременните ни "герои". Нали в крайна сметка Батман е "супергерой"? Кои са героите ни в момента? И изобщо правилно ли е да ги наричаме герои? Да не са се били в освободителната война, че да са герои? Направих си един експеримент - написах "герой" в търсачката "Гугъл". Първи резултат - уикипедия: "Герой в обществен смисъл е личност, която в поведението си проявява изключителни качества и способности..." Вторият резултат в уикиречник заявява, че "значението на думата все още не е въведено", но ми предлага синоними: "борец, юнак, воин, кавалер, рицар, победител, ...

Когато отворих „Невиждани академици“ изпитах приятното усещане на среща със стар приятел. Очакването беше дълго, а новината за появата на книгата ме хвърли в някакъв налудничав транс – тръгнах към най-близката книжарница, грабнах още миришещото на мастило издание и го понесох към дома си. „Въпросът при футбола – същественият въпрос при футбола – е, че не става въпрос просто за футбол“ - прочетох на задната корица. За мен това важи не само за футбола, защото въпросът при книгите на Тери Пратчет – същественият въпрос при книгите на Тери Пратчет – е, че не става въпрос просто за книги... Запознах се с Пратчет сравнително късно, особено ако отбележим факта, че съм ревностен фен на Дъглас Адамс още от тинейджърските си години. Шарените му корици, заемащи минимум един рафт в книжарниците много пъти бяха привличали погледа ми, редовно ги разгръщах, знаейки, че ако си купя една от тези книги, вероятно ще трябва да намеря място вкъщи и за всички останали. Препоръчваха ми го приятели, ч...

Когато в Парламента се дебатира за ново правителство, се изисква един особен вид мазохизъм, за да застанеш пред телевизора - да гледаш и слушаш речите на депутатите. Все едно те е заболял зъб, но не спираш да го натискаш с език. Проявявайки този мазохизъм не спечелих нищо, загубих няколко слънчеви ноемврийски часа и стигнах до един-единствен извод. Той не съдържа нито една от думите "съгласие", "коалиция", "реформи", "устойчивост", "евроатлантически", "патриотичен", "компромис" и т. н. Нито става дума за "неравенства", "безпринципно", "ксенофобия", "задкулисие", "популизъм"... Моят извод дойде по време на рекламите. Беше реклама или на някакъв шампоан, или на сапун - една жена изпитваше явна наслада, насапунисана под душа. Хрумна ми, че всичките ни депутати тази сутрин са минали през банята и, наслаждавайки се на умните си физиономии, са се изкъпали, за ...

„ Добър вечер, уважаеми зрители. В навечерието на редовните парламентарни избори през 2018 година е време да направим една ретроспекция на последните 4 години в България. След предишните избори, провели се през 2014 година, в държавата се случиха толкова много неща, че е трудно да бъдат описани в рамките на един кратък репортерски разказ. Най-важното, което всички българи разбраха през това време е, че този път политиците не са ги излъгали. Няколко дни след като започна работата на 43-тото Народно събрание партиите в него постигнаха пълно съгласие по основните приоритети на страната. Създаденото стабилно правителство и парламентът изпълниха основната си задача – да възродят държавността и да създадат икономически и социални предпоставки за успеха на нацията. Един от първите ходове на новите управляващи партии беше отказът от държавна субсидия. Правителството направи нужните реформи и благодарение на съгласието в парламента се взеха трудни, но важни за нацията решения. В резултат бя...

Половин месец преди поредните парламентарни избори в България. Излизам от дома си и бързам към трамвая, който ще ме отведе на работното място. София е слънчева, колите се редят пред светофарите. Една баба срещу мен бута количка, в която се прозява внучето и́. Молове, супермаркети, магазини за детски играчки. Трамваят е от новите, с които общината се похвали. Вътре пътувам, гледайки булевард, пълен с лъскави коли. Една старица с чадър, изглеждащ като бастун е благодарна, че съм отстъпил място за сядане. Слизам и след минута съм пред компютъра в работата. Влизам в интернет: пилотите от „Ер франс“ стачкуват, български бизнесмен се предал на полицията и призовал да му вземат паспорта, но да му върнат „Ролекса“, шотландците гласуват дали да бъдат независима държава, а родните политици ме призовават да гласувам за тях. Край на мизерията, ще вдигнем стандарта на живот, ще се грижим за народа... Не, явно днес няма да реша за кого ще гласувам след половин месец. Ще си пусна малко музика...