Отлъчване

"Отлъчване" е заглавието на моя първи роман, който ще излезе през юни 2017 година.
"Отлъчване" помирява дързостта и динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги; обединява шантавото и сюрреалистичното с естественото и ежедневното;
събира на едно място носталгията и надеждата, магията и логиката, историята и митологията.

"Отлъчване" съдържа думи. Много думи. 

Не, не са пророчески думи, защото пророческите думи са на стените на подлезите, всеки знае това. 

Но са пълни със съдържание думи, различни думи, думи-идеи, думи-емоции, забравени думи.

Всички тези думи са обединени в история...
...за самотата на единствените деца.

...за вглъбеността в миналото и за илюзиите на бъдещето.
...за отхвърлянето на обикновеното и търсенето на неповторимото.
...за оцеляването на духа във времето.
...за това от къде идваме.

В тази история има двама герои – един единствен мъж и една единствена жена.
В тази история има множество герои – много мъже и много жени. 

Но всички те, в отчаяните си търсения, в безграничната си самота, като частици от един магически пъзел, са обединени от най-силното чувство, оцеляло през вековете.
Това е историята на една розета.
Историята на нейните лъчи.
Отлъчените... 

Отлъчване - откъслек първи

Накрая искам да ти разкажа и какво запомних от дядо си Янкул. Този суров и страшен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и зъл характер, когото мразех до безкрайност и само тази ненавист ме накара да избера професията си и пътя си в живота, който сега лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото кой знае защо с майка ти решихме да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от почивка в Мелник, минавайки покрай онзи омразен за мен град... Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напукаха стария дървен праг, тътенът от удара им в земята се разнесе като гръмотевица под планинско било, а прагът се натроши на хиляди парченца и се разхвърча по света като огледалото на дявола в „Снежната кралица“. Като два куршума сълзите се забиха в земята под тази самотна къща, напукаха основите, разклатиха ги, като изригнал отдолу вулкан. Къщата, градът, а и целият свят сигурно щяха да рухнат, ако не бяха тези изненадващо протегнали се към теб две старчески ръце, тези ръце, неусещали нежен порив откакто светът светува... но сега и този разпадащ се свят и цялата вселена решиха да поспрат, за да видят това чудо: тоя зъл и непроницаем старец да плаче, протегнал ръце като за милостиня, и то към кого... към мен и теб; жадуващ да усети бебешката ти топлина и дъха ти на майчино мляко, копнеещ юнашкият ти плач да нахлуе като ураган в полуглухите му, изхабени още от Големия взрив уши; бленуващ да запечата навеки в очите си, тия озлобени от вековете очи, твоя образ, твоите бебешки ръчици, крачета и коса като перушина, цялата теб, така, както аз те гледах преди месеци и исках да те запомня завинаги...

Отлъчване - откъслек втори

Светът ражда чудни истории, защото в утробата му спят тайни, които ние, хората, не сме разгадали. И сигурно никога няма да ги разгадаем, както и онези сънища, които помним като истински. Повечето хора обаче затварят очите си за чудесата, наричат ги врели-некипели, бабини деветини. Казват, че са здраво стъпили на земята, а сами не осъзнават, че тая земя, на която са стъпили здраво, се движи с хиляди километри в час, пътува в космоса, за който още никой нищо не знае. Така че хората, дето не вярват в чудесата, са най-глупавите. Те плануват, умуват, кроят... Мислят, че всичко могат да предвидят, че животът е като колело в лунапарк, което единствено те качва нагоре и те спуска надолу, докато не ти омръзне да се возиш. А животът е много по-сложен, той е като да си едновременно и горе, и долу. Щото кой знае кое е горе и кое – долу? Като да си на най-високия планински връх и в най-дълбоката подземна пещера, едновременно. Като да летиш в небесата и да плуваш в дълбините на морето, едновременно. Като да плачеш от мъка и да се смееш от щастие, едновременно. Като да се раждаш и да умираш, едновременно. Да си сляп и да гледаш, да си глух и да чуваш, да обичаш и да мразиш, едновременно. Да пееш и да крещиш. Едновременно. Няма човек, който да може да проумее всичко това.

* * *

Възможно ли е светът да е устроен така, че ние само да си мислим, че... Възможно ли е всъщност ние нищо да не избираме? Да сме част от някаква невъобразимо голяма картина, невъзможна за проумяване? Да се движим по предварително начертани релси, а безбройните възможности, които ни отминават, да са само една лъжа, една илюзия, да са непостижими, да са просто театрален декор, който да разкрасява и осветява нашия тунел? Нима е възможно да съм затворена в кутия, от която виждам само това, което се случва тук и сега? Реално ли е миналото, бабо? Истинско ли е? Истински ли са спомените и сами ли избираме какво да запомним, възможно ли е всички спомени да са още една измислица, която да се опитва да осмисли отминалото и завинаги изгубено време? Истинска ли си ти, бабо, ти с твоите истории – далечни и необясними?

А бъдещето, това неясно бъдеще, заради което всеки ден отивам на училище, не е ли и то една илюзия?

Понякога имам чувството, че съществувам само аз. Всички останали са призраци, родени от въображението ми, за да не съм сама на този свят. Мама и татко. Ти. Ангел. Съучениците и приятелите ми. Аз съм ги измислила. Както Бог е създал хората – да не е самотен...

* * *