сряда, 19 октомври 2016 г.

Колекционер на слава


Вчерашният мокър сняг отдавна беше потънал в разкаляната градина, а източният полъх на декемврийското утро все още не си и помисляше да покрие със синя завеса ярките звезди над високопланинското село, когато баба Виолета отметна дебелия юрган и се изправи пъргаво. Огънят в печката на дневната беше загаснал и тя бързо се облече и отиде в гаража, за да донесе въглища, няколко шишарки и лист стар вестник за разпалване. Минута по-късно коминчето на бялата двуетажна къща изпусна първите кълба сивкав дим в хладната нощ. Прозорците на съседните къщи все още чернееха и само лаят на кучето на дядо Огнян нарушаваше изящната тишина. Баба Виолета среши сивите си коси, провери дали телефонът работи и след това напълни кофа с вода и насапуниса с гъба прозорците на дневната. Предишните два дни температурите бяха минусови и не ги беше мила, но сега утрото беше меко и тя със задоволство ги поливаше с вода и после ги подсушаваше с вестници. След прозорците дойде ред на пътеките, изтупани на задната тераса, на пода, който беше измит с парцал, на прахта по лавиците и старата библиотека. Беше измила също и банята, след което вече точеше корите за баницата, когато чу от спалнята тежките бавни стъпки на дядо Тодор, който се беше запътил към тоалетната. Посрещна го както винаги – с две чаши силно турско кафе и пакет бисквити. Закусваха мълчаливо, докато първите слънчеви лъчи се показваха над източните склонове на планината и огряваха лавицата със снимките. Минута по-късно, ръцете на старците застинаха от телефонния звън. Спогледаха се и баба Виолета се затича към телефона, а дядо Тодор се изправи и в широко отворените му сини очи заблестяха сълзи. Той отдавна не чуваше добре, но по очите на жена си разбра, че това не е обаждането, което чакаха от 14 години. Седна отново на масата и когато тя се върна при него, не си направи труда дори да я погледне, защото чудесно знаеше какво говори. В такива моменти беше доволен, че не я чува. А баба Виолета, след като изпи последната глътка от горещото кафе, знаейки че съпругът ѝ не я чува, взирайки се в една снимка на огряната от слънчеви лъчи лавица, започна:

понеделник, 12 септември 2016 г.

Последният концерт


Един ден преди да умре, великият Джак Старуокър видя отново родния си град. Беше горещ юлски ден - старците играеха табла на пейката под по-старата и от тях върба, малки дечица шумно дърпаха родителите си към по-шумния и от тях лунапарк, а сенчестите кафенета бяха приютили млади момчета и момичета с още по-сенчести погледи. Нищо не се беше променило от онзи есенен ден преди 17 години, когато Джак, познат на приятелите си с името Огнян Цонев (крайно неподходящо име за рок звезда), с една китара на гръб, вдигна палеца и тържествуващо се закле никога повече да не се върне тук. Сега, когато наруши клетвата си, се убеди, че всичко тук си беше по старому. Сякаш тези 17 години, които го превърнаха в една от най-скандалните личности в световния шоубизнес, в които милиони крещяха до припадък името му (не Огнян Цонев, другото), се бяха случили в някаква паралелна вселена, дупка във времето и пространството. Все едно че нищо не беше стигнало до тук.
Шофьорът на лимузината му мълчаливо се опитваше да провира лъскавата кола в малките улички, докато мениджърът му Гордън Рич не спираше да говори за дузина предложения от световноизвестни фестивали, покана за наградите на "MTV", заявки за интервюта от "Kerrang!", "Billboard magazine", "Playboy", "Sun" и някои от най-гледаните телевизионни шоута в света. Джак Старуокър напълни чашата си с шампанско, гаврътна я, сложи тъмните си очила и каза: 
- Спри. Слизам.

неделя, 3 юли 2016 г.

Четенето убива!


Понякога човек има чувството, че Те са навсякъде! Пъплят из паркове, трамваи, плажове, самолети, чакални, площади, дори и по пейките на Витошка! Хора с отнесени погледи, блуждаещи, замислени... понякога се смеят, а в други случаи са готови да се разплачат. А като станат да ходят приличат на сомнамбули. Този текст не е за тях, защото те са вече изгубени. Той е предупреждение за вас. Внимавайте! Пазете се! И в никакъв случай не ставайте един от тях. Пазете се от Заразата!
Не. Не става дума за зомбитата от „Z-та световна война“. Нито за Капитан Трипс. Не говорим за чалгаджии, футболни запалянковци, пенсионери или други рискови групи. Става дума за тях – хората, които четат книги! И за онези с електронните четци...

Четенето на книги е опасно. Затова ако срещнете човек с книга около вас, опитайте се да го убедите с думи. Ако това не помогне – употребете сила. Ето десетте най-големи опасности, които крие този вреден и пагубен навик, четенето на художествена литература.

вторник, 7 юни 2016 г.

Божествената иглика




Тази история започна от вечерта, в която Калин Калоянов загуби всичко. До този момент животът на Металната маска, както го наричаха всички приятели в Лас Вегас, беше едно непрестанно издигане – от мой съученик в гимназията, през помощник пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на Тексас Холдем Покера в света. И всичко това – постигнато само за 15 години. Слабите оценки се бяха превърнали в златни пясъци. А златните пясъци се бяха прeобразили в реки от злато. Реките от злато носеха по бързеите си лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера и, разбира се, момичета... всякакви момичета. Момичета, също като реките – едни по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности... Но да оставим момичетата, защото ще затънем в дълбоки води. Реките от злато се пълнеха благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов, a.k.a. Metal Mask, ловеше благодарение на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира се – най-важното качество на великия покерджия (което всички велики покерджии лъжат, че изобщо не е ключово) – късметът. 

А какво бях постигнал аз за тези 15 години? При мен отличните оценки се превърнаха в петгодишно търкане на университетски скамейки и спане по миризливи дюшеци в общежитие. След това – работа в никому неизвестен интернет сайт... Сватба, дете и апартамент под наем в Люлин 4... 

събота, 14 май 2016 г.

За Бога, братя, не референдумствувайте!

Имам изключително силен имунитет срещу интернет публикациите и вече нищо не може да наруши моята устойчивост. Преди години неграмотността и тъпотата ме изумяваха, но след като волю-неволю понатрупах стаж в четене на случайно попаднали ми статии, публикации в блогове, статуси в социални мрежи, мнения във форуми (включително и спортни форуми, щото който не е влизал в спортен форум, където спорят за български футбол, не е видял и една стотна от глупостта на планетата), след всички тези продължителни и безмилостни ваксинации, аз се чувствам абсолютен Айрън Мен! Непробиваем! Неподатлив на атаките ИМ! Дебелокож и спокоен в своята обвивка, защитен от брониран щит, отразяващ и отблъскващ всички мнения и коментари, заливащи това все по-необятно интернет пространство. И въпреки, че ТЕ ежедневно и ежечасно се спускаха към мен като двеста милиона безкомпромисни кокодиневски сперматозоида, аз оставах корав, неоплоден и хладен като най-здравото великденско яйце, оставено цяла година на съхранение в хладилника.

Да, до съвсем скоро беше така. И си мислех, че винаги ще бъда неуязвим. Но се оказа, че все пак е имало нещо, което може да разбие на сол кристално чистата чашка, от която пиех своето безразличие.

неделя, 17 април 2016 г.

Babylon Schnaps


Чакаше ги. Чакаше ги още преди да се родят – тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им, в своето собствено съзнание. Повече от двайсет години ги чакаше. В двуетажната сива къща на края на градчето, първата, която се виждаше от магистралата. В тишината, нарушавана само от тракането на влаковете по релсите и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо, чуваха се и гласове – крясъците на децата на съседите, лаят на кучетата от улицата, смеха на младите момичета и момчетата, подсвиркващи след тях. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на металната си пейка на терасата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, обгърнала го като безкраен океан. После заспиваше – там, на пейката и хъркането му стряскаше съня на птиците от боровата горичка зад къщата. Чакаше.
Когато се родиха, плака. Отиде в църквата, където не беше стъпвал от кръщенето на Анелия, запали свещичка, върна се у дома и започна да чака. Чакаше ги сред уханието от цъфналите дръвчета в пролетните утрини, чакаше ги през знойните и задъхващи слънчеви летни следобеди, чакаше ги под тропота на бурните дъждове през есенните вечери, чакаше ги и в безкрайните, сковани от лед и сняг зимни нощи. Сега отново беше лято. 18 лета бяха изминали откак беше запалил последната си свещичка в църквата – в деня на тяхното раждане.

четвъртък, 17 март 2016 г.

Художникът




Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка без осветление, опитвайки се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми, изпълвайки ги с живителна сила. В края на уличката имаше една единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.
Всъщност "кръчма" е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с някакъв див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от работа.

сряда, 10 февруари 2016 г.

Маркес и червената книга




В съзнанието ми са останали две книги в библиотеката на родителите ми. От тях започна всичко. Червена и зелена книга, които стояха на втория рафт, отляво. Една вечер леля ми, която ни гостуваше, погледна към тези две томчета и каза на баща ми: "Много хубави книги имате, батко. Маркес! Толкова го обичам! Маркес е прекрасен..." Мисля, че съм бил на около 10 години.

Отворих първата от тези книги около 3-4 години по-късно, спомняйки си думите на леля ми. Беше по време на лятната почивка – някой от родителите ми я беше взел със себе си. Зелената книга. Тогава за първи път прочетох началното изречение на "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда." Магията ме погълна, държа ме около 10-15 страници, но по-нататък не успях да продължа да чета – почивката свърши. Но нещо от тези страници беше останало в мен и докато бях в гимназията, отново посегнах към втория рафт отляво. И именно тогава светът на Маркес ме погълна изцяло. Заживях в Макондо, в магията на онази къща – на Буендия. Лудостите и красотата на стоте години самота се превърнаха в едни от най-съкровените ми мигове на читател. Използвах инерцията на магията, с която Маркес ме беше приковал и се върнах в началото на томчето, където ме очакваха "В лош час" и "Няма кой да пише на полковника". Преписвах в тетрадка части от романите (да, така правехме преди години, когато нямаше „Читанка“, „Фейсбук“ и „Гудрийдс“). Прочетох и повечето разкази от червеното томче, както и "Окапалата шума". Стигнах до "Есента на патриарха" и оставих книгата някъде посред петото или шестото изречение.

петък, 1 януари 2016 г.

Новогодишно обръщение на бащата на нацията Бойко Борисов

Това е само една идея. Понеже дълги години сме слушали президентски речи минути преди настъпването на всяка от новите години, които белязаха прогреса на нашата държава. Понеже имам чувството, че въпреки всички прекрасни неща, които ни донесоха управляващите през последните 25 години, речите преди Нова година приличат на повтаряща се грамофонна плоча – най-много да ги разнообразят с по някоя объркана снимка. Понеже осъзнавам свещения статут на тази реч, която 99 процента от ликуващата ни нация гледа със сълзи на умиление минути преди да отпразнува новата година с шампанско и хайвер... Имам предложение – нека тази година оставим президента да си почине от този ангажимент и дружно да призовем министър-председателя Бойко Борисов да заеме мястото му. Да говори Той. Това би било истински новогодишен триумф. Би ни изпълнило с щастие, оптимизъм и вяра във великолепното бъдеще, което ни очаква. Кой би могъл да спори с мен? Кой?



Но ще кажат – лесно е отстрани да се дава акъл. Всеки предлага някакви уж прекрасни неща, но никой нищо не прави, за да се случат. Затова аз реших да напиша речта на господин Борисов. Както и всички останали българи – изучавал съм поведението Му и изказванията Му с години – кога волно, кога неволно. И мисля, че мога да Му напиша едно новогодишно обръщение, с което Той би се представил именно в светлината, в която всички го познаваме. Ето го моето предложение за новогодишна реч на министър-председателя и баща на нацията Бойко Борисов: