Често си спомням последната ми среща с Калин Калоянов. И онази история, започнала много преди вечерта, в която Калин беше загубил всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди седем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска.
Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.
* * *
Металната маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер, в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой съученик в гимназията, през помощник-пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на „Тексас холдем” покера в света. И всичко това – само за петнайсет години. Първо слабите оценки се превърнали в златни пясъци, а след това златните пясъци се изсипали щедро в реки от злато. Реки от злато, които носят на бързеите си обичайните неща: лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера... и, разбира се, момичета. Всякакви момичета. Момичета, също като реките – едни по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности. Но да оставим момичетата, защото ще затънем в дълбоки води. Реките от злато се пълнели безспирно, благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов, a.k.a. The Metal Mask, ловял, с помощта на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира се – най-важното качество на великия покерджия (което всички велики покерджии лъжат, че изобщо не е ключово) – късметът.
Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка. Без осветление. Опитвах се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми и ги изпълваше с живителна сила. В края на уличката имаше една-единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.
Всъщност „кръчма“ е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от офиса.
Когато отминах забързано вратата на кръчмата, почти се сблъсках с трима пияници, които напускаха официалната си щаб-квартира в подобаващото възторжено настроение. Единият се смееше, без да спира, вторият се държеше за първия и по лицето му личеше, че несъмнено изчислява вероятността да сме сами в космоса, а третият крещеше с глас, плод на дългогодишни грижи – съчетание от твърд алкохол, евтини цигари и викове по селски стадиони. „Художник, а? Голям смях! Абе, Гоше, то и аз съм станал труден за рисуване, ама такъв художник не съм срещал!“ Тримата свърнаха зад ъгъла и дълго време след това се чуваха въодушевените им крясъци и пиянският смях.
