сряда, 10 февруари 2016 г.

Маркес и червената книга




В съзнанието ми са останали две книги в библиотеката на родителите ми. От тях започна всичко. Червена и зелена книга, които стояха на втория рафт, отляво. Една вечер леля ми, която ни гостуваше, погледна към тези две томчета и каза на баща ми: "Много хубави книги имате, батко. Маркес! Толкова го обичам! Маркес е прекрасен..." Мисля, че съм бил на около 10 години.

Отворих първата от тези книги около 3-4 години по-късно, спомняйки си думите на леля ми. Беше по време на лятната почивка – някой от родителите ми я беше взел със себе си. Зелената книга. Тогава за първи път прочетох началното изречение на "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда." Магията ме погълна, държа ме около 10-15 страници, но по-нататък не успях да продължа да чета – почивката свърши. Но нещо от тези страници беше останало в мен и докато бях в гимназията, отново посегнах към втория рафт отляво. И именно тогава светът на Маркес ме погълна изцяло. Заживях в Макондо, в магията на онази къща – на Буендия. Лудостите и красотата на стоте години самота се превърнаха в едни от най-съкровените ми мигове на читател. Използвах инерцията на магията, с която Маркес ме беше приковал и се върнах в началото на томчето, където ме очакваха "В лош час" и "Няма кой да пише на полковника". Преписвах в тетрадка части от романите (да, така правехме преди години, когато нямаше „Читанка“, „Фейсбук“ и „Гудрийдс“). Прочетох и повечето разкази от червеното томче, както и "Окапалата шума". Стигнах до "Есента на патриарха" и оставих книгата някъде посред петото или шестото изречение.