В съзнанието ми са останали две
книги в библиотеката на родителите ми. От тях започна всичко. Червена и зелена
книга, които стояха на втория рафт, отляво. Една вечер леля ми, която ни
гостуваше, погледна към тези две томчета и каза на баща ми: "Много хубави
книги имате, батко. Маркес! Толкова го обичам! Маркес е прекрасен..."
Мисля, че съм бил на около 10 години.
Отворих първата от тези книги около
3-4 години по-късно, спомняйки си думите на леля ми. Беше по време на лятната
почивка – някой от родителите ми я беше взел със себе си. Зелената книга.
Тогава за първи път прочетох началното изречение на "Сто години
самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник
Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го
заведе да види леда." Магията ме погълна, държа ме около 10-15 страници,
но по-нататък не успях да продължа да чета – почивката свърши. Но нещо от тези
страници беше останало в мен и докато бях в гимназията, отново посегнах към
втория рафт отляво. И именно тогава светът на Маркес ме погълна изцяло. Заживях
в Макондо, в магията на онази къща – на Буендия. Лудостите и красотата на стоте
години самота се превърнаха в едни от най-съкровените ми мигове на читател.
Използвах инерцията на магията, с която Маркес ме беше приковал и се върнах в
началото на томчето, където ме очакваха "В лош час" и "Няма кой
да пише на полковника". Преписвах в тетрадка части от романите (да, така
правехме преди години, когато нямаше „Читанка“, „Фейсбук“ и „Гудрийдс“). Прочетох
и повечето разкази от червеното томче, както и "Окапалата шума".
Стигнах до "Есента на патриарха" и оставих книгата някъде посред
петото или шестото изречение.
