ТЕРЗИЛЪЦИ

         Често, докато се разправям с поредния пътник, възмутен от липсата на чекирания си багаж, си спомням за Калин Калоянов. За последната ни среща. И за онази история, която беше започнала много преди вечерта, в която Калин загуби всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди осем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска.            Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.            * * *   Металната маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер, в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой съученик в Джунглата, гим...

     Видяхме я как спира фолксвагена пред Магазина и се оглежда като човек, който е идвал тук, но преди доста години. Ясно е. Не е тръгнала към Манастира. За там сложиха табела и никой вече не се обърква по пътя. За тук си е, за нашето село. Ама защо е дошла? Чия е? Магазинера ще я пита. Няма как да пропусне да се осведоми. Защото тук точно, в Магазина на Долен полюс, рядко идват непознати. Ония от града, дето спят в къщите за гости покрай реката, си носят всичко. Идват с препълнени багажници и влачат чанти с бири и безалкохолни, меса и колбаси, зеленчуци и ракия. Някои дори вода носят! Градска им работа – кой да им каже, че от нашата вода тук по-хубава няма.