"ОТЛЪЧВАНЕ" - ГЛЕДИЩА, КОМЕНТАРИ, ОТЗИВИ (ЧАСТ ВТОРА)

Снимка: Илия Димитров

Пет месеца след излизането на "Отлъчване" коментарите за книгата не спират. Благодарен съм на всички, които споделиха мнението си за романа и публикувам още петнайсет от отзивите, които получих в последно време. Отново са подредени по азбучен ред на авторите им.

„Насладих се на книгата до краен предел. Настръхвах, плаках, изживях всички истории. Бях в книгата, слях се с нея и още не мога да се отърся от емоциите. С една дума още съм в книгата макар да затворих последната страница. Препоръчвам, книгата наистина си заслужава. Пропита е с много емоции с много любов.“ 

Деси Вълкова

"ОТЛЪЧВАНЕ" - ГЛЕДИЩА, КОМЕНТАРИ, ОТЗИВИ (ЧАСТ ПЪРВА)

Изминаха два месеца и половина от излизането на романа ми "Отлъчване" на българския пазар. Седемдесет и седем дни, през които аз изпитвах неповторимо усещане. Това е чувството, че някъде там, извън мен, живеят едни думи, емоции и идеи. Родени от моето съзнание, но вече принадлежащи на други хора. Хора близки и далечни. Познати и непознати. Всякакви. В това усещане има нещо неописуемо - може би приятно, но вероятно и тревожно. Ала човек няма време да свикне с него. Защото се появяват други думи, родени от съприкосновението на книгата с мислите и световете на читателите. И сега, два месеца и половина след като тази книга напусна моя вътрешен свят, аз реших да събера петнайсет от тези първоначални гледища. Благодаря на всички, които ми споделиха начина, по който са усетили "Отлъчване". Някои са познати, приятели, колеги, други са напълно непознати, случайно попаднали на книгата. Аз се радвам на всички тези отзиви - независимо дали са от хора, свързали живота си с литературата, или от хора, които просто обичат да четат. Не знам дали е добър или лош знак, но се наложи да потърся по-сериозно, за да открия негативно мнение. Разбира се, намерих такова и с удоволствие го включвам. Подредих гледищата по азбучен ред на авторите им. След още два месеца и половина, ако продължавам да получавам нови коментари и мнения, ще публикувам още петнайсет.

Отлъчване - откъслек пети

Докато слушах оплакванията ѝ, у мен нахлу странно усещане. Почувствах го с тялото си, като внезапно нахлул студен въздух в топла баня. Стори ми се, че никога досега не бях ходил в гората. Да, повечето игри от детството ми бяха преминали в гората, но не в тази гора. В друга. В онази, другата, имаше голяма група мъже и жени, излезли на слънчев пикник. В онази, другата, децата играеха на стражари и апаши. Там миришеше на храна, чуваха се гласове, там течеше старата каменна чешма с леденостудена вода. Там до скоро бях и аз, заедно с едно момиче, което бях настигнал и направил стражар. Там стъпваха моите истински крака и усещаха под себе си боровите иглички, меки като персийски килим. Там ръцете ми, изпоцапани и потни, се движеха около мен, около тялото ми, истинското тяло, в което туптеше сърцето, дробовете се пълнеха с въздуха, миришещ на истински борове, очите гледаха пътеката и търсеха истинския път, ушите ми слушаха песента на горските чучулиги... Там бяха онези ръце, които завършваха с по пет пръста, и онази гора, която познавах като петте си пръста.

А в тази гора, в която ходехме с майка ти, сякаш нямаше никой друг, това беше гора призрак, тя приличаше на онази, истинската, но имаше някаква осезаема разлика. В нея не пееха птици, нямаше вятър, не се чуваха никакви звуци, освен тихото потъване на малките ни крака в нещо, наподобяващо борови иглички. В нея слънцето стоеше в своя зенит и не помръдваше, докато ние крачехме, лутахме се сред дървета, които обаче не бяха истински, те само приличаха на дървета, но в тях не туптеше силата на живота. Бяхме частица от стара картина на художник отшелник: тихата гора, спрялото време и дърветата, които не бяха нищо повече от съчетание на бои, визуално съществуващи, но не и реални. Как ли бяхме попаднали тук? Сякаш се бяхме родили в съзнанието на този художник, който, рисувайки своята мъртва гора, е решил да ни изобрази вътре, в нея – две деца, бродещи сред дърветата. Но творецът все още се колебаеше дали да ни нарисува и ние стояхме там, в неговото съзнание, като моментна идея, въображаем щрих. Малките Хензел и Гретел, неоткриващи своите трошици и пътя към дома... Добра идея? Или клише? Добре де, нека ги скицирам и ще реша...

Отлъчване - откъслек четвърти

Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на нас и ни въртеше в центъра на всичко.

Прекарахме времето чак до изгрева на плажа, край скалите. После тръгнахме край морето, докато дневната светлина очертаваше останките на бурната нощ – тлеещи огньове със спящи пиянски сън хора около тях, търкалящи се бутилки от алкохол, бирени кутийки, презервативи с все още топла сперма, вкаменелости от един свят, решил да каже сбогом на всичките си съставни части, зъбни колела и носещи колони, и да се сгромоляса в бездната с усмивка, да посрещне собствения си край като дълго чакан подарък с часовников механизъм. Някъде далече в това безкрайно море бурният евроклидон чупеше мачти, носейки на раменете си омайните песни на русалките, докато около нас чайките дояждаха огризките от царевичните кочани, вълните оглозгваха пясъка, изхвърляха мъртвите черупки на милиони миди, които никога не са създавали перли. Вървяхме, а морето запълваше с вода следите от нашите стъпки по пясъка, изпращайки ги на сметището на забравата като ненужен сувенир. Слънцето отегчено бързаше да огрее земята и да си отиде зад хоризонта, за да остави след себе си поредната вечна нощ. Вървяхме като последните хора след апокалипсиса, изпълнявахме финалния ритуален марш за раздяла с познатия свят.

Сбогом! Farewell! Adios! Auf Wiedersehen!

Отлъчване - откъслек трети

 

Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от поглед дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светлокафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъхът на галещите черни ресници, дето гъделичкат, без да докосват, остри като мечове и меки като току-що разцъфнали теменужени листенца, отдалечавам се все повече, любувайки се на меки като млечен каймак клепки, давещи се във вежди, извити като върбови листя, тънки като борови иглички, сякаш изографисани от иконописец, за да почна да пътувам по нескончаемите бели житни поля на челото, по черешовите градини на бузите, по мекотата на носа, който като корабче плува в морето на това лице, море, в което гори лавата на устните, за да намери пристан безкрайната му красота в малката, извита като ягода брадичка, в едва подаващите се под черната нощ на косите малки смолисти уши, които обаче не могат да те спасят от вечния сон в косата, тая необятна, абаносова, гарванова смърт. Бавно умиране, при което потъваш и се губиш.

Това бил краят.

И началото.

Щото там, гдето свършва всичко, там почва всичко.

Щото всеки край дърпа подир себе си начало, а границите ги чертае само невежеството человеческо.

Жив бил Златан след страшната ракия, по-жив от всякога. Родил се в очите на това момиче. Гледали се двамата и мълчали, никой не можел да измисли подходяща дума за казване. Осъзнал Златан, че лежи в постеля, но не негова. В къща, дето не е негова. В село, дето не е негово. Но светът, той бил негов и само негов, докато го гледали тия очи.

Не мигвал. Не трепвал. И глас нямал, ракията го била изгорила. Та едва сколасал да прошъпне:

„Коя си?“

Ония устни само се помръднали, ала той и глух да е, щял да разбере:

„Силва.“

„А аз... Златан.“

И пак пил от извори, хрускал ледове, потъвал в езера, давел се в реки, морета го заливали, по облаци летял, падал в локви и после пак се изпарявал по повика на слънцето във висините. Но тя била все там. До него. Гледала го и го поглъщала със своите очи като капка роса, изпита от слънцето.

„Люта ракия ми сипа ти, Силво!“

Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори
Откъслек четвърти 
Откъслек пети 

Отлъчване

"Отлъчване" е заглавието на моя първи роман, който ще излезе през юни 2017 година.
"Отлъчване" помирява дързостта и динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги; обединява шантавото и сюрреалистичното с естественото и ежедневното;
събира на едно място носталгията и надеждата, магията и логиката, историята и митологията.

"Отлъчване" съдържа думи. Много думи. 

Не, не са пророчески думи, защото пророческите думи са на стените на подлезите, всеки знае това. 

Но са пълни със съдържание думи, различни думи, думи-идеи, думи-емоции, забравени думи.

Всички тези думи са обединени в история...
...за самотата на единствените деца.

...за вглъбеността в миналото и за илюзиите на бъдещето.
...за отхвърлянето на обикновеното и търсенето на неповторимото.
...за оцеляването на духа във времето.
...за това от къде идваме.

В тази история има двама герои – един единствен мъж и една единствена жена.
В тази история има множество герои – много мъже и много жени. 

Но всички те, в отчаяните си търсения, в безграничната си самота, като частици от един магически пъзел, са обединени от най-силното чувство, оцеляло през вековете.
Това е историята на една розета.
Историята на нейните лъчи.
Отлъчените... 

Отлъчване - откъслек първи

Накрая искам да ти разкажа и какво запомних от дядо си Янкул. Този суров и страшен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и зъл характер, когото мразех до безкрайност и само тази ненавист ме накара да избера професията си и пътя си в живота, който сега лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото кой знае защо с майка ти решихме да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от почивка в Мелник, минавайки покрай онзи омразен за мен град... Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напукаха стария дървен праг, тътенът от удара им в земята се разнесе като гръмотевица под планинско било, а прагът се натроши на хиляди парченца и се разхвърча по света като огледалото на дявола в „Снежната кралица“. Като два куршума сълзите се забиха в земята под тази самотна къща, напукаха основите, разклатиха ги, като изригнал отдолу вулкан. Къщата, градът, а и целият свят сигурно щяха да рухнат, ако не бяха тези изненадващо протегнали се към теб две старчески ръце, тези ръце, неусещали нежен порив откакто светът светува... но сега и този разпадащ се свят и цялата вселена решиха да поспрат, за да видят това чудо: тоя зъл и непроницаем старец да плаче, протегнал ръце като за милостиня, и то към кого... към мен и теб; жадуващ да усети бебешката ти топлина и дъха ти на майчино мляко, копнеещ юнашкият ти плач да нахлуе като ураган в полуглухите му, изхабени още от Големия взрив уши; бленуващ да запечата навеки в очите си, тия озлобени от вековете очи, твоя образ, твоите бебешки ръчици, крачета и коса като перушина, цялата теб, така, както аз те гледах преди месеци и исках да те запомня завинаги...

Отлъчване - откъслек втори

Светът ражда чудни истории, защото в утробата му спят тайни, които ние, хората, не сме разгадали. И сигурно никога няма да ги разгадаем, както и онези сънища, които помним като истински. Повечето хора обаче затварят очите си за чудесата, наричат ги врели-некипели, бабини деветини. Казват, че са здраво стъпили на земята, а сами не осъзнават, че тая земя, на която са стъпили здраво, се движи с хиляди километри в час, пътува в космоса, за който още никой нищо не знае. Така че хората, дето не вярват в чудесата, са най-глупавите. Те плануват, умуват, кроят... Мислят, че всичко могат да предвидят, че животът е като колело в лунапарк, което единствено те качва нагоре и те спуска надолу, докато не ти омръзне да се возиш. А животът е много по-сложен, той е като да си едновременно и горе, и долу. Щото кой знае кое е горе и кое – долу? Като да си на най-високия планински връх и в най-дълбоката подземна пещера, едновременно. Като да летиш в небесата и да плуваш в дълбините на морето, едновременно. Като да плачеш от мъка и да се смееш от щастие, едновременно. Като да се раждаш и да умираш, едновременно. Да си сляп и да гледаш, да си глух и да чуваш, да обичаш и да мразиш, едновременно. Да пееш и да крещиш. Едновременно. Няма човек, който да може да проумее всичко това.

* * *

Възможно ли е светът да е устроен така, че ние само да си мислим, че... Възможно ли е всъщност ние нищо да не избираме? Да сме част от някаква невъобразимо голяма картина, невъзможна за проумяване? Да се движим по предварително начертани релси, а безбройните възможности, които ни отминават, да са само една лъжа, една илюзия, да са непостижими, да са просто театрален декор, който да разкрасява и осветява нашия тунел? Нима е възможно да съм затворена в кутия, от която виждам само това, което се случва тук и сега? Реално ли е миналото, бабо? Истинско ли е? Истински ли са спомените и сами ли избираме какво да запомним, възможно ли е всички спомени да са още една измислица, която да се опитва да осмисли отминалото и завинаги изгубено време? Истинска ли си ти, бабо, ти с твоите истории – далечни и необясними?

А бъдещето, това неясно бъдеще, заради което всеки ден отивам на училище, не е ли и то една илюзия?

Понякога имам чувството, че съществувам само аз. Всички останали са призраци, родени от въображението ми, за да не съм сама на този свят. Мама и татко. Ти. Ангел. Съучениците и приятелите ми. Аз съм ги измислила. Както Бог е създал хората – да не е самотен...

* * *