Песен, дума и свят
(откъс от ръкописа на романа „Звезди под клепачите”)
Вижда себе си в прозорец, превърнат от мрака навън в огледало. Тя е възрастна жена. Облечена в черни дрехи. С черен шал. В траур.
Навън е тъмно, но тя чувства, че градът е непознат. Годината също не може да се разбере по нищо. И все пак... тя знае, че навън, в двора, цъфтят керемиденочервени рододендрони.
Тя се обръща с гръб към прозореца и пред себе си вижда врата. И знае, че трябва да почука на тази врата.
Прави го – леко и ненатрапчиво. И момчето ѝ отваря бързо. Изглежда изненадано, защото не очаква никого. Защото досега никой не го е посещавал там. Особено по това време, на границата между деня и нощта.
Той ли е това? И защо е толкова млад?
Тя се оглежда отново – в кехлибарените му очи. Зряла дама, с един крак отвъд средната възраст – около петдесет и пет или дори шейсет годишна. Изцяло в черно. Но знае, усеща, че за него е неузнаваемо привлекателна. С тази чуплива коса, чийто цвят му напомня нюанси на есенни листа, оформена в някаква съвсем непозната фризура, стигаща малко над раменете. Със замечтано тъжните си сини очи и миловидно, красиво лице, по което няма никакъв грим, но бледността му го прави още по-хубаво, въпреки двете малки бръчки под бузите, които като годишните кръгове на дърветата свидетелстват за изминалото време.
Аз ли съм това? И какво става с времето?
Тя казва на момчето нещо друго:
– Това си ти, знам.
Но не осъзнава откъде и как го е разбрала. А той кима, явно се чувства задължен да потвърди думите ѝ. Макар че той не я познава. Никога не я е виждал.
– Виж ме. Остаряла съм. И съм в траур. Но...
Опитва се да си спомни кой е умрелият. Дали не е той – нейният съпруг, с толкова години по-възрастен от нея, любовта на живота ѝ, срещната в онзи влак? Но как сега тя е с него тук, и защо, защо...
– ... аз съм стара, а ти толкова млад.
Тя пуска думите си във въздуха между тях леко, като книжни птици. Сякаш казва най-очевидни неща като небето е синьо, цветята ухаят или звездите светят, но той не успява да потвърди тия нейни думи. Дали не си мисли, че това засвидетелстване на изминалото време може да я обиди?
Какво е времето?
Тя започва да мести замисления си (или по-скоро замечтан?) поглед из ъглите на стените и тавана, сякаш чака оттам някой да ѝ отговори. Като актриса, забравила репликата си, която се ослушва за гласа на суфльорите. Като магьосница, която търси предела на световете.
Аз не вярвам във времето.
С тази мисъл тя поглежда отново към момчето. Чак тогава вижда, че е облечено само с потник и домашен панталон, и казва с усмивка:
– Надявам се, че не прекъснах нещо важно?
Глупав въпрос. Като от евтин филм.
Но той казва, че не, не е прекъснала нищо, а тя кой знае защо отвръща, че трябвало да го предупреди предварително за посещението си, но не знаела как. Защото той е млад. Би могло да е с някое красиво момиче... Tой отвръща, че няма момиче, просто учи лекциите си.
Но тя вижда бледочервената китара. С надпис, който прилича на драскотина от удар. Подпряна е на стената в коридора.
Защо трябваше да дойда тук?
– Ако имате нужда от нещо... – казва момчето и тя се усмихва широко и искрено като дете. Тази усмивка подмладява лицето ѝ с поне трийсет години и то става ослепително – вижда го в очите на момчето.
Дали имам нужда?
Гласът ѝ сега е нежен като полъх на морски бриз:
– Разбира се, че имам нужда от нещо. Но не мога да ти кажа какво е. Трябва сам да се досетиш. Няма да разбереш нито една думичка, но... понякога така е по-добре. Ела.
Знам ли къде отиваме?
Тя се обръща и уверено тръгва надолу по стълбището. Момчето я следва. По потник и по домашни чехли. И тя знае, че той не се пита къде ще го отведе и какво ще стане там. Просто върви след нея, забравил за всичко останало.
– Ще ти отнема съвсем малко време.
Но какво е време, мисли си тя, докато произнася предните думи, на площадката между петия и четвъртия етаж. Продължава да върви надолу по стълбището, а момчето ходи след нея.
– Време, колкото една песен.
Казва го на следващата площадка и вече знае, че времето е песен. Не коя да е. Онази песен.
– Отиваме на втория етаж. Нали знаеш?
Казва го усмихната, но момчето не вижда лицето ѝ. Тя усеща, че той ѝ има доверие, макар че сигурно се чуди
как е възможно. На втория етаж?
Той никога преди не е виждал тази жена в кооперацията. А познава всички жители тук. На втория етаж живеят две семейства с малки дечица. Хлапетата всеки ден тичат по улицата отпред и обичат да се закачат с него. Винаги като го видят да се задава отнякъде, викат:
студентът, студентът,
той познава и майките на тези деца, които никак не приличат на тази дама с черни дрехи, която се спуска по стълбището и го води след себе си.
Докато върви надолу, тя продължава да хвърля втренчени и замечтани погледи към ъглите на стените и тавана, с едната си ръка се допира леко до парапета, а другата движи бавно до тялото си – малка длан с леко разперени пръсти.
Когато стигат втория етаж, тя кани момчето да влязат в жилището. Място, за което той е сигурен, че принадлежи на едно от семействата с деца. Но ето, тя отваря вратата и го води през широк вестибюл, осветен от лампа на висока стойка, която хвърля червеникаво сияние. От това осветление сенките на двама им по стените изглеждат като части от призрачен сън.
Не сънувам. Знам.
После двамата влизат в средно голяма стая. Тя щраква ключа на голям полилей и помещението се облива в същата червеникава светлина. Момчето разглежда стаята.
Лявата стена е изцяло превърната в библиотека с множество книги, там е и онази книга, която още не е написана, но тя съществува и заглавието ѝ се вижда:
Звезди под клепачите.
На дясната стена, над широкия тъмнокафяв диван, е поставена картина, онази картина, която не е нарисувана, но я има, има ги сините очи на момичето, под чиито клепачи също блестят звезди, има го мъжът до нея, има ги тапетите на ромбове зад тях.
А песента звучи от стар грамофон. Песента, която той някой ден трябва да напише, за да сътвори света. Защото изкуството не пресътворява света, то го създава. И тъкмо така го спасява, като го създава.
Ако се вярва на заблудата време, тази песен още я няма, не е написана, но не е така, тя знае.
Всичко е в теб.
Третата стена е изцяло покрита с червени завеси, зад нея са прозорците, поне там би трябвало да бъдат според него,
а тя знае, че са там.
Подът е постлан с мек килим, а върху килима, в средата на стаята, точно под полилея, има малка кръгла масичка, с два резбовани стола от двете ѝ страни, а върху масичката е поставен грамофонът, обикновен грамофон „His Master’s Voice” с фуния, вероятно кафява, но на светлината от полилея тя изглежда като разцъфнало червено цвете.
– Ела, седни тук – кани го тя и присяда на единия резбован стол при грамофона.
Сега ще чуе другата песен. Тяхната песен.
Погледът ѝ вече е укротен, не търси ъглите на стените и тавана, а съсредоточено и спокойно гледа ту към момчето, което се настанява на стола отсреща, ту към плочата, която е поставена на грамофона.
Сега ще чуе и ще разбере. Ще си спомни, че по нея ще ме познае. Ще предвиди, че по нея ме е познал.
Но той сякаш знае. Вече знае. Затова казва:
– Няма да разбера значението на думите. Но така е по-добре, нали?
Тя се усмихва и сменя плочата. Пуска игличката на мястото и затваря очи. Той също не гледа. Тя знае.
Песента зазвучава.
Те са там. И двамата знаят.
Ще се познаваме винаги, там, отвъд.
Накрая – тя знае, че ще запали цигара. Момчето ще е още със затворени очи, но ще усети миризмата на тютюна. Когато ги отвори, ще види как димът се издига право нагоре, към червеникавото слънце на полилея. Момчето не обича цигарите. Въпреки че (или всъщност тъкмо защото) баща му пуши по три пакета на ден, първото което прави сутрин, е да се протегне за цигара, чак след това отваря очи.
– Ще влезе дим в очите ти.
Тя ще произнесе тези думи нежно и мило, като майка на дете. Без кокетство.
И това ще е последното, което той ще чуе от нея. Преди отново да затвори очи и да потъне в своя собствен сън.
Сън-свят.
Сън-време.
Сън-песен.
От които няма събуждане.
* * *
За да дойде денят, в който той ще затвори отново очи, ще потъне в друг сън, в различна реалност. И ще започне да търси същността на онази дума
изтъркана от вековна употреба на поети, глупци и лъжци
прекрасна
жадувана от девойки и младежи, майки и бащи
най-трудната за произнасяне
най-лесната за произнасяне
бъркана със съжаление, грижовност, завист, привличане, ревност, симпатия, омраза, всеотдайност, съвкупление, глад и жажда, страст, вдъхновение, обреченост, какво ли още не... и вероятно съчетание от всички тях
дума-проклятие
дума-живот и дума-смърт
дума на думите, дума-всичко
дума-свят
... да, той ще си спомни същността на думата, когато чуе песента.
И отново ще са заедно.
Откъсът "Песен, дума и свят" е публикуван за първи път в "Любовта за напреднали", антология на Светлозар Желев.
Романът "Звезди под клепачите" е издаден от "Жанет 45" през 2022 г. Отличен е с наградата "Христо Г. Данов" 2023 - за принос в националната книжовна култура.