(споменът е публикуван в сборника "Весела книга за Софийския университет")
Може би това беше учебната дисциплина, началото на която очаквахме с най-голямо нетърпение. В крайна сметка, щяхме да правим нещо практическо, а не да учим разни теории и да четем ненужни учебници. Да, студентите по журналистика, особено тези по телевизионна журналистика, не си падахме особено по ученето – какво толкова има да се учи за това да застанеш пред камерата и да огрееш с физиономията си целокупната телевизионна аудитория в България, сред която, някъде там, са баба ти и дядо ти, момичето, което те заряза в гимназията и момчето, което те тормозеше в детската градина. Какъв по-категоричен триумф от това споменатите хора, а и още милиони непознати, да те видят там, на екрана? Изобщо не е от значение какво ще говориш, дали ще водиш новини или публицистично предаване, спортна емисия или сутрешен блок, ще теглиш лотарията или ще предаваш на живо от някоя чалготека промоцията на нечий нов албум/песен/силикон…
Затова, когато видяхме, че ще учим „Поведение пред камера“, всички ние изпитахме задоволството на човека, чиято мечта вече е започнала да се сбъдва. Да, най-сетне щяхме да видим камерата от страната на обектива, а после да анализираме собственото си „поведение“ (самата дума „поведение“ ни изпълваше с гордост), може би щяха да ни учат каква стойка да заемаме, как да гледаме, как да жестикулираме по максимално авторитетен начин, как да се усмихваме и да караме онова момиче, което ни е изоставило в гимназията, горчиво да съжалява, докато реже лук за салатата на своя съпруг, някога най-добър млад футболист в училище, а сега шофьор на такси Форд Фиеста от 1989 година.
Рядко се случваше групата ни да се види в пълен състав, особено във факултета – обикновено това ставаше в някоя кръчма. Но на първия час по „Поведение пред камера“ беше съвсем ясно, че пред вратата с надпис „Телевизионно студио“ ще се появим до един – сите бъдещи телевизионни корифеи заедно. Но това беше единственото наше очакване, което се сбъдна на практика в часовете.
Посрещна ни възрастен висок мъж, облечен с костюм и вратовръзка, с орлов нос, очила с дебели черни рамки, почти изцяло плешив. Докато се подпираше на бастуна си (или беше чадър?), който всъщност не го караше да изглежда беззащитен като повечето хора с бастуни, а му придаваше някакъв ореол на достойнство и авторитет, мъжът с хладен и строг глас ни покани в студиото и се представи като Вълчанов. Не подчерта някаква научна степен пред името си, но добави, че е режисьор.
Разбира се, аз си бях направил труда да погледна името му в програмата предварително – Вълчан Вълчанов. И още след първия час при него установих, че това име много добре характеризира нрава му и онова, което предстои да ни се случи през този семестър.
В първия час, слава богу, жертвата не бях аз. Ангел, един от колегите ми, който вече работеше в радио като спортен коментатор, се престраши да откликне на поканата от страна на Вълчанов и да застане пред камерата. Имаше задача да прочете един средно дълъг текст. После да го преразкаже по спомени. Според моите критерии се справи чудесно. Но след като Ангел приключи и с доволна усмивка се присъедини към нас, преподавателят нареди на своя асистент Русинов да пусне записа и удобно се настани на един от дървените столове до нас. Сякаш седеше на огромен фотьойл в очакване на двоен бърбън със сода.
Русинов пусна записа и още след първите няколко думи на Ангел от екрана, Вълчанов разпореди: „стоп“. Асистентът спря записа и последва петнайсетминутен унищожителен анализ, в който бяха вмъкнати и забавни иронични забележки, някои наблягаха на стърчащи детайли от прическата на „водещия“ Ангел, други – на изплъзналия се за част от секундата от окото на камерата негов поглед, трети на дикцията, положението на тялото, мимиката, прокраднала се в един момент и онзи безпомощен жест с лявата ръка, „с който явно водещият търсел забравената си мисъл“.
Това се повтори около двайсетина пъти. Русинов пускаше записа, Вълчанов казваше „стоп“ и духовито коментираше грешките на злощастния водещ. Няма спор, Вълчанов беше сладкодумен и остроумен, имаше отлични ораторски способности и прекрасно язвително чувство за хумор. Освен това забележките му изглеждаха съвсем уместни. Няма как да се отрече и че всички се забавлявахме чудесно… с изключение на Ангел. Не, Ангел не се смя в този първи час.
Но сигурно и ние нямаше да се смеем, ако предполагахме, че същото ще се случи на всеки един от нас в предстоящите часове. Вълчанов ни поставяше пред камерата, понякога самостоятелно, а друг път по двойки, за да проведем импровизирано интервю, а след това пиперливо и сочно ни анализираше. За страничен наблюдател всичко това безспорно би било забавно, но за нас, участниците, беше като черна комедия, в която всеки от нас се редуваше да е главен герой.
Разбира се, имаше и колеги, които с времето добре попиваха правилата на Вълчанов, колкото и разнообразни да бяха те, и успяваха да получават все по-малко забележки с всеки следващ опит да застанат пред безкомпромисното око на режисьора. Но аз не бях сред тях.
С всяко мое появяване на екрана, всички колеги очакваха „черешката на тортата“ на Вълчановите коментари. Единодушно бях провъзгласен за най-култовата личност пред камера. В момента, в който се появявах на екрана, всички заставаха в нетърпеливо очакване, а някои вадеха тефтери и си записваха – не, не полезни съвети и уроци, а лафовете, с които Вълчанов анализираше моите грешки пред камерата. Аз не си записвах. Правех точно обратното, опитвах се да забравя коментарите още в първите минути, след като напусках това злощастно за мен телевизионно студио.
За моя радост, този семестър имаше край. Но не и преди моя финален удар, с който знаех, че ще остана в аналите на най-бележитите студентски изпълнения пред камера. Няма как да отрека, че Вълчанов подходи снизходително към мен в последния час. Даде ми време да си напиша пет изречения за въведение, които трябваше да запомня и да предам със свои думи, след това трябваше да запомня три-четири елементарни въпроса, които да задам на една колежка (горката, беше изтеглила късата клечка и ѝ се налагаше да си партнира с мен), а накрая да обобщя какво тя ми е отговорила в две-три изречения и да пожелая на зрителите сбогом завинаги.
Друга важна подробност беше, че след коментарите на този последен запис, Вълчанов щеше да напише оценките ни и с ведра усмивка да ни каже: „приятно лято“...
Какво се случи с моята финална изява? Ако някой очаква хепиенд тук, ще го разочаровам – моят последен запис беше еманация на всичките ми издънки през годината. В общи линии, след като с голяма мъка успях да скалъпя едно изречение, което съдържаше задължителното „Здравейте, уважаеми зрители“ и още три-четири думи, аз блокирах. Напълно. Окончателно. Взирах се в червеното око на камерата и то ме засмукваше в някакъв друг свят, в който аз не можех да кажа и дума, не можех да мисля, не можех да се ориентирам дори откъде се чуват леките подхилквания на колегите ми, нито строгият глас на Вълчанов, не усещах и нервното потропване на колежката, която стоеше до мен и очакваше да бъде попитана нещо. Все пак в един момент чух гласа на Вълчанов, който каза: „Остави въведението, мини към въпросите“.
Тази реплика на познатия глас донякъде ме сепна, опомних се и се обърнах към колежката, казах „Добре дошли в нашето студио...“ и се опитах да задам някакъв въпрос, свързан с темата. Колежката се оживи от това и доволно започна да ми отговаря, с надеждата да успее да спаси поне своята годишна оценка. Макар и да знаех, че трябва да се намесвам и да участвам в разговора (нали бях водещият!), аз облекчен я оставих да говори и се опитах през това време да си спомня изречението, което си бях подготвил за „финално обобщение“ – с нея предварително се бяхме разбрали какви отговори ще дава, за да мога аз да си напиша финалните думи и да се опитам да ги назубря, защото Вълчанов не позволяваше да ползваме „бумаги“ в студиото.
За съжаление, макар че секунда, преди тя да спре пледоарията си, аз бях сигурен, че финалното обобщение е в главата ми и ще успея да го изстрелям и да сложа край на този позорен момент от живота си, не се случи така. Да, тя спря да говори. И... да, аз блокирах отново. Обърнах се към камерата и я загледах с очи, в които Вълчанов щеше да открие „тъга, празнота и примирение с пълния провал“. И този поглед продължи известно време. Дълго време. Накрая отново се чу гласът на преподавателя, който отсъди:
„Давай бумашката!“
Това беше изразът, с който той позволяваше да се направи немислимото за един водещ – да си надникнеш в предварително подготвения лист. С пълното съзнание за вероятността през септември отново да съм в студиото на поправителен, аз успях, с поглед замрежен от срам и притеснение, криво-ляво да прочета своето изречение. После метнах един финален взор към червеното око и вътрешно си дадох обет никога повече да не заставам пред камера по какъвто и да било повод.
Ала на изпита, на който щеше да ни постави оценки, Вълчан Вълчанов ни направи една съвсем неочаквана изненада. И тази изненада също не изглеждаше добра за мен. Вместо той да коментира последните ни записи, ние трябваше да ги анализираме сами, като обясним грешките си. Да се чуди човек до каква степен да се критикува – дали ако наблегне на повече свои грешки това ще доведе до по-добра оценка, или обратното – само ще накара Вълчанов да се съгласи и да му постави заслужена ниска оценка.
Не знам дали нарочно или случайно, моят запис беше оставен за финал. Колегите ми опитваха, всеки по свой начин, да спечелят благоразположението на Вълчанов, но независимо доколко критични или позитивни бяха към себе си, той неизменно им пишеше четворки. Всъщност май имаше едно момиче с петица, но тя беше фаворитката му, защото бе отбелязала огромен напредък през годината. Накрая, когато всички бяха приели оценката си и отпуснато очакваха края на изпита, дойде редът на моето видео.
Горещо се надявам някъде във Факултета по журналистика да не се пази архив от тези часове и това видео да е отдавна изтрито и изчезнало от лицето на земята. Макар че, ако аз бях на мястото на Вълчанов или Русинов, щях да го запазя за поколенията като пример за това как има хора, които не бива да се появяват в телевизионно студио. Видеото безспорно изглеждаше покъртително. Колкото и да се опитваха да удържат смеха си от лоялност към мен, накрая, когато ударих онзи поглед на „тъга, празнота и примирение с пълния провал“, всички се разхилиха неудържимо. Дори и аз. Обърнах се към Вълчанов с изражение тип „какво да се прави, това е положението“, с надежда и той да се ухили преди да ми завърти една двойка в студентската книжка, но не... Вълчанов ме гледаше съвсем спокойно и сериозно и очакваше моя коментар.
Поне там, в стаята на изпита, нямаше някаква зла камера, която да ме изсмуква с червеното си око, и аз успях малко да поразсъждавам, преди да кажа:
„Трудно е да се коментира това видео. Но щом се налага, бих казал, че то може да се ползва като учебник за това, което не бива да се прави в студиото. А по отношение на това какво съм научил аз от часовете по „Поведение пред камера“, отговорът е, научих едно единствено нещо... че нищо не знам.“.
След тези думи тишината беше толкова натрапчива, че никой не смееше да трепне. Знаех, че реакциите на Вълчанов са едновременно логични, но и разнообразни в своята логичност. Несъмнено очаквах тези думи да го обидят и той да им отговори с нещо язвително. Но не очаквах той да каже следното:
„Някой е чел Сократ. Това е най-мъдрото изказване, което съм чувал тук. Ти си разбрал най-важното. Разбрал си, че нищо не знаеш“.
После взе студентската ми книжка и написа там единствената шестица по „Поведение пред камера“ през тази година. А аз изобщо не бях чел Сократ...
През есента на 2016 година научих от интернет, че режисьорът Вълчан Вълчанов е починал.
През пролетта на 2017 беше моето първо появяване на живо в национален ефир, за да представя на зрителите дебютната си книга.
А сега, през лятото на 2018 година, когато реших да разкажа накратко този спомен за него, съм сигурен, че докато съм говорил по Националната телевизия, там някъде, горе, един голям мъж се е усмихнал.