Мураками – да плуваш в дълбокото без кислород

Искам да ви разкажа за усещането да откриеш перфектната перла. Не съм ловец на бисери, а опитът ми с мидите се изчерпва с няколко неволни порязвания на плажа през лятото. Но опознах усещането, чувството да разтвориш една черупка и отвътре да заблести твърдият заоблен предмет, символизиращ щастието. Може би защото специалистите казват, че от около 3 тона миди излизат едва 3-4 перфектни перли...

Всъщност и моята перла също се показа за първи път на плажа. Но на един въображаем плаж, нарисуван на картина. Един сюрреалистичен плаж, за който едно красиво момиче е изпяло песен. Там, на този морски бряг, стои едно момче, което се казва Кафка. Но не Франц Кафка. Кафка Тамура...

Моята перла се казва Харуки Мураками. Не бих могъл да кажа какво е теглото на книгите, които съм прочел, преди да го открия. Срещах името му в книжарници и библиотеки, попадах и на статии, подобни на тази, в различни блогове. Но за първи път отворих негов роман в началото на тази пролет. „Кафка на плажа“. А при автор като Мураками началото никога не е лесно. Думите и изреченията вървят гладко и с музикална стъпка, но предварително приученият да търси логически връзки и обяснения читател се спъва дори и по гладката повърхност на великолепния му стил. За някои може да е и шокиращо – сякаш пързаляйки се с кънките си, изведнъж пропадаш в дълбоко и студено планинско езеро и нямаш около себе си жизненоважния кислород. Но с времето потъваш в дълбоките води, в света на Мураками. И усещаш, че вече не ти трябва познатият кислород. Ставаш част от езерото и започваш да живееш и да дишаш вътре, в него.

10 предложения за промени в Закона за движение по пътищата

Едва ли има човек, който смята, че разпоредбите на Закона за движение по пътищата са адекватни на българската действителност. Предполагам, това важи и за много други закони. Затова, в този материал ще изложа аргументите за най-неотложните промени, които трябва да се направят в този закон. Така той ще влезе в крак с нравите на българските шофьори.

Ето и конкретните предложения:

Първо,

Всяко превозно средство, движещо се със скорост, която е с 5 (или повече) километра в час по-ниска от максимално позволената, да се спира незабавно от КАТ, автомобилът да се спира от движение, а на водачът му да се съставя акт за затрудняване на останалите участници в движението. Бавното движение е пагубно, особено ако се случва по малкото останали пътища, които Бойко Борисов все още не е превърнал в трилентови магистрали. Особено опасно е бавното движение в рамките на населените места, затова е необходимо автомобил, ограничаващ движението на джипове и S-класи, посредством движение с под 120 километра в час по градските улици, да се отнема принудително от собственика, а водачът му да се подлага на публично порицание – като му се осигури участие в „Съдби на кръстопът“.

Безценното

Неповторимо удоволствие. Емоционалност, стигаща до истерия. Красота в най-чистия вид. Сблъсъци, противоречия, антагонизми. Епохи. Образи. Характери. Объркване. Лудост. Стил, водещ до пристрастяване. Страници, към които изпитваш обич. Понякога и омраза. Много често – и двете. Но никога равнодушие. Трудно ми е да продължа, защото за него са казани толкова много неща, изписани са повече книги отколкото самият той е написал, служел е за вдъхновение на едни от най-великите творци от края на 19-ти век до днес. Не искам да го анализирам, защото би било прекалено смело, просто не трябва. Не искам и да го обяснявам, защото него трябва да го усетиш. Той е създал едни от най-големите съкровища, които могат да се намерят по рафтовете на световните библиотеки. Могъщ ум. Проникновен психолог. Изкусен разказвач. Гений. 

Да. Става дума единствено за него. Достоевски.

Медийната манджа – поредно претопляне

Когато става дума за медии, в съзнанието ми изниква една филмова сцена – от „Диво сърце“ на великия Дейвид Линч. Кола се движи по път сред пустинята. В колата са Никълъс Кейдж (в ролята на агресивния побойник Сейлър) и Лора Дърн (в ролята на шантавата му любовница Лула). Лула кара колата, а Сейлър се е изпънал на задната седалка със стърчащи нагоре крака. Радиото работи. Лула шофира. Пуши. А по различните радиостанции чува следното: 
„...имам троен бай-пас и хора като вас ме карат да изляза от болницата...“ 
„...за последния ѝ развод, простреляла и убила трите си деца на възраст 7...“ 
„Съдията е поразен, че Джон Рой е правил секс с труп...“ 
„Миналия октомври щатските власти са пуснали 500 костенурки в Ганг, опитвайки се да намалят замърсяванията от човека и ще използват крокодили да ядат труповете на Хиндусите...“ 
Лула спира колата и изскача навън, крещейки: „Сейлър Рипли, намери ми някаква музика по това радио!” Това кара Сейлър да стане и въпреки, че първо попада на думи като „жертва на сексуално похищение, осакатени и изнасилени”, накрая успява да намери подходящата станция, по която звучи хард рок песен. Сейлър и Лула започват да куфеят посред пустинята и да се прегръщат под последните лъчи на залязващото слънце. 

Преди осем години Дейвид Линч дойде в България и пред претъпкана аудитория в НАТФИЗ коментира тази сцена от филма си по следния начин: „Медиите са бързи и най-вече негативни. Освен информация разпространяват страх. Новините станаха забавление, но на страдащите, на хората пред камерите, никак не им е забавно. Трябва да се опитаме да променим света и да накараме медиите да отразяват положителните събития, да се занимават с доброто“. Чухме го аз, Къци Вапцаров и шепа студенти. 

Поздрави от блатото!

Много си ни е хубаво в нашето блато. Е, някои се оплакват, че било много тинесто и със застояла вода. Че някой ни окрал водните лилии и тръстиките. А други разправят, че съществували и други места далече от блатото - красиви планини, широки поляни, топли морета, гъсти гори... Там, казват, ухаело на цветя, на борови иглички, на люляци, на чистота, на щастие. Но на нас тук си ни е по-спокойно. В блатото е сигурно. Познато.

Блатото ни си е красиво, нищо че е малко мръсничко и намирисва. Който и да дойде, казва колко е прекрасно при нас, какви сме гостоприемни и колко красиво ни плуват момичетата. И си имаме цели четири сезона. Лятото ни е топло. Зимата ни е студено. Прелест!

Невидимият

Всяка сутрин го срещаше. Около 8 сутринта, отивайки да заведе детето на училище, бързайки по малката уличка, водеща до шумния булевард. Поглеждаше го за секунда и бързо извръщаше поглед. След това отново, връщайки се бавно по пътя към блока си, представяйки си чашата горещо кафе и закуската, които го чакаха вкъщи – кратък поглед, след което го отминаваше и го забравяше. Денят се понасяше по своите релси като остаряло влакче в увеселителен парк. Бързане за работа, светофари, трамваи, служебни задължения, нерви, очакване на заплатата. Пари за храна, пари за детето, пари за дрехи (да не забравя да потърся ново яке!)... и ако останат – пари за удоволствие. Промоции в супермаркетите светят от билбордовете на големия булевард, докато се прибира изморен от работа вкъщи, при семейството си, за да вечеря и да пие студена бира. Градът шуми, а сърцето му от светофари изтласква хора и коли по кръвоносната система – безкрайната мрежа от улици и тротоари. Невидимият е забравен. До следващата сутрин, около 8 сутринта.

За първи път го видя този октомври. Утрото беше мразовито, а ветровете рисуваха танца на облаците, спускащи се като зловещи завеси пред планината.

Binoculars

„Д-р Хоуникър имаше обичай да казва, че всеки учен, който не е в състояние да обясни работата си на едно осемгодишно дете, е шарлатанин.“ Напоследък е толкова модерно да се цитират части от книги, че хората започнаха да четат само цитатите, забравяйки за книгите. Това горе е цитат от една велика книга - „Котешка люлка“ на любимия ми Кърт Вонегът. Доктор Филикс Хоуникър не е историческа личност, той е измислен герой, който в книгата е създател на бомбата, хвърлена над Хирошима. Ако някой иска да узнае повече – нека прочете книгата. Аз ще разкажа само за деня, в който тази мисъл, също често цитирана в интернет, се заби в мозъка ми. Заби се като кабърче в гумата на велосипед и наруши вътрешното ми равновесие.

Точно в края на лятната отпуска. Имах неотложен ангажимент в централата на една банка. Да, беше един от онези неотложни ангажименти. Налагаше се да взема със себе си четиригодишната си дъщеря и да ѝ предложа безценна разходка в центъра на София – без люлки и пързалки, без сладолед и каране на колело. Вървяхме по булевард „Тодор Александров“. Тодор Александров, между другото, е бил лидер на ВМРО – не това ВМРО, което се мъдри в избирателните бюлетини в момента и прескача като скакалец от коалиция в коалиция. Едно друго ВМРО. Застрелян е още преди да навърши 44 години. Днешният лидер на ВМРО е на 49 години, явно се е родил във времена, по-благи за „революционери“.

Българският Зосима

Снимка: http://saintdobry.com/

Разбрах за неговото съществуване на 15-ти юни, в 12 ч. на обед.

Под климатика. На изкуственото осветление. Пред компютъра. Цък. Интернет – какво ли има да ми каже днес? Фейсбук ме съветва кои храни да избягвам, за да не ми се „изпарява сексуалният мерак“. Реклама ме кани на екскурзия в Скандинавия. Обмислям набързо и двете предложения, решавам, че не ме засягат. Цък. Новинарски сайт. Росен Плевнелиев, Божидар Димитров, Франсоа Оланд... Отказвам се. Цък. Времето. Горещо – усеща се като 32 градуса. Да живее климатикът, нали? Цък. Спорт. Изпълкомът се събира в четвъртък, жребият в петък. Чувствам се напълно спокоен след тази ключова информация. Цък. Новинарски сайт номер две. Пак Плевнелиев и Оланд. О, и Бойко Борисов. Скрол. Кафето лекува сексуални проблеми. Малко се притеснявам, защото вече съм изпил две. Цък. Сайт за видео-споделяне. Криско и някаква жена. Бързо цък върху трети новинарски сайт. Над 30 души от „Орландовци“ са били отведени в полицията... Това май съм го чел вече някъде. Решавам да дам шанс на още един последен сайт. Пак Орландовци, пак Борисов... И част от секундата преди да затворя, виждам едни малки буквички. Не като големите заглавия за Борисов, Плевнелиев и Оланд. Вероятно нещо маловажно, но все пак някой е решил да запълни пространство с дължина 4 см. и височина 0,5 см. от своя сайт, за да го напише. Пише следното: „12:02: Строят черква в Елин Пелин с дарение от Дядо Добри“. Хм... Добре де, цък.

Десет важни правила за оцеляване в градския транспорт

Градският транспорт в София е едно специфично пространство, в което важат строги правила. Те по нищо не си приличат с общоприетите схващания за морал, етика, добро и зло, лично пространство, със законите и с нормите на правото. Автобусите, трамваите и тролеите на нашата столица биха могли да се изучават в часовете по география, биология, химия, физика и логика – като съвсем различна единица на познанието. Настоящото ръководство за оцеляване е изработено с благородния стремеж да улесни начинаещите пътници, които смятат, че градският транспорт в столицата е обикновен и достъпен начин да се придвижват от една точка до друга.

Предупреждение за неопитни! Ако се наложи да влезете в наземния софийски градски транспорт, тези десет правила ще ви бъдат жизнено необходими. 

Розата

Fun how everything was roses
When we held on to the guns
Just because you're winnin'
Don't mean you're the lucky ones 
Guns N' Roses - „Breakdown“

В една февруарска сутрин, когато пролетното слънце безмилостно разтапяше последните снегове по покрива на училището, видях, че е красива. Случи се цяла една година след като я срещнах за първи път. Споделих това с момчетата от класа, които ми се изсмяха и оттогава започнаха да ме наричат "малкия принц". Защото, казаха, нали той разправяше, че красивото било невидимо за очите. На другия ден, когато тя влезе в часа по история, тайно я погледнах отново. Както винаги – свела ниско светлокафявите си очи, докато затваряше тежката врата зад себе си. После бавно, с походка на кошута, извървя четирите крачки до мястото си на първия чин. Отметна естествено къдравата си кестенява коса, в която се оглеждаха слънчевите лъчи, отпусна ръцете си на чина и леко приведена напред зачака началото на урока.
Точно в този миг към нея полетяха няколко топки от смачкани листа от тетрадки, в косата ѝ се закачи един хвърлен химикал. Тя го напипа с ръка, измъкна го от къдриците си и го остави с плавно движение на чина пред себе си. Момчетата се кискаха. Тя не се обърна. Не им каза нищо. Учителката влезе след секунди и както обикновено, нищо не разбра.

Гьобек блаженства (из светото писание на Инженера - част 2)

А Инженерът, като видя множествата, изкачи се на сцената; и когато застана, поклонниците Му дойдоха при Него.

И като отвори устата Си, поучаваше ги, като казваше:

Блажени богатите на салфетки, защото е тяхно биадското царство.

Блажени кючекините, защото те ще се гологъзят.

Блажени гледащите, защото те ще съберат мат'риала.

Блажени, които гладуват и жадуват за чалгата, защото те ще избухнат в биада.

Блажени силиконовите, защото на тях ще им се показват циците.

С един по-малко

Проектът Лудогорец. Добрият и примерен бизнесмен, който знае как се прави отбор за Шампионска лига от нищото... Големите победи, пълният национален стадион, мачовете с Реал, Валенсия, Лацио, Ливърпул, Базел, ПСВ... И да се изплюеш като прост селянин върху всичко това, което сам си постигнал, да си покажеш глупостта, арогантността и аграрния манталитет... Срещу един журналист, който нещо решил да те попита – защо не била пълна докрай новата ти трибуна. Някой ще каже – не е чак толкова важно. Не. Важно е. Не може да се държиш с друг човек като прост каруцар (да ме прощават някои от каруцарите за сравнението) и да го обиждаш, да го блъскаш и гониш, да беснееш (под звуците на пеещата Цеца!), демонстрирайки превъзходството си, само защото се смяташ за велик, че си построил една трибуна (част от парите си получил от държавата...), викнал си Цеца да ти пее, а си се изтупал в ложите барабар с двама отявлени любители на джаза - Боби и Бойко... Между другото Бойко, горкия, час и половина бил летял с военен хеликоптер, само и само да присъства на откриването на знаменитата трубуна „Моци”... Каква саможертва само, даже не бил останал да послуша Цеца...

Ние помним

Ние помним.

Дошли сме някога от изтока, предвождани от храбри конници, за да открием нашата земя. Нарекли сме тази земя родна, въпреки че сме дошли отдалеч, защото тя ни е пленила с красотата на лицето си и с благата, излизащи от недрата ѝ. Обикнали сме я като родна майка тогава, когато тя е била млада и чисти морски вълни са миели бреговете ѝ. Сега тя е стара. Но горда ли е със синовете си?

Били сме велики воини, владели сме земи до три морета. Спирали сме зверски нашественици. Били сме страшилища за всички племена на изток и на запад, на север и на юг. Страшни и непобедими царе са падали на колене, за да просят милост от нас, кръвожадни войни са прекланяли глави пред нашите мечове. Били сме сноп. Били сме юмрук. Сега сме семена във вятъра.

Гьобек Битие (из светото писание на Инженера - част 1)

В начало Инженерът създаде касетите и студиото.

А студиото беше пусто и празно; и тишина покриваше Димитровград; и само Духът на Инженера се носеше над долината.

И Инженерът каза: да бъде гьобек. И настанаха гьобеци.

И Инженерът видя, че гьобекът беше добро; и раздели Инженерът гьобека от на Васко Кеца стъпките.

И Инженерът нарече гьобека Чалга, а на Васко Кеца на стъпките им турѝ пепел.

И направи Инженерът телевизия Планета; и раздели човека, който беше по телевизията, от простия народ, който беше пред телевизорите; и стана така.

Изкуството иска жертви!

Какво ли не се прави в България в името на изкуството и красотата... Ето какво великолепно доказателство за силата на родното преклонение към тези две свещени думички стигна до мен.

Слушайте сега:

17 годишно момиче от Стара Загора е брутално пребито от съученичка. Съобщението е от полицията и е факт: „На 6-ти април в 00:28 часа във Второ районно полицейско управление е получено съобщение от Центъра за спешна помощ в Стара Загора за прието лице с контузии по главата. Дошлите на място полицаи установили, че пострадалата е 17-годишната старозагорка С. К. (Мис Стара Загора за 2012 г....) Тя разказала, че малко по-рано нейната съученичка Е. Ш., ѝ нанесла няколко удара с твърд предмет по главата пред входа на блока, в който живее“.

(f)Art или за съвременното изкуство... в кавички

С този текст аз по три начина ще допринеса за съвременното изкуство. Не се смейте! Бъдете търпеливи и ще ви възнаградя. Но имайте предвид, че съм взел взел по една кавичка в ръка и съм оградил с тези кавички всичко, което пиша. Особено думата изкуство – нейните кавички са по-големи от паметника пред НДК.

И така...

Съвременното изкуство е в интернет. То е кратко. Ясно. Лаконично. Изреченията са от максимум 6 думи. Даже 6 го пишем с цифра, защото така по-бързо се чете. Много важно е да има и кратки абзаци. За да не се изморяват очите на читателя.

Микроизкуство. Даже думичките трябва да са кратки.

Разкази от 40 думи, но с неочакван край. Или разкази с по 6 думи. С още по-неочакван край... Досущ по примера на Хемингуей, който едва ли би предположил, че някой ден най-четеното му произведение ще е разказът от 6 думи. Ако не сте го чели, питайте Гугъл.

Annoyed Birds

Има ли нещо, с което българинът не може да се примири? Предлагам на социолозите да направят проучване, защото ми е много любопитно, дали съществува някакво явление, което да може да ни ядоса истински...

Ние сме най-добри в раздразнението. До такава степен сме се усъвършенствали, че всичко ни дразни. Дразни ни снегът, дразнят ни наводненията, дразнят ни политиците, дразни ни националният отбор по футбол. Не само това. И дупките по пътищата, и Мая Манолова, и безпаричието, и прокапалият бойлер вкъщи. През зимата ни дразни студът, а през лятото – горещината. Дразни ни работата, но не по-малко ни дразни и безработицата. Излезте днес на улицата и се загледайте в лицата на хората – трудно ще откриете някое, на което не се чете раздразнение.

Но кое е това нещо, което може да ни ядоса? Има ли вероятност от нещо да ни прекипи? Да спрем да мрънкаме и да започнем да крещим?

132-рият коментар

131 коментара за седем часа - и то от два до девет сутринта. Всичко това само под един репортаж в спортен сайт. Влизам в друг спортен сайт, там също има репортаж от събитието, макар и на трета позиция, след поредното изказване на Венци Стефанов. Там коментарите са много повече, надвишават 150. Да опитаме една игра - според вас това събитие радостно ли е за българските любители на спорта или не? Тези коментари позитивни ли са или негативни? Едва ли някой има съмнение в отговорите на тези въпроси.

Събитието е загубата на Григор Димитров от американския тенисист Райън Харисън, който е на 169-то място в ранглистата. На турнира в Акапулко, където Григор миналата година спечели титлата. В последния сет - с резултат 6:0. Както е казал един мъдър човек в една велика книга - това е положението.

Какви коментари предизвика тази неочаквана загуба на Григор сред българските му "фенове"? Реших да проверя. Защото аз също гледам всеки мач на Григор и се гордея с това, че ми е сънародник. Изумление - това изпитах след като видях разнообразието на тези коментари. Да, разнообразието. Бих могъл да ги разделя в седем групи (уточнявам, че правописът на авторите им е запазен непокътнат).

Защо българското първенство по футбол е най-великото

Краят на февруари е и вие усещате някакво изгарящо вътрешно вълнение? Нещо ви кара да треперите от оживление? Дълбока емоционална буря бушува кипи някъде във вас? Не, не е от отминалия наскоро Свети Валентин. Не се заблуждавайте, че е и от очакване на идващата пролет. Оскарите ли? Някой изобщо интересува ли се от тях? Премиерата на "50 нюанса сиво"? Ха-ха-ха. Вълнението ви неминуемо се дължи на една единствена причина. Започва българското първенство по футбол...

Само след дни любимият ви отбор, този, на който симпатизирате от дете, ще излезе на терена сред емоционалните крясъци на неговите най-верни привърженици. Само след дни всички ще говорят за това. Защото българското футболно първенство е най-великото на света. Някои ще изразят съмнение, аргументирайки се с атрактивността на мачовете във "Висшата лига" или с футболните магьосничества в "Примера дивизион", или с майсторските изпълнения в "Бундеслигата", или с тактическата дисциплина в "Серия А", или с блясъка на битките в "Шампионската лига"... За тези неуки хора, за всички останали, които още не са прозрели великолепието на родната "А група", е тази статия. Ако има човек, който я е прочел и все още твърди, че българското първенство не е на първо място по неповторимост и великолепие, той вероятно ще е човека с татуировката "Не разбирам от футбол". Не му обръщайте внимание.

Хиляди са аргументите, в подкрепа на тезата, че нашето родно първенство е най-великото на света. Ето и най-важните десет:

Писмо до дядо Йоцо

Здравей, дядо Йоцо,

Пиша ти от София, годината е вече 2015-та. Не знам дали някой друг се е сещал за теб през годините, но реших да ти пратя това писмо, за да ти разкажа какво ново става в твоята България. Повече от сто години са минали, дядо Йоцо, а сякаш са хиляда - дори да беше тук и да виждаше, не знам дали щеше да ни познаеш.

Любимата ти българска железница още е тука. Е, казват, че влаковете работят на загуба, машинистите и пътниците напоследък взеха да недоволстват, но още си имаме влакове, които трещят по релсите. Някои се оплакват, че им били стари влаковете, вътре лошо им миришело, закъснявали били, пък и вече няма кой да им се радва, даже и слепец - всички се жалват. Но за това си има причина, дядо Йоцо, щото българите си имаме вече коли, че и самолети! Всеки си има по една кола, дядо, качва се сутрин важно-важно и отива на работа. Целите улици на София са в коли, толкова са много, че си стоят на едно място и чакат. Ех, да беше тук да видиш каква прелест е това! Е, нали знаеш, пак ще се намери някой да се оплаква - стари ни били колите, двайсетгодишни, раздрънкани, опасни, много пушек вдигали, пък друг ще каже - лоши са ни пътищата, чупим си колите. Но нали ни знаеш - българите все се оплакваме... А речеш ли, дядо Йоцо, да заминеш за Европа, за Русия, за Америка, отиваш на летището и се качваш на самолет! Наши, български самолети си имаме. Само няма кой да им маха с шапката като теб. Старата авиокомпания я продадохме и после новичка си направихме! Вярно, някои плачат, че българите все се качвали по самолетите, отивали далече и после не се връщали. Нали ни знаеш - и на най-чудните чудеса все кусури им намираме.

Песимистична теория за нашата зима

Както и всяка друга зима, след като отминаха коледната еуфория и новогодишният махмурлук, се събудихме в едно замръзнало кралство, а нерешените от десетки зими проблеми ни посрещнаха – лъснали като кучешка урина в януарски сняг. И докато „снегоядът“ е далечна мечта, прекосяваме скованите от лед тротоари, в които се оглежда травматологията на Пирогов, а от покривите ни дебнат коварни ледени висулки, по-тежки от копието на Ахил. Преди да започнем първия си работен ден от новата година, пием кафе на топло, разказваме си кой как къде и колко пъти се е напил през почивните дни и се отпускаме в мечти да сме някъде на юг. Например при Гришо – в Бризбейн, да "поразцъкаме" в жегата, да поиграем малко с Федерер, а вечерта Маша да ни чака вкъщи не с джезве греяна ракия, а с чаша ледено шампанско.