ТЕРЗИЛЪЦИ

Половин месец преди поредните парламентарни избори в България. Излизам от дома си и бързам към трамвая, който ще ме отведе на работното място. София е слънчева, колите се редят пред светофарите. Една баба срещу мен бута количка, в която се прозява внучето и́. Молове, супермаркети, магазини за детски играчки. Трамваят е от новите, с които общината се похвали. Вътре пътувам, гледайки булевард, пълен с лъскави коли. Една старица с чадър, изглеждащ като бастун е благодарна, че съм отстъпил място за сядане. Слизам и след минута съм пред компютъра в работата. Влизам в интернет: пилотите от „Ер франс“ стачкуват, български бизнесмен се предал на полицията и призовал да му вземат паспорта, но да му върнат „Ролекса“, шотландците гласуват дали да бъдат независима държава, а родните политици ме призовават да гласувам за тях. Край на мизерията, ще вдигнем стандарта на живот, ще се грижим за народа... Не, явно днес няма да реша за кого ще гласувам след половин месец. Ще си пусна малко музика

Mоята история с Bon Jovi щеше да се превърне в моята истерия с Bon Jovi, но в ранното утро на 10 юли 2011 година всичко беше тихо и спокойно, когато с вълнение се качих на организирания транспорт за концерта в Букурещ. Всичко беше на мястото си: билетите – в предното отделение на раницата, завити в найлонови джобове, запечатани с тиксо; жена ми Криси – усмихната на седалката до мен; леите – в портфейла; бинокълът, българското знаме, фотоапаратът, пурата, сандвичите – натъпкани в раницата. Точно в 7 сутринта автобусът тръгна и шофьорът пусна музика – Bon Jovi, естествено. Въпреки това аз сложих слушалките си, защото на плейъра си бях подредил най-надъхващите парчета. Стигнахме в Русе без почивка и след като спряхме за около 20 минути на едно обменно бюро, се отправихме към границата. Наближаваше 12 часа, когато организаторката премина покрай седалката ми: „Извадете си личните карти”. Именно в този миг установих, че левият джоб на дънките ми е необичайно празен. Документите! Лична