История за момиче, момче и песен
Случи се в претъпкан градски автобус, който лазеше по стара улица, надупчена като швейцарско сирене. Шумът от двигателя поглъщаше думи и въздишки, а хората вътре, протегнали ръце към дръжките, се клатеха и блъскаха, обесени на собствените си длани.
Момичето имаше бели слушалки и коса с цвят на зимна нощ в планината. Светлокафяви очи, които сигурно щяха да му напомнят на любимия течен шоколад от детството. Ако ги беше погледнал..., но не, той зяпаше в телефона си, докато слушаше музика със затапени уши.
Момчето беше с черни слушалки и късо подстригана кестенява коса, имаше очи с цвета на морето, когато тя го беше видяла за първи път. Но тя не разбра. Защото и тя гледаше в телефона си – снимки, статуси, коментари, скролване, лайкване, а ушите ѝ също бяха защитени от околния свят, благодарение на слушалките.
Точно тогава се случи.
Двама старци, настанени удобно на седалките, намръщено обсъждаха днешната младеж: „... всичко живо се одзверило по мобифоните, срамота... и с наушници... нито чуват, нито виждат...“. Спомниха си как са се запознали преди години, в един друг автобус – той се връщал от казармата и си свирукал някаква песен, тя го чула, той я погледнал, заприказвали се... и така вече петдесет години.
Случи се, но никой никога не разбра. В този претъпкан автобус. Момчето и момичето изслушаха една и съща песен. Едновременно. От начало. До край.
Всеки от тях я изслуша сам, макар че го направиха заедно. Всеки със своите слушалки, чиито жици се оплитаха като тръбички от система на болник.
Песента разказваше за несбъднала се любов. Защото момичето слиза три спирки преди момчето. И не се срещат никога повече.
