Babylonschnaps

Видяхме я как спира фолксвагена пред Магазина и се оглежда като човек, който е идвал тук, но преди доста години. Ясно е. Не е тръгнала към Манастира. За там сложиха табела и никой вече не се обърква по пътя. За тук си е, за нашето село. Ама защо е дошла? Чия е?

Магазинера ще я пита. Няма как да пропусне да се осведоми.

Защото тук точно, в Магазина на Долен Полюс рядко идват непознати. Ония от града, дето спят в къщите за гости покрай реката, си носят всичко. Идват с препълнени багажници и влачат чанти с бири и безалкохолни, меса и колбаси, зеленчуци и ракия. Някои дори вода носят! Градска им работа – кой да им каже, че от нашата вода тук по-хубава няма.

Мастиката ни също е хубава – Магазинера ни я дава евтино, затова я пием тук, на масата, под чадъра с надпис Кока Кола. Голям смях – в нашия Магазин Кока Кола отдавна няма – кой ще ти пие такива префинени работи, от които коремът се подува? В нашия Магазин, освен мастика, има само хляб, мляко, айрян, вестници, колбаси, зеленчуци и по някое парче месо.

А тя слезе от фоксвагена, видяхме я, и се загледа първо към нас, а после към Магазина – като човек, дето е дошъл тук за нещо важно, но първо иска да напазарува. След нея от колата изскокнаха и ония двамата. Такива дангалаци не бяхме виждали никога. Дали не са ѝ синове? Тя нещо им избърбори, ама не на български и те застанаха като наказани до колата.

Не бяха нашенци – стана ни ясно веднага.

Онази влезе в Магазина и бързо се върна – май не беше очарована от асортимента. А и Магазинера беше отишъл да даде лекарствата на майка си у тях – на втория етаж, над Магазина, ама се влиза отзад, през двора. Майка му е на легло и само той се грижи за нея. Брат му Запрян не ще да я чуе, защото преписа на Магазинера и двора, и втория, и третия етаж на къщата. А на Запрян старата остави само тавана, където да спи, както и половината от първия етаж. Там, където Запрян си отвори кръчмата. Но това е друга история.

Тъкмо като излезе посетителката, Магазинера се зададе отзад и хич не изчака да я доближи, още от двора кресна:

– Чия си ти?

Оная май се усмихна. Сигурно идеше някъде от чужбина. Там така се смеят – на нищо, без да са чули лаф.

– Анелия.

Само това каза. Явно това ѝ беше името. А Магазинера се смръщи по оня, неговия си начин, както когато си отваря тетрадката с вересиите:

– Не те питам коя си, а чия си!

Голям чешит е, ама ние си го обичаме, защото мастиката му е евтина и винаги студена. Тогава оная каза:

– На Инженера съм.

Ти да видиш и история! На Инженера била. На оня саможивляк, дето с никой не приказва. Преди години говореше само с бащата на Иво Дърваря, не го помним как се казваше, викаме му Стария Дървар. Само на него, на Стария Дървар, Инженера беше казал, че дъщеря му и жена му умрели и затова се върнал тук, в селото. Играеха табла двамата, но не тук, при нас, а в кръчмата. Стария Дървар не беше лош човек. Умря при катастрофа, ама и това е друга история.

Задържахме си смеха при думите на оная, за да чуем какво ще ѝ рече Магазинера. А той присви очи като картаджия, дето е хванал другия да шмекерува.

– И каква си му на Инженера? – попита. А тя:

– Дъщеря.

Ей тука вече прихнахме. Не се издържа понякога. А Магазинера махна с ръка и издума:

– Объркала си селото.

Оная се обърна към дангалаците, избъбри им нещо и тръгнаха нагоре. Баш към къщата на Инженера. Или не беше наред или вярно беше объркала селото. Може и континента да беше объркала, ако нас питате.

След малко се върна и се качи във фолксвагена. Сама.

Луда работа.

Много добре знаем ние, че Инженера щерка няма.

Сам е като куче.

          * * *

А той чакаше.

Чакаше ги още преди да се родят.

Тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им в своето собствено съзнание.

Повече от двайсет години ги чакаше.

В двуетажната сива къща на най-високия хълм в Долен Полюс, последната в селото, но първата, която се вижда по пътя от магистралата. Чакаше ги в тишината, нарушавана само от шума на реката през пролетта и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо. Чуваха се и гласове – крясъците на съседските деца напукваха прозорците му, лаят на кучетата от улицата клатеше керемидите по покрива, а смехът на младите момичета гъделичкаше старите ключалки, спускаше райберите и разтваряше вратите, за да нахлуят след тоя смях и подсвиркванията на момчетата и да започнат да преобръщат вазите с цветята и кристалните сервизи. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на желязната си пейка на верандата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, да забие хобота си в сбръчканата повърхност от глухота и празнота, обгърнали го като безкраен океан.

Накрая заспиваше – там, на пейката, и хъркането му стряскаше съня на птиците от боровата гора зад къщата.

Чакаше, разбрал най-накрая истината – самотата има мирис. На старо, полуизгнило дърво. Тоя мирис беше изпълнил не само къщата му, но и пространството около нея, та и сляп човек можеше да стигне до прага му.

Когато получи съобщението, че са се родили, се разплака. С глас. Беше съчинявал и този плач в мислите си, беше изживявал появата им на бял свят дълго преди това да се случи. Тъй като нямаше с кого да сподели този плач, а искаше някак да покаже на света радостта си, решително и бавно пое към църквата. Не беше вярващ. Не беше стъпвал в храма от кръщенето на Анелия. Даже на погребенията, дори на тия на родителите си, отиваше право на гробовете на покойниците. Не понасяше миризмата на тамян.

В църквата в оня ден беше празно. По-тихо дори от дома му. Нямаше свещеник, клисар, нямаше дори човек, който да продава и събира свещите. Не че имаше и свещи за събиране.

Взе най-голямата, която, според написаното на лисчето пред нея, струваше два лева. Остави най-лъскавата и нова монета, която имаше в портфейла си. Запали свещта с кибрита си, с овладяните движения на заклет пушач и я остави в свещника. Прекръсти се набързо, погледа я няколко секунди и си тръгна.

Върна се у дома. Запали цигара. Наля си ракия. И започна да чака.

Чакаше ги сред уханието от цъфналите дръвчета в пролетните утрини, чакаше ги през знойните и задъхващи слънчеви летни следобеди, сеещи навред световъртежи и инфаркти, чакаше ги под тропота на бурните порои през есенните вечери, чакаше ги и в безкрайните, сковани от лед и сняг зимни нощи.

Сега отново беше лято. Осемнайсет лета бяха изминали, откакто беше запалил онази свещ в църквата – в деня на тяхното раждане, но все още сънуваше звука от пукота ѝ.

Като пращене на телефонна слушалка при разговор с отвъдното.

Понякога му се причуваше дрезгавото звънтене на телефона. Оня, стария телефон, който отдавна стоеше онемял на шкафчето, но той не го изхвърляше. Тоя спомен за звън, който се раждаше понякога и в съня му, винаги го тряскаше и той тръгваше по познатия път, вървеше повече в сънищата си, отколкото в реалността, но по пътя осъзнаваше, че вече не чува звънтенето. И няма как да го чуе.

Въпреки тези номера, които неясно кой и защо му погаждаше, той обичаше оня стар телефон. Мразеше новия, тая сапунерка с копчета, на която Анелия понякога се обаждаше и го питаше разни глупости като това дали се среща с някой приятел, дали ходи на лекар, какво си прави за ядене. Лъжеше я, разбира се. Не искаше да ѝ казва, че в селото от наборите му са останали шепа старци, с които не може да се понася, а пришълците с новите си къщи за гости дори не го поздравяват. Отваря приказка на улицата само с Иво, сина на Дърваря, ама той е доста по-млад, ерген, и го вълнуват други неща. А на въпроса за лекаря – нужно ли беше да ѝ обяснява, че доктор на него хич не му трябва? Що се отнася до яденето – то му служеше единствено за мезе, когато си пие ракията.

Винаги пиеше сам.

В началото канеше пощаджията, който му носеше пенсията, сметките за тока и водата и ония писма със снимките. А оня все казваше, че имал работа. Много му здраве!

Ама, виж, писмата със снимките го радваха.

* * *

Селото беше друго и Анелия го разбра още преди да е огледала стоките в Магазина. Името беше същото. Мястото беше същото. Но селото беше друго.

Някога този Магазин тук беше огромен. Пълен с царевични пръчици, боза, шоколади, швепс, сладоледи. Селото също беше голямо и шумно. Нима е възможно и местата, както и хората да остаряват като се смаляват и стават все по-тихи?

Само въпросът, който онзи ѝ зададе пред Магазина, беше същият като някога. Чия си? Спомни си колко пъти го беше чувала от старците по пейките в детството си. Понякога с умиление, а друг път с гняв, заради някоя пакост.

Предполагаше, че сега много неща в селото няма да са същите, но нямаше никаква представа, че ще завари тази пустота и тишина, по средата на които кой знае защо още стои тоя Магазин, пред който двама старци я гледат с интерес и мълчаливо отпиват от чашките с кристали.

Реши да не спори с оня пред Магазина. Огледала беше стоките и вече бе ясно, че няма да пазарува оттук. В Средовград имаше супермаркет, беше видяла реклама на един билборд на магистралата.

Близнаците стояха до колата като наказани и не знаеха какво да правят. Анелия бързо прецени, че няма да пазарува с тях в Средовград. Ще ги остави тук, в селото, при дядо им. И без това са дошли само за един ден. Нека се видят.

Даже, нека влязат при него сами – така изненадата ще е още по-голяма.

Поведе ги по разровената улица, покрай пустите къщи, пред погледа на безмълвните пияници и оня сприхав мъж, на който все пак пожела: „Приятен ден!”.

Помнеше пътя – толкова пъти беше тичала тук. Помнеше пейките, по които седяха бабите и плетяха. Помнеше лая на кучетата, който я стряскаше, минаващите посред улицата всяка вечер стада от кози и крави.

Маркус сам позна къщата.

Нещо му подсказа, че точно последната къща, оная на хълма под боровата гора, трябва да е на дядо им. Анелия им посочи звънеца отдалеч и им каза, че ще отиде за около час да напазарува. Нека изненадат дядо си – тя ще се върне съвсем скоро.

* * *

А пък оня стар албум беше изоставен подарък.

Трябва да е бил за жена му.

Кой знае от кого.

Когато Анелия му изпращаше снимките, той дори не смееше да ги погледне, преди да ги нареди в албума. Отваряше плика, изваждаше ги и ги оставяше върху прочетения вестник на масата – с лицата надолу. Сякаш щяха да се повредят от очите му. Може и така да се случеше. Сълзите повреждат снимките. А той така и не се научи да не плаче, щом види лицата на Маркус и Михаел.

Още не беше напълнил албума. Добре, че бе големичък. Беше го разглеждал хиляди пъти и помнеше снимките наизуст. От първата – Маркус и Михаел на изписването от болницата, баща им (германецът) ги държи на ръце, а Анелия стои до него с голям букет червени рози, та до последната – Маркус и Михаел със свидетелствата за завършване на гимназията, стърчащи високо над майка си и дори над баща си. Така, както си беше съчинявал внуците още преди да се родят, сега той си представяше бъдещите им снимки, които ще получи. Разтваряше празните страници, взираше се в белите места –  Маркус и Михаел в университета, Маркус и Михаел с дипломите, Маркус на сватбата си, Михаел на неговата, а после – с правнуците. Не знаеше дали му е писано да дочака снимки от правнуци, но още сега виждаше лицата на четири-пет бебета, в отблясъците на последните две найлонови джобчета за снимки. Не знаеше дори дали му е писано да види Маркус и Михаел, единствените си внуци, тук, вкъщи, от плът и кръв, да ги прегърне и да им каже всичко, което беше пазил в себе си през тези години.

Не знаеше, но чакаше.

През последните няколко години отчаянието бавно се промъкваше в него и затуляше надеждата, но той не позволяваше покрусата да го превземе изцяло.

Ракията помагаше.

Страниците на албума така и не успяха да залепнат от гнилите старчески слюнки, които ги напояваха всеки ден мирис на тютюн и самота. На надежда. И отчаяние.

          * * *

Откакто беше отишла в Германия и приела името Хофман, много неща в Анелия се бяха променили. Но имаше и едно, което остана съвсем същото. Представата ѝ за времето.

Още като студентка категорично бе осъзнала, че никога няма да успее да се спогоди с часовниците. Смяташе, че се приготвя за лекции в рамките на десет-петнайсет минути, но се оказваше, че стрелката се мести с поне час-час и половина. Още по-страшно ставаше несъответствието, когато си уговаряше среща с някое момче. Не минутите се превръщаха в часове. Правеха го секундите. Най-търпеливото ѝ гадже издържа цял месец. Повече от половината беше в чакане по кафенета и барове. На летището, когато заминаваше за Франкфурт, дълго повтаряха името ѝ и само закъснението на полета с час и двайсет минути не отложи така добре планираното ѝ емигриране.

В Германия, където точността не се считаше за предимство, а беше нещо естествено като дишането, тя бе взела категорично решение да се промени. Не успя. На първите три места, където започна работа, я уволниха още по време на изпитателния срок. Вероятно щеше да ѝ се наложи да се завърне в родината си, ако на четвъртото място не беше срещнала бъдещия си съпруг Марио Хофман – четиресетгодишен, сто деветдесет и три сантиметров, с длъжност главен мениджър, на всичкото отгоре синеок, благ и неочаквано търпелив. Анелия щеше да закъснее и за раждането на децата им, ако не беше Марио със своето мощно беемве.

След няколко години съвместен живот, Марио разбра, че няма как да промени любимата си. При нея закъсненията не бяха поза или каприз. Не бяха по невнимание или от разсеяност. Не. При Анелия всичко се случваше съвсем естествено. Тя не спираше да се изненадва как така той смята, че за пет-шест часа няма как да отскочат до Амстердам с колата, да се разходят, да хапнат нещо вкусно, след което да се приберат като минат през Кьолнската катедрала. И Марио се научи да казва „скъпа, нямаме време”, без да стиска зъби.

Иначе, Анелия се промени в много други отношения. Свикна с това, че не е нужно непрестанно да се обажда на родителите си и да им изпраща пари и подаръци по пощата. Те имат своя живот, ние нашия – казваше Марио. И го доказваше – майка му живееше в един чудесен старчески дом на петдесет километра от техния дом в центъра на Франкфурт, но те я посещаваха само на Коледа. Дори ѝ носеха щолен – по инициатива на Анелия.

Същото се отнасяше и до близнаците – двамата бяха изпратени в католически пансион, за да се научат да станат самостоятелни. Анелия свикна, че е важно да не ги посещава тайно и да им носи пари или от любимите им сладкиши. За тяхно добро.

Затова и, когато най-сетне реши да предприеме дълго отлаганото пътуване за България, за да посети баща си, когото не беше виждала две десетилетия, Анелия не си и помисли да му вземе дори и една картичка от Франкфурт. Вероятно нямаше да занесе нищо в дома му, ако не беше онази жена, която се настани до нея в самолета. Мила Търнър.

          * * *

А началото на това лято си беше същото.

Като предишните.

Дните се търкаляха и Валери трудно успяваше да ги различи един от друг. Сутрин ставаше по тъмно и си хапваше попарата, приготвена предишната вечер. После отиваше да купи хляб, мляко и вестник от Магазина, но не сядаше на масичката отпред, защото не понасяше нито един от двамата стари глупаци, които неминуемо щяха да дойдат да пият мастика там. Прибираше се вкъщи и си правеше кафе с мляко. Прочиташе вестника – от първата до последната страница. Спортните новини накрая, защото му бяха най-интересни. После отиваше на двора, преди да е напекло слънцето и поливаше доматите и краставиците, лука и магданоза, оглеждаше градината и лозниците, понякога посядаше долу, при чешмата, да си почине. Обядваше на старата маса, на мушамата, с цветове, отдавна погълнати от мухите. След това лягаше да поспи, а като се събудеше понякога решаваше да си сготви манджа – за няколко дни напред. Вечер пиеше ракия на пейката на верандата, гледаше празната уличка и си представяше как някой ден по нея ще минат те. Двамата. И Анелия, разбира се.

Беше ѝ сърдит, но щеше да ѝ прости всичко, щом я види.

Щяха да слязат при Магазина, защото оттам пътят не ставаше да коли, дори и за немски. И щяха да тръгнат пеша към къщата му.

Маркус и Михаел. Усмихнати. Изправени като пушки. Цъфтящи от здраве.

Някога се гордееше, че целият му живот върви по релсите, наречени правила. Когато трябваше да учи, беше учил. Завършил беше МЕИ-то с отличие. После стана заместник-директор в Завода за шперплат в Средовград. Баща му така се гордееше с него! Срещна жена си на една екскурзия – Снежето не се отличаваше с външност и не впечатли никого кой знае колко, когато я доведе в града. Но той никога не беше смятал хубостта за най-важното качество на жената. Беше почти трийсетгодишен тогава. Ожениха се и се роди Анелия.

Когато приватизираха завода и малко след това го затвориха, Анелия беше дванайсетгодишна. Правилата се промениха и Валери не успя да се адаптира към новите. В резултат на това за него вече нямаше нито работа, нито пари. Стана мълчалив. Понякога дори злобен. Проигра доста от спестяванията си на комар с пияниците пред кварталното кръчме в Средовград. Залагаше и на футболни мачове. Останалите пари ги изяде хиперинфлацията.

Започна да изпива поне половин шише ракия всяка вечер, да пуши по две кутии цигари на ден. Жена му видя, че няма надежда да го промени и един ден просто си събра багажа. Замина в родния си град, на триста километра от Средовград. Взе и Анелия.

На него не му оставаше друго, освен да продаде апартамента, да прати половината пари на дъщеря си и да си дойде на село. Родителите му бяха още живи.

Умряха малко преди Анелия да завърши университета и да замине за Германия, да срещне там своя германец и скоро след това да се появят близнаците. Дъщеря му така и не беше идвала в къщата тук – откакто майка ѝ я бе отвела със себе си.

За разлика от бившата си жена, дядо Валери така и не се съгласи да отиде на гости на младото семейство във Франкфурт. Снежана поназнайваше немски и гледаше децата всяко лято във Германия, докато бяха малки. Но дядо Валери отговаряше винаги едно и също на поканите на Анелия – „оставете ме мене, за никъде не съм вече аз, ако речете – вие елате“.

И чакаше.

          * * *

Мила Търнър – жената, която седна до Анелия в самолета, беше облечена спортно. Съвсем непретенциозно – с дънки, маратонки и тениска. Имаше невъобразимо чип нос, сякаш извиван нарочно нагоре. Черни очи, на които не се разбираше къде свършва ириса и къде започва зеницата. Кестенява коса, събрана в идеален кок. Големи скули, подигравателно извити нагоре устни и остра брадичка. И все пак, в нея можеше да се долови нещо интересно. Симпатично и привлекателно – по своеобразен начин. Стига, разбира се, да не говореше толкова много.

Запознаха се на английски, обмениха по няколко общи приказки за света като цяло и чак след това установиха, че и двете са българки. Не само това, ами родителите им са от съседни села – Долен и Горен Полюс. Откритието неочаквано силно зарадва Мила, която взе да разказва как заминала за Америка още като студентка с родителите си, преди двайсет и една години, малко след посещението на папата, година след завръщането на царя, дето каза вервайте ми, помниш, няма как, баща ми и майка ми уж му поверваха, после обаче спечелихме Зелената карта и заминахме, пресякохме океана и всичко започна отначало, познато ти е, нали, аз завърших бизнес администрация в Чикаго, после срещнах моя Джонатан, той е бизнесмен, централният офис на компанията е във Филаделфия и там заживяхме, имаме три деца, и трите момчета, и твоите ли са момчета, о, тези двамата, дето спят от другата страна на пътеката, страхотни са, виж колко много общи неща имаме с теб, аз живея „американската мечта”, а ти германската, така ли е правилно да се каже, работя в компанията на Джонатан, печелим страхотни пари, жалко, че мама и татко починаха и не могат да ми се порадват, да, ужасно, автомобилна катастрофа, но това те прави по-силен, осъзнаваш важните неща, твоите родители къде са, о, чудесно, ти си тръгнала при баща си с децата, колко мило, аз не взех Джонатан и момчетата, тръгнах сама, те ще са на Ривиерата, нямаше как да пожертват тези плажове, а пък аз нямах по-скорошен полет и трябваше да направя прекачване тук, във Франкфурт, идвала съм и преди, с Джемс много пътуваме, в Мексико, в Южна Америка, били сме в Австралия, Азия, Африка, а за Европа – то се знае, толкова прекрасни места има, сега ще сме за седмица на Френската ривиера, след това сме на круиз през Барселона, Малага, Валета, Александрия и Казабланка, но аз си казах, че ще пожертвам първите ни дни в Ница, била ли си, невероятно е, но дядо е единственият ми роднина от България, Дончо се казва, вече е на деветдесет и пет, живее в Горен Полюс, здрав е като бик, поне така ми каза преди няколко години, сега не знам, защото вече не ме чува, като се обаждам по телефона, но как само ще го зарадвам, знаеш ли, напълнила съм му цял куфар с неща, взела съм му рибарски принадлежности, той обичаше да лови риба, дрехи, много дрехи, обувки, козметика, сребърни прибори за хранене, една бутилка отлежало уиски, една кутия хавански пури, няколко пакета бисквити с фъстъчено масло, в България сигурно няма такива, взех му и слухов апарат, последно поколение, даже му купих и един лаптоп, като не може да чува, поне да се виждаме по скайп, ще му обясня всичко, толкова е просто, извинявай, аз само ще се пооправя, че гримът ми се развали, разчувствах се, такива сме си, ние, българите, но трябва да съм на ниво, косата ми добре ли стои, нося си още два куфара с мои неща, Джонатан ме обяви за луда, но как да тъгна без достатъчно дрехи, сега съм с дънки, маратонки и тениска, но може да ми потрябват и официалните костюми, за всеки случай ги взех и осемте, четири с пола и четири с панталон, нося и пет летни рокли, любимите ми, купих ги от една онлайн разпродажба, взех си и козметиката, нали знаеш, жени сме, къде без нея, само не помня колко чифта обувки на висок ток сложих в багажа, но съм сигурна, че имам поне три чифта с по-нисък ток, все пак, на село отивам, за всеки случай, добре ли е червилото, абе, то е ясно, ще трябва да се поосвежа малко и на летището, май вече кацаме.

Когато самолетът се приземи на летището в София с десетина минути закъснение и леко залитане, последвано от бурните аплодисменти на пътниците, Мила Търнър се сбогува с Анелия, като междувременно оскуба две непослушни косъмчета от дясната си вежда.

В резултат на всичко това обаче, Анелия Хофман тръгна със синовете си по пътеката на самолета с категоричното усещане, че е пропуснала нещо важно. Подарък за баща си. Нищо, имаше време. Щеше да напазарува всичко необходимо от магазина в селото, успокои се тя и се усмихна.

          * * *

Чува го точно сега.

Този следобед.

Сякаш за първи път.

Стар дрезгав глас на закърнял от години мълчание звънец. Като предсмъртно изхъркване. Като гъргара на отдавна изсъхнало гърло. Като мечта. Този глас нахлува в къщата ненадейно, в средата на юни, и преобръща килимите, набира пътеките, издува пердетата като корабни платна.

Минала е седмица от седемдесет и третия рожден ден на дядо Валери. Или вече месец? Дали пък не мина почти година?

Но безспорното е друго.

Три и половина следобед е и звънецът се дере, пращи, направо реве. Щом го чува, дядо Валери вече е сигурен, че са те. Изобщо не се изненадва, когато ги вижда да стърчат над розовия храст до дворната врата.

Сами. Майка им не е с тях.

Точно такива си ги е представял.

Усмихнати. Изправени като пушки. Цъфтящи от здраве.

Той обува чехли и почти изтичва на двора – сякаш се страхува гостите да не избягат, ако не им отвори веднага.

Дърпа резето и отваря вратата.

– Влизайте, влизайте – казва старецът и преглъща сълзите си, заедно със слюнките, с които довчера е слепвал албума със снимки. Не смее да ги прегърне, а само се отмества, за да могат двете високи момчета да минат покрай него.

– Влизайте, де! Откога ви чакам, ако знаете! Майка ви няма ли я? Нищо, сигурно ей сега ще дойде, тя все закъсняваше, още откакто беше малка. Даже се роди три дена по-късно.

Дядо Валери се опитва да говори, без да ползва никакви диалектни думи, както прави с всички непознати – за да не се изложи. Но старецът е с всичкия си и напълно осъзнава, че двамата близнаци не разбират нито думичка български, независимо дали им говори на диалект или не. Усмихва им се. Смее се с глас, когато двамата гиганти се настаняват на стария диван, който ръмжи като зло куче под тежестта им, а коленете им щръкват над холната масичка.

– А така, седнете, починете. Аз ей сега се връщам.

Ясно е какво ще направи! Отива в кухнята, нарязва шпеков салам в една чинийка, изпробва на вкус шопската салата, която е приготвил за себе си и вади шишето с домашната ракия. Отнася на масата четири малки чашки, защото е сигурен, че и Анелия ще дойде. Ей сега.

– Danke! – казват едновременно близнаците и се споглеждат, когато чашките им са напълнени до ръба.

– Хайде, добре сте ми дошли, чеденца! – трепери старецът и повдига чашата си.

– Prost! – отвръщат чеденцата-великани, отново хорово, и се чукват с дядо си. Не им е нужен преводач. Ясно им е какво се случва. Но прозрачната течност, която нахлува в тях и изгаря всичко по пътя си, ги кара първо да опулят очи като лемури, после да кашлят, а накрая да бършат сълзите си.

– Люта е, проклетницата, а? – отбелязва дядо Валери и отива за вода.

„Какво е това нещо? Не чувствам езика си, нито гърлото си.“ – Маркус дори не е сигурен дали успява да каже това на брат си.

„Нещо ужасно ме изгаря отвътре“ – оплаква се стомахът на Михаел, докато собственикът му със страх поглежда към старецa и вижда още две водни чаши, пълни догоре.

– Водичка е това, душици! – опитва се да ги успокои старецът, който усеща уплахата им.

– Вòда! Вòда! – крещи той, все едно така ще го разберат.

– Water? – отвръща невярващ Маркус.

– Wasser? – пита с надежда Михаел.

Накрая решават да рискуват и след първия допир на планинската вода до устните им, на лицата на близнаците се изписва блажено облекчение.

– Апнете си сега и салатка, мезенце! – кани ги дядо Валери, който от притеснение е забравил книжовния език.

Близнаците със задоволство опитват салама и шопската салата и започват да кимат одобрително.

– Че ви ареше, как нема да ви ареше, тия доматчета са от мойта градинка. Саламо е „Стара планѝна“, осем и педесе чини!

– Lecker! – казва Михаел.

Дядото го поглежда с лека обида и отсича:

– Лекар ли? Изтребал ти е лекар, рожбе! Тая ракия сичко цери! Ай, наздраве!

Половин час по-късно дядо Валери си налива трета чашка, а близнаците току-що са изпили първите. Със светнали дезориентирани погледи и неумели жестове, гостите се опитват да попречат на домакина да им напълни отново чашите. Това умилява стареца и той отива и ги целува по главите. После се връща, сяда на мястото си срещу тях и...

В този момент всичко у него избухва. Годините. Тишината. Снимките в албума. Самотните вечери на пейката. Залези и изгреви. Мирис на старо, полуизгнило дърво. Пролетни цъфнали дръвчета, знойни летни следобеди, бурни есенни дъждове, безкрайни зимни нощи...

Риданията го превиват на две.

Старческите сълзи капят по масата.

Маркус и Михаел стоят и го гледат. Не смеят да си кажат нищо. Иска им се да знаят само една-единствена думичка на неговия език. Иска им се да не си бяха забравили смартфоните в колата – с тяхна помощ може би щяха да си преведат нещо. Но не, те не могат да кажат нищо, което той да разбере. Затова продължават да го гледат, докато риданията му не се успокояват. Тогава двамата се споглеждат и уверено повдигат чашките си:

– Prost!

– Наздраве! – отвръща дядото изпива своята наведнъж.

– Наздраве! – съгласяват се близнаците.

Това е първата българска дума, която научават.

          * * *

Анелия Хофман влиза в бащината си къща четири часа и половина по-късно, с абсолютната увереност, че пазаруването ѝ е отнело не повече от половин час. Открила е два супермаркета и един мол в Средовград – направо не е за вярване!

Натоварена е с три торби, претъпкани с храна и подаръци.

Бързо се изкачва по стълбите, нетърпелива да види колко изненадан и щастлив е баща ѝ от неочакваната среща с внуците.

Как ли са се разбрали, пита се тя, преди да се качи на втория етаж. Какво ли са правили? Обзалагам се, че им е пуснал телевизора и е започнал да им говори за последните мачове на „Левски“. Или ги е завел да видят лозниците в задния двор. Сто процента им е показал лехите с доматите, краставиците и всичко останало... Нали все за това ѝ приказва по телефона.

 Когато отваря вратата на хола, Анелия Хофман вижда шокираща гледка.

Баща ѝ.

И синовете ѝ.

Легнали върху стария диван.

Прегърнати.

Заспали блажен пиянски сън.

Старецът хърка басово, а гигантските внуци му пригласят с дрезгави баритони като рок певците от младостта ѝ.

На масата има две празни чинии. Една празна бутилка. И още една бутилка. Наполовина празна.

 

Или наполовина пълна?

Анелия Хофман хвърля торбите на пода, за да напълни четвъртата чашка, която още я чака на масата.

 

 Разказът е публикуван в списание "Страница" - брой 3/2022.