Пропускане към основното съдържание

ЗВЕЗДИ ПОД КЛЕПАЧИТЕ (откъс)

Жената, която стои на югозападната тераса на малкия семеен хотел в село Бистрица е друга.

Живее в различно време, където секундите се отмерват от безплътен барабанист, за чието съществуване никой не подозира. Всичко в това време е научило жената на терасата да не вярва в случайностите.

Залезът хвърля мътнооранжевия си шепот в черната ѝ права коса и се опитва да оживи смуглото ѝ лице. Маслиненочерните очи са тихи, притворени, но тя не слага тъмни очила. Не сяда на някой от двата ратанови стола, за да се наслади на питието си – небрежно смесен коктейл от скъп бял ром и кока-кола. За да се нарече „Куба либре”, би трябвало вътре да плува и резен лимон, за предпочитане лайм, както и няколко ледчета. Но в нейната чаша не плува нищо освен ноти от тъга – дали затова жената не пие с наслада, седнала на удобния ратанов стол, а се е изправила до дървения парапет и гледа нанякъде, но без да вижда света. А може би се е заслушала в нещо... но в какво?

В безмълвието на празния асфалтов път край реката, над който висят електрическите жици?

В замлъкналите акации и букове, зад които се изправя гъстата борова гора, в която дори тишината замира?

Или във ветрилото на изморените слънчеви лъчи, които все още се провират с шепота си край короните на дърветата?

И дали точно тази минорна симфония на тишината я е накарала да присвие очите си така, сякаш току-що е изправила поглед от хубава книга, за да срещне очите на някой любим човек, но пред нея се е изправило напълно непознато лице?

   Облечена е в съвсем обикновена розова блуза, широка и развлечена, с бял надпис отпред. Отляво широкият ръкав се е смъкнал и рамото се е оголило изцяло – нещо, което тя не би си позволила при никакви други обстоятелства. Надолу – тъмносин клин, носен за удобство.

Младежкото облекло и запазеното ѝ красиво лице вероятно биха заблудили всеки, че е най-много трийсетгодишна. Няма ги бръчките, няма ги белите коси, няма я и фигурата на жена, родила за първи път преди двайсет и две години и за втори – преди двайсет.

Ако обаче свитите ѝ очи се отворят по-широко – всички ще се подлъжем, че е поне на петдесет и пет, дори шейсет години.

          Очите ѝ са стари.

Много по-стари от нея.

Защото така се чувства.

Не е вярно, че човек е на толкова години, на колкото се чувства. Ама че глупост!

Просто времето е едно вътре, в човека, друго навън, в света му, и съвсем различно в очите на другите, които гледат човека. Онова, което е вътре, в тази жена, може да бъде обяснено най-кратко така: тя е сляпа за своя свят, защото търси начин да го изостави и да отиде в друг. Не става дума за самоубийство. А за съвсем друго преминаване отвъд – в друга реалност, където щастието е постижимо. Тя иска да избяга в думите.


Романът "Звезди под клепачите" е издаден от "Жанет 45" през 2022 г. Отличен е с награда "Христо Г. Данов" за 2023 г.


Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит