Жената, която стои на югозападната тераса на малкия семеен хотел в село Бистрица е друга.
Живее в различно време, където секундите се отмерват от безплътен барабанист, за чието съществуване никой не подозира. Всичко в това време е научило жената на терасата да не вярва в случайностите.
Залезът хвърля мътнооранжевия си шепот в черната ѝ права коса и се опитва да оживи смуглото ѝ лице. Маслиненочерните очи са тихи, притворени, но тя не слага тъмни очила. Не сяда на някой от двата ратанови стола, за да се наслади на питието си – небрежно смесен коктейл от скъп бял ром и кока-кола. За да се нарече „Куба либре”, би трябвало вътре да плува и резен лимон, за предпочитане лайм, както и няколко ледчета. Но в нейната чаша не плува нищо освен ноти от тъга – дали затова жената не пие с наслада, седнала на удобния ратанов стол, а се е изправила до дървения парапет и гледа нанякъде, но без да вижда света. А може би се е заслушала в нещо... но в какво?
В безмълвието на празния асфалтов път край реката, над който висят електрическите жици?
В замлъкналите акации и букове, зад които се изправя гъстата борова гора, в която дори тишината замира?
Или във ветрилото на изморените слънчеви лъчи, които все още се провират с шепота си край короните на дърветата?
И дали точно тази минорна симфония на тишината я е накарала да присвие очите си така, сякаш току-що е изправила поглед от хубава книга, за да срещне очите на някой любим човек, но пред нея се е изправило напълно непознато лице?
Облечена е в съвсем обикновена розова блуза, широка и развлечена, с бял надпис отпред. Отляво широкият ръкав се е смъкнал и рамото се е оголило изцяло – нещо, което тя не би си позволила при никакви други обстоятелства. Надолу – тъмносин клин, носен за удобство.
Младежкото облекло и запазеното ѝ красиво лице вероятно биха заблудили всеки, че е най-много трийсетгодишна. Няма ги бръчките, няма ги белите коси, няма я и фигурата на жена, родила за първи път преди двайсет и две години и за втори – преди двайсет.
Ако обаче свитите ѝ очи се отворят по-широко – всички ще се подлъжем, че е поне на петдесет и пет, дори шейсет години.
Очите ѝ са стари.
Много по-стари от нея.
Защото така се чувства.
Не е вярно, че човек е на толкова години, на колкото се чувства. Ама че глупост!
Просто времето е едно вътре, в човека, друго навън, в света му, и съвсем различно в очите на другите, които гледат човека. Онова, което е вътре, в тази жена, може да бъде обяснено най-кратко така: тя е сляпа за своя свят, защото търси начин да го изостави и да отиде в друг. Не става дума за самоубийство. А за съвсем друго преминаване отвъд – в друга реалност, където щастието е постижимо. Тя иска да избяга в думите.
