Пропускане към основното съдържание

Отлъчване - откъслек четвърти

Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на нас и ни въртеше в центъра на всичко.

Прекарахме времето чак до изгрева на плажа, край скалите. После тръгнахме край морето, докато дневната светлина очертаваше останките на бурната нощ – тлеещи огньове със спящи пиянски сън хора около тях, търкалящи се бутилки от алкохол, бирени кутийки, презервативи с все още топла сперма, вкаменелости от един свят, решил да каже сбогом на всичките си съставни части, зъбни колела и носещи колони, и да се сгромоляса в бездната с усмивка, да посрещне собствения си край като дълго чакан подарък с часовников механизъм. Някъде далече в това безкрайно море бурният евроклидон чупеше мачти, носейки на раменете си омайните песни на русалките, докато около нас чайките дояждаха огризките от царевичните кочани, вълните оглозгваха пясъка, изхвърляха мъртвите черупки на милиони миди, които никога не са създавали перли. Вървяхме, а морето запълваше с вода следите от нашите стъпки по пясъка, изпращайки ги на сметището на забравата като ненужен сувенир. Слънцето отегчено бързаше да огрее земята и да си отиде зад хоризонта, за да остави след себе си поредната вечна нощ. Вървяхме като последните хора след апокалипсиса, изпълнявахме финалния ритуален марш за раздяла с познатия свят.

Сбогом! Farewell! Adios! Auf Wiedersehen!



Нямахме дом, който да превърнем в своя крепост, но такава бяха улиците, осветените вечерни павирани улици, капилярите на този чужд град. Есенният килим от разлагащи се листа, уханието на липите през пролетта, пейките по парковете в топлите летни нощи, задимените зимни кафенета, в които пиехме блудкав чай. През зимата на 2007-ма аз инвестирах спестяванията си в един шестнайсетгодишен светлосин „Форд Фиеста“ с две врати. И той се превърна в нашата крепост. Нарекохме я Баба Вида.

Оборудвах Баба Вида с радио и CD плейър и когато дойде лятото, с майка ти събрахме най-необходимото (аз – един сак, а тя – два куфара, три сака и две раници), натъпкахме всичко в малкия багажник на Баба Вида и на задните ѝ седалки, качихме се в нашата подвижна крепост и тръгнахме.

...първо на север, към Стара планина, Берковица, Белоградчишките скали, стигаме до дунавския бряг, да запознаем Баба Вида с истинската Баба Вида, после на изток и юг, пак на север, обратно на запад, пътуваме, спираме на красиви места край пътя, майка ти вади платно и започва да рисува картина, изоставя я в багажника и я забравя завинаги, продължаваме нанякъде, стигаме до обезлюдено село с порутени къщи, пътят свършва, връщаме се, пак спираме, аз отварям тефтера си и пиша своя пътепис, ядем евтини сандвичи и ги преглъщаме с топла бира, нощуваме в малка стая при една баба, в къща за гости, снимаме, катерим се по тясна пътека към някакъв връх, лежим на горска поляна, срещаме овчар с огромно стадо, целуваме се край закътано поточе, така и не стигаме върха, връщаме се и се качваме на Баба Вида, тръгваме нанякъде, не знаем накъде, времето сякаш е спряло, слънцето пече и превръща купето на Баба Вида в сауна, отваряме прозорците, Елена подава краката си през прозореца, колите отсреща надуват клаксони, стигаме кокетно хотелче край пътя, кога ли е станало вечер, къпем се със студена вода, заспиваме, слушайки полските щурци, на другия ден пак тръгваме, гледаме картата, чудим се къде сме...

Защо ни трябва да се чудим къде сме, щом сме тук? Изхвърляме картата. Продължаваме. Усещаме мириса на нашето море. Търсим нашия плаж. После на юг, край морето, на запад, на север... Все някога ще стигнем до София. „Светличе, а кога ще отидем до Родопите?“ Няма как да не стигнем, тази планина е толкова обширна. „Наистина ли искаш да отидем там?“ А ти? „Няма значение, хей, виж онези скали, карай натам, толкова са красиви...“

...скали, гори, поляни, реки, беседки край пътя, тополи, гръмотевични бури, селца и градчета, горещо слънце, безлунна звездна нощ...

„Има ли наистина и други хора на този свят? Или сме само ние с теб? Понякога си мисля, че всички други са от папие-маше... Моля те, спри вече тази Нирвана, не издържам!...

Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит