Божествената иглика

Често, докато се разправям с поредния пътник, възмутен от липсата на чекирания си багаж, си спомням за Калин Калоянов. За последната ни среща. И за онази история, която беше започнала много преди вечерта, в която Калин загуби всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди осем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска.

Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.

 

          * * *

 Металната маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер, в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой съученик в Джунглата, гимназията на Средовград, през помощник-пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на „Тексас холдем” покера в света. И всичко това – само за петнайсет години. Първо слабите оценки се превърнали в златни пясъци, а след това златните пясъци се изсипали щедро в реки от злато. Реки от злато, които носят на бързеите си обичайните неща: лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера... и, разбира се, момичета. Всякакви момичета. Момичета, също като реките – едни по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности. Но да оставим момичетата, защото ще затънем в дълбоки води. Реките от злато се пълнели безспирно, благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов, a.k.a. The Metal Mask, ловял, с помощта на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира се – най-важното качество на великия покерджия (което всички велики покерджии лъжат, че изобщо не е ключово) – късметът.

А що се отнася до мен, изобщо нямам какво да кажа. Какво бях постигнал аз за онези петнайсет години? Средните оценки се превърнаха в заминаване в София и работа къде ли не за мизерни пари, преди да се уредя в багажното отделение на летището. Сватба, дете, апартамент под наем в „Люлин” 4 и двайсет и пет килограма наднормено тегло.

В следващите години нищо не се промени, освен килограмите ми, които не станаха по-малко.

 

Не станаха по-малко и пътниците с липсващ багаж, с които се разправям ежедневно. Ето, като тази – личи ѝ че е емигрирала отдавна. Не говореше с акцент, докато не се ядоса от обяснението ми, че няма какво да се направи за куфарите ѝ. Просто не са пристигнали. Какво съм виновен аз? Обърнете се към авиокомпаниите.

Като се намръщи, даже ми заприлича на една от нашата гимназия. Имаше същия нос, толкова чип, че все едно някой с кран го е извивал нагоре. И устичката май беше същата – с подигравателно вирнати крайчета. Кой я знае, може и същата да е, може и да не е. Толкова отдавна съм завършил гимназията, че – все тая. Говоря за Джунглата, гимназията в Средовград, в която с Калин учехме. Всъщност май и двамата се правехме, че учим, но аз една идея по-успешно от него.

Дадох ѝ да си попълни формуляра на онази и като ѝ казах, че ще бъдат изпратени до три дни на адреса, който е посочила, тя се разкрещя като луда. Даже вкарваше по някоя думичка на английски, за разкош.

След два дни отлитала от България, трябвало да се направи нещо, нямало начин да не се открият куфарите ѝ, била прелетяла над четири хиляди мили, за да стигне до тук, купила била неща за дядо си, дето не го била виждала от незнамсиколко години, дори не му знаела адреса, то и адрес май нямало, в някакво село високо в планината живеел, Горен Полюс, това е над нашия град, към Манастира, чувал съм го селото, но не съм ходил – какво да правя там, тъй че тая като нищо е учила в Джунглата, ама дори това няма как да ѝ помогне, нищо че заяви, че нямало да си тръгне от летището без багажа.

Да бе, да.

Тръгна си. Не с багажа, а с охраната. Ама че префърцунена американска кифла!

Май си мисли, че е единствената със загубен багаж по летищата!

А точно преди осем години Калин също си дойде без багаж. Но по съвсем различна причина. И пак, след провала, пътят му пое към моята врата.

Аз съм направо магнит за всевъзможни провали.

 

          * * *

 

За разлика от жените, до онази вечер късметът никога не му бил изневерявал. Не си и помислял, че това е възможно – преди онзи турнир с огромни залози, наречен „High Stakes”, организиран от популярен телевизионен канал в Съединените щати. Поканени били всички най-големи покер звезди. Нямало ограничения на залозите. Великолепно шоу за зрителите, по време на което всяка минута стотици хиляди долари сменяли притежателя си. На третия час от играта за всички станало ясно, че Калин нарушава най-важното си правило – никога да не се поддава на разочарованието от временната липса на късмет. Това се усещало от абсолютно всеки зрител, защото почитателите на играта били виждали и преди неопитни покерджии да губят всичко, и то само заради своето разочарование, което ги карало да залагат все по-смело. Защо ли, вероятно са си мислели зрителите, Металната маска нарушава това правило? Дали защото никога досега късметът не го е изоставял за толкова дълго?

На шестия час и шестнайсетата минута от играта, коментаторите на телевизионния канал съобщили очевидното: „Калин Калоянов, известен като Металната маска, напуска масата. Той изглежда е шокиран, тъй като се усмихва. Нима е възможно да се усмихваш, след като току-що си загубил всичко, спечелено през последните десет години?“.

Направо не било за вярване!

 

Калин се прибрал в хотела си. За първи път от години спал сам в огромното легло.

Последното му гадже Тифани всъщност го потърсило, звъннало за около пет-шест секунди, но той не вдигнал телефона и не ѝ върнал обаждането. Предишните му гаджета сигурно си умирали от смях и злорадство.

А приятелите му... Ама че глупост! Нима още в началото на разказа си съм изрекъл нещо толкова наивно? Всички приятели в Лас Вегас. Приятели той наричал хората, с които ходел по стриптийз барове и партита, с които харчел лесно спечелените на масата пари. Щом златните реки внезапно пресъхнали, тези приятели се изпарили за по-малко от час – като сутрешни мъгли от планинско бѝло. В Лас Вегас приятели няма.

Изненадващото обаче било, че когато заспал за първи път сам в своя хотел, Калин се радвал на здрав и спокоен сън. Изобщо не сънувал пресъхването на своите златни реки. Както ми призна няколко дни по-късно, в онази нощ Калин сънувал цветето.

 

          * * *

 

Преди осем години, в началото на юли, Калин ми се обади по телефона. Бяхме добри приятели в училище, но не се бяхме виждали от датата на завършването ни. Тоест – цели петнайсет години. Аз чат-пат проверявах новините за него в интернет и завиждах за успехите му, седнал пред компютъра в своя идиличен люлински дом. Учудих се на обаждането му – изобщо не знаех откъде беше намерил телефона ми. Ето какъв разговор проведохме:

– Ало?

– Ало? Росен ли е на телефона?

– Аз съм. Кой се обажда?

– Кальо. От гимназията. Помниш ли ме? – дрезгавият му глас се удави в упорита кашлица.

– Кальо? О! Оставаше и да не те помня! Радвам се да те чуя! Как си? – май звучах доста въодушевено, но нямаше как да скрия изненадата си. Следващата му реплика обаче беше още по-озадачаваща:

– Росене, обаждам се с една молба. Имаш ли пари?

Поех въздух да отговоря и го чух как сам започна да се смее на въпроса си. Засмях се и аз. Ама че шега – той да ме пита имам ли пари!

– Слушай, Росене, сега сериозно. Не искам никакви пари. Трябва обаче да ми купиш билет. Самолетен. От Лас Вегас до София. Гледай да е с едно прекачване. Ще ти върна сумата, още щом се прибера – имам останали пари в една сметка в България, другите са блокирани. Трябва да ми помогнеш, много е важно. Първо да вземеш билета, да ми го пратиш, а след това да ме посрещнеш на летището и да отидем до...

– Хей, хей, чакай малко – прекъснах го аз. – Ти си Калин, нали? Металната маска? Човекът, който преди един месец спечели шестстотин хиляди долара с едно раздаване? Или бъркам?

– Аз съм, същият – отвърна той унило. – Освен това, аз съм и човекът, който снощи загуби всичко. Не помня с колко раздавания, макар че не бяха много. Както и да е, вече не съм никаква метална маска, ами съм си Калин.

Преглътнах. Не, той не се смееше. Явно наистина беше сериозен.

– Загуби всичко?

– Всичко.

– И ти блокираха сметките?

– До една. Освен българската.

– Но... не помниш с колко раздавания загуби всичко?

– Кой ще ти ги брои...

– О!

– Да...

– Съжалявам.

– Е? Ще ми купиш ли билет?

Винаги съм си патил от това, че не умея да отказвам.

– Добре, Кальо. Ще ти купя билет. Изпрати ми данните си.

– Благодаря. И си освободи деня, в който пристигам. Трябва двамата да свършим нещо. Много важно. Прати ми билета и после ме чакай на летището.

То аз и без това работех (и още работя) на летището.

 

          * * *

 

И ето го. Калин Калоянов пристигна на летището в София. На 12 юли 2015 година. В неделя. Малко след изгрева на слънцето. С една раница на гръб. Сигурно не така си бе представял прибирането в родината. Нямаше журналисти. Нямаше фенове, които да искат автографи. Никой не го чакаше. Само аз.

Изглеждаше ми много по-стар, отколкото на снимките от статиите в интернет. Лицето, заради което бе заслужил псевдонима си – грубовато, сякаш изсечено с две-три движения от някой мързелив скулптор, бе покрито с поне двайсетдневна гъста брада, жълтеникавите му очи се криеха под добре познатите ми нахално гъсти вежди, а черната коса бе подстригана късо и нямаше помен от къдриците, с които приятелят ми беше известен в Джунглата. Иначе, не беше запуснат като мен, стори ми се доста атлетичен под шарената хавайска риза. Когато ме погледна, очаквах да подхвърли нещо за наднорменото ми тегло и дори обмислях следващата си реплика. Но той просто се усмихна леко налудничаво и каза:

– Бързо, братле. Нямаме време. Нали си с кола?

– Със ситроена съм. Имало е години, в които е заслужавал да го наричат кола, но е било отдавна.

– Няма проблем, ще свърши работа! Да тръгваме!

– Хубаво. Само кажи къде отиваме?

– На Мусала!

– Моля?

– На Мусала, братле. На Мусала! Няма смисъл да разправям сега. Ще ти кажа по пътя.

– Но... Иглика ни чака за закуска вкъщи.

– Обади ѝ се. Тя ще те разбере. Щом те е изтърпяла толкова години, няма да те изостави заради една неизядена закуска.

Нямаше как да измисля смислен отговор на този аргумент. Тръгнах към паркинга и след десет минути с Калин се насочихме към Боровец. По пътя минахме през банков клон, в който той се бави десетина-петнайсет минути, а през това време аз се чух с жена си. Разговорът приключи по учудващо безпроблемен начин – Иглика ни пожела приятно прекарване.

– Видя ли? – каза Калин, когато се върна в колата и ми даде до стотинка парите за самолетния билет. – Жена ти е чудесна!

– По-добре ми кажи защо отиваме на Мусала! Надявам се да имаш някакво изключително смислено обяснение...

– Естествено, братле! Отиваме да видим Божествената иглика! А сега имам нужда да подремна... – той се прозина и отпусна глава на страничния прозорец. – Ще ти разкажа после.

И заспа. На предната седалка.

 

          * * *

 

Половин час след осем сутринта спряхме на паркинга на най-големия супермаркет в Самоков и почакахме да отворят. Калин не ми поиска пари. Запалих цигара, когато влезе в магазина. Изпушил бях втора, когато той се върна с една баница, няколко кроасана, голяма бутилка минерална вода, две пликчета ореховки и шест разтворими пакетчета кафе. Щом тръгнахме към Боровец, той извади нещата от раницата си, напълни я с напазаруваното, след което започна да дъвче ореховките и, докато мляскаше доволно, не спираше да говори:

– Знаеш ли, че Божествената иглика расте само тук? В Рила. Над хиляда и деветстотин метра височина. Може да бъде открита и на високите места във Витоша, но вероятността е по-малка. Това цвете е глациален реликт, което означава, че е от ледниковия период. Оцеляло е са̀мо тук – в най-високите части на планината, близо до потоци и езера. Представяш ли си? То предпочита влажни, мочурливи и торфени поляни. И цъфти само от средата на юли до началото на август.  Корените и листата му се мият от студените води, които се оттичат от езерата...

– Глациален реликт? Откога ползваш такива думи?

– Ползвам гугъл, братле.

– И аз го ползвам, но не знаех, че си толкова изкушен от ботаниката.

Той ме изгледа, преглътна поредната ореховка и се ухили:

– Изкушенията са историята на живота ми.

Прозвуча ми като чуто от някой филм. Или пък от дългия живот в Америка бе взел да говори като холивудски герой. А пък сега и това цвете!

– Кальо?

– Да.

– Мога ли да попитам...

– Разбира се.

– Защо е толкова важно да ходим и да търсим тази иглика?

Той ме изгледа, сякаш съм казал чутовна глупост.

– Нищо ли не помниш, братле? – каза го дори с нотка на обида в гласа си.

И млъкна.

Съсредоточи се изцяло върху ореховките.

 

Още от гимназията, Калин беше особен. Не общуваше с повечето от съучениците. Родителите му бяха разведени – и двамата живееха с вторите си семейства, а Калин беше оставен на грижите на дядо си в Средовград. Блоковете ни бяха близо един до друг и ходехме заедно на училище. Пеша, разбира се – стигахме за половин час до гимназията, а автобусът на градския транспорт го правеше за двайсет и пет-шест минути. Проблемът в началото беше, че за този половин час ходене, Калин едва обелваше думичка.

Постепенно обаче започнахме да говорим. Първо за футбол. После за музика, за филми, дори за книги. Първото ни напиване заедно беше преди зимната ваканция в десети клас. В киното прожектираха нещо, не помня какво точно, докато ние си подавахме бутилката евтина водка. Последваха още напивания – колкото по-безпаметни, толкова по-незабравими. Съвсем обичайна хроника на  мъжкото приятелство в доброто старо време.

Дали евтиният алкохол не беше и една от причините за първото ни и единствено изкачване на Мусала?

Беше през лятната ваканция – между десети и единайсети клас. Аз, Калин и още няколко съученици бяхме на летен лагер край Боровец. Нощувахме в миризливи бунгала, които несъмнено бяха строени малко след Средновековието. Два дни преди да се приберем, установихме, че ни е безкрайно скучно да продължаваме да пием с останалите и решихме да станем рано, да оставим бележка на Бончева и да се качим на Мусала. Само тримата. Аз, Калин и жена ми.

Иглика беше от друг клас, но на онзи лагер бяхме станали гаджета.

Идеята дойде точно от нея, предната вечер. Подхвърли ни нещо в смисъл, че нямало нищо бунтарско в пиенето и пушенето ни, виж, ако сме вземели да се измъкнем от лагера за цял ден и да отидем някъде, на Мусала, примерно – това си е съвсем друга работа. Не ни трябваше допълнителна мотивация.

Станахме рано, качихме се на лифта и поехме към върха. Но през онзи ден не се бе случило нищо необичайно – стигнахме върха по обед, после се спуснахме и се върнахме в бунгалото, за да бъдем навикани и наказани от Бончева.

Толкова.

End of story, както казват по американските филми.

 

Спрях колата при кабинковия лифт и с Калин си купихме билети. Докато се качвахме в кабинката се изненадах от широко отворените очи на служителя на лифта, който ни упъти. Какво толкова странно виждаше – двама мъже над трийсетте, които отиват на върха. Вярно, че Калин бе облечен с хавайска риза, къси панталонки и маратонки, а аз бях със сив панталон, поолющени кожени обувки без връзки и снежнобяла риза с дълъг ръкав, но си мисля, че по тези лифтове трябва да са свикнали с далеч по-големи атракции.

Качихме се в кабинката и потеглихме нагоре. Слънчевите лъчи докосваха върховете на боровете под нас, а ние се издигахме все по-високо.

– Виждаш ли се с някой от класа? – попита Калин, докато ровеше из раницата си.

– Не – отговорих. – Никой не се обажда, нали знаеш как е – всички сме семейни, работим.

– Само аз ли не съм женен? – засмя се той.

– Сякаш не ти остана време да се ожениш от печеленето на милиони – отбелязах.

– И загубих всичко за една вечер.

– Как успя?

– Нямах късмет. Какво толкова? Случва се на всеки...

– Винаги съм те смятал за най-големия късметлия на света.

– Мен ли? Сериозно? Ти си идиот, Росене. Не помня дали съм ти го казвал друг път.

– О, да. И тази сутрин е поредното доказателство за твоите думи. Тръгнал съм с теб на Мусала, без изобщо да имам идея за причин...

Но той не ме слушаше, а говореше:

– Защото аз винаги съм смятал теб за най-големия късметлия на света.

– Мен ли?

Калин смени темата и започна да разказва спомени от ученическите ни години. От дълбоките вирове на паметта изплуваха още няколко напивания. И най-различни детинщини – как всички момчета бяхме с предупреждение за изключване още след първата седмица в Джунглата, как с него крадяхме кофите с боклуци на чистачките и ги изсипвахме пред учителската стая за ужас на Бончева, как тайно биехме звънеца по-рано, как изкупувахме всичките пици от стола и после ги препродавахме по-скъпо...

Аз спрях да го слушам. И се зачудих. На онова негово изречение. За най-големия късметлия на света. Ако е късмет да завършиш безперспективно средно образование, да заработиш къде ли не за мизерни пари, за да стигнеш до багажното отделение на летището, отдел рекламации, където всеки ден хора като тази жена с трите куфара и дядото в планината да ти вдигат скандали за неща, за които не си виновен; да се ожениш и да заживееш с жена си и детето в панелен апартамент в „Люлин” 4, да, ако това е късмет, то аз положително съм най-големият късметлия на света. А вероятно огромен късмет е и това да си напускал границите на родината си общо четири пъти – веднъж на автобусна екскурзия в Турция, два пъти на море в Гърция и веднъж на сватба на братовчедка на жена ти в Полша.

Ако самосъжалението беше смъртен грях, сигурно щях да горя в пъклото. Но, както добре знаем от Матей, Христос е бил добре разположен към нищите духом. Това вече си е истински късмет, признавам.

 

Слязохме от лифта и ни лъхна прохладата на планината. Още не беше станало девет и половина, когато поехме по пътя към хижа Мусала, а Калин започна си подсвирква някаква мелодийка и не бързаше особено много, което идеално ме устройваше. Все пак, изпреварихме група китайски туристи, които се опитваха да заснемат паднала шишарка с апаратите си. Върхът се виждаше срещу нас. Не се бях качвал тук от онзи път, когато избягахме от лагера.

– Изглежда толкова близо, нали? – казах. Ей така, да става приказка.

– Върхът ли? – попита той.

– Да. А не е хич близо.

– Именно в това е смисълът – каза го сякаш на себе си, тъй че реших да не се мъча да отговарям, а само подхвърлих:

– Не помня колко време беше изкачването.

– Спокойно, братле – ухили се той. – Ще се справиш. Още си млад.

Изчаках няколко минути, преди да кажа:

– Кальо?

– Да.

– Може ли да попитам...

– Разбира се.

– Защо отиваме там?

– На върха ли?

– Аха.

– В колата ме попита същото, братле.

– Така ли?

– Да. Само че беше за игликата, а не за върха.

– Аха... май се сещам...

Той спря и се усмихна:

– Нали знаеш какво отговарят алпинистите на въпроса защо искат да изкачват върховете?

– Ами... май ми е изхвърчало от ума.

– Качваме се на върховете, защото ги има.

– Ясно.

След като тръгнахме отново рамо до рамо по пътя, отбелязах:

– Ние не сме алпинисти, Кальо. Погледни само как изглеждаме! – дойде ми наум да добавя нещо за килограмите си, но се отказах.

– Всички сме алпинисти, Росене – отвърна той, без да ме погледне. Отпи от водата, докато вървеше. И пак започна да приказва, а аз се чудех как покерът го е направил такъв философ и оратор. Всички ние сме били алпинисти, но сме си избирали различни пътеки и различни върхове. И това било чудесно, защото на върха нямало място за всички. Накрая каза:

– Върхът е граница.

– Искаш да кажеш, че е нещо като... предел?

– Не, не предел. А именно граница.

Нямах желание да навлизам в повече дълбочина, а и приказването ме караше да се задъхвам повече. Обаче, какво да се прави – понякога на човек му хрумват неща, които са така изкушаващи за казване:

– А парите? Не са ли и те граница?

Дума да няма, накарах го да се замисли. После се засмя:

– Ако парите са граница, ние, покерджиите сме като Чърчил, Сталин и Рузвелт.

– На мен ми се струва, че сте по-скоро като нелегалните емигранти.

– Всъщност сме си най-обикновени и съвсем легални крадци и измамници.

После взе да обяснява как не открил никакъв смисъл нито в покера и обирането на парите на другите, нито дори в харченето на тези пари. И за капак, съвсем искрено ме попита:

– Ти замислял ли си се какво ще направиш, ако утре се събудиш и имаш половин милион долара? Или един милион?

Не беше от най-трудните въпроси, които можеше да ми зададе.

– Първо – ще си купя ново жилище на място, където няма да ме лазят хлебарки нощем и да знам какво готвят всичките ми съседи. После ще си купя кола. Да. Кола, която да няма нищо общо с двайсетгодишния ми ситроен, който, както преди малко се убеди, при запалване мирише по-лошо и от кулинарните шедьоври на съседите ми. О, да, и ще запиша детето в някое престижно училище. Освен това – ще пътувам! Да, много ще пътувам. И ще...

Смехът на Калин доста ме ядоса и спрях да говоря.

– Аз го постигнах – каза той. – Живеех във Вегас, карах последни модели коли, пътувах по всички континенти. Но не открих смисъла. Всички места ставаха все по-еднакви, колкото повече обикалях. Границите изчезваха. Навсякъде вървях из един и същ град. Дори континентите станаха един. И в един момент се попитах – защо го правя. Защо?

– Защото е хубаво? Защото така си щастлив?

– Не, Росене, грешиш. Бях успял, да. Или по-скоро, бях успешен. Но нито за момент не бях щастлив.

 Отворих уста да споря с него, но не се сетих какво точно да му кажа.

– Знаеш ли защо?

– Защо не си бил щастлив с мацките, парите и колите във Вегас?

Сигурно съм звучал саркастично, но Калин не обърна внимание.

– След малко ще ти покажа едно цвете.

– Цвете?

– Да.

– Момент. Нека позная. Става дума за онази иглика, нали?

– Божествената иглика.

– Извинявай, за миг забравих свръхестествения ѝ произход.

А Калин отново захвана да приказва за цветето, което растяло само тук, под върха. Ако някой го вземел и го засадял другаде, на което и да е място по света, ако се грижел за него, всеки ден, всеки час, осигурявал му най-скъпата почва, най-подходящите условия, то пак щяло да умре. Защото то трябвало да е тук. Защото само това било мястото му. Под това небе, в което греело това слънце. В тази планина, която била сурова през зимата и нежна през лятото. Цветето не искало да расте в парник и да се грижат за него, то желаело да се огъва под есенните ветрове, да спи под януарския сняг, да го обливат студените потоци от топящи се ледове през пролетта, за да разцъфнело пак през лятото.

– Защото цветовете му са като нашите усмивки – поетично завърши той. – Те показват, че е щастливо. А аз не бях щастлив, Росене. Защото растях в парник. Разбираш ли ме?

Вместо да изчака отговора ми, Калин захвана нов разказ, за безсмисления си живот на покер звезда.

Жив да го ожалиш!

 

* * *

 

Стигнахме до хижата малко преди десет и половина. Седнахме край езерото. Калин разбърка разтворимото кафе в пластмасови чашки, извадихме кроасаните и започнахме да ядем. Около нас се събираха групи, ентусиазирани от предстоящото изкачване на върха, някакви момчета крещяха и се наслаждаваха на ехото, момичета си правеха снимки до езерото. Опитах се да открия с поглед човек с моите килограми, но не успях. Да не говорим, че май бях единственият, който запали цигара насред свежия планински въздух.

– Защо ти е толкова важна тази Божествена иглика? – попитах Калин десетина минути по-късно, когато тръгнахме по пътеката към Леденото езеро.

– Ще ти кажа на върха.

Никога не съм си падал по подобни мистериозни отговори, но какво да се прави – приятелите са си приятели. Затова продължих да разпитвам:

– Тя на върха ли расте?

– Не. Расте някъде около нас. Тук, в подножието.

– Тогава защо отиваме на върха?

Калин махна с ръка пред лицето си. Може би, за да прогони някое насекомо.

– Защото така трябва – отвърна с равен глас. – Целта ни е върхът, а по пътя може би ще имаме късмет. И ще я открием.

– Хубаво, щом казваш. Но... какво ще правим, когато я открием?

– Ще седнем и ще я погледаме.

Поех въздух, но реших да замълча.       

 

Последва още един час изкачване по пътеката. Вървяхме край снежни преспи, пресичахме планински потоци и често се въртяхме назад, за да се насладим на гледката. Под нас се появяваше все по-далечна панорама от хълмове, езера, планини, градчета и язовири, а над нас се беше изправил върхът – примамливо огрян от юлското слънце, обграден от малки бели облачета, нарисувани сякаш със случаен замах от четката на природата. Накрая чух как Калин казва тихо пред мен:

– Ето я!

Погледнах към мястото, което ми сочеше.

Четири стъбълца, сгушени до голяма скала. Нежни лилави цветчета, които събираха светлината на планинското слънце и се огъваха леко от полъха на вятъра. По-поетично не бих могъл да го кажа, съжалявам.

Калин седна до цветето. И повтори:

– Ето я!

Настаних се до него с облекчение, защото бях останал без сили. Бях уверен обаче, че ще се наложи да чуя поредната лекция по ботаника. Понякога мразя да съм прав:

– Това цвете е тук преди нас, братле. Повече от десет хиляди години е тук. Можеш ли да си представиш? Цялото това време? То е тук, ще остане тук и след нас. Оцеляло е, адаптирало се е, само на това място – под най-високите върхове на Рила и тук-таме във Витоша. Няма го никъде другаде. Само заради него си заслужава човек да пропътува целия свят – за да се върне и да го види, защото в неговите цветчета живее вечността.

Направо надмина себе си. Никога дотогава не го бях чувал да говори по този начин. Но, реших да пробвам да споделя вълнението му, за да удължа почивката:

– Явно му харесва тук.

– И никъде другаде – потвърди спътникът ми като в транс. После докосна нежно стъбълцата и лилавите цветчета и продължи да говори тихо, сякаш на себе си:

– Цветето може да живее на едно единствено място на света. Тук.

След няколко минути съзерцание Калин стана, усмихна се широко и каза:

– Хайде, към Мусала!

Въздъхнах тежко и се изправих.

 

Пътеката ставаше все по-стръмна. Подминаваха ни опитни туристи с големи раници и планинарски щеки, хора с домашни кучета, групи от чужденци, а ние крачехме бавно нагоре и редовно спирахме да почиваме. Калин кашляше все по-често. „Миналия път изкачването ми се стори по-лесно, все едно върхът беше по-близо“ – казах, когато стигнахме до заслона при Леденото езеро. Калин изсумтя и се настани върху една напечена от слънцето скала. Събу маратонките си и извади второто пакетче ореховки. Когато изядохме последната, той се обу и влезе в заслона за чай. Аз пушех и гледах хората, които се снимаха, събличаха и обличаха дебелите си дрехи след всеки полъх на вятъра и всяко появяване на слънцето зад пухкавите бели облачета, танцуващи около върха. Ризата ми беше цялата в мокри петна от пот. Обувките ми – прашни  и издраскани. Панталонът – намачкан и мръсен. Но въпреки цялото си недоумение от този ден и жестоката умора, се чувствах... жив.

Калин се върна с две пластмасови чашки, пълни с топъл чай. Изпихме го и тръгнахме по най-тежката част от маршрута. Налагаше се да почиваме на всеки пет минути, главно заради мен. Почти не говорехме. Имах чувството, че дишането ми се чува от всички в радиус от половин километър, а кашлицата на Калин периодично огласяше склоновете на Рила поне до Боровец. Три пъти леко се подхлъзнах по малките камъчета, които застилаха пътеката, но така и успях да не падна.

В един и половина след пладне вече бяхме на върха. Там се виеше опашка от снимащи се, а по поляната бяха насядали многобройни хора. С Калин се настанихме до западния склон. В очакване дишането ни да се успокои, загледахме зелените върхове на планината, които бяха под нас. Събухме обувките си, аз съблякох бялата риза и я опънах върху един камък да съхне, докато вятърът бръснеше мокрия ми гръб. Успокоих се мислено, че тук всички се наслаждават на гледката от Мусала и на никой няма да му направи впечатление размерът на корема ми.

Калин извади баницата, разкъса найлоновата опаковка и започна да дъвче с удоволствие:

– Най-вкусното нещо, което съм хапвал от години – отбеляза.

Баницата беше от онези полуфабрикати, които се продават замразени и трябва само да ги сложиш във фурната. В супермаркета я бяха изпекли, но имаше вкус на алуминий. И все пак, това наистина беше най-вкусното нещо, което и аз бях хапвал от години. Продължихме да дъвчем и кръглите мазни кори изчезваха една по една. Довършихме баницата и легнахме на тревата, загледани в светлосиньото небе. Дори срамежливите бели облачета бяха останали под нас.

И тогава, докато лежахме по гръб и сякаш усещахме под себе си цялата планина, всички гори, реки, градове и пътища, Калин ми разказа всичко.

Довел ме тук, за да ми признае, че някога бил влюбен. Момичето било от гимназията ни. Разбира се, нищо не се получило, нали съм си спомнял как изглеждал в Джунглата. Сега обаче, свързвал това място – този връх и цветята в подножието му, с нея. Тя била непристъпен връх за него, но любовта му си останала тук. Любовта му била като Божествената иглика – не можела да расте на никое друго място по света. Преди години, тук, до тези лилави цветя, той ѝ споделил какво чувства. Знаел, че не бива да го прави, защото било късно – тя била избрала друг. Но сега си спомнял за онзи миг и не бил нещастен, в никакъв случай. Напротив – бил щастлив, защото това било единственото му обяснение в любов. Освен това – тук вече всичките ми опасения се сбъднаха – бил щастлив, защото тя избрала чудесен човек и сега била женена за него, имали си дете... Калин бил сигурен, че те са най-щастливите хора на света.

 

 Изслушах го, докато усещах как собственият ми пулс, успокоен след тежкото изкачване, се сливаше с пулса на планината, дълбоко под мен.

– Бил си влюбен в Иглика – казах и се изправих, за да го погледна.

Усмихваше се. Не знам дали на думите ми или на нещо друго. Продължи да гледа в небето и когато ми отговори:

– Да. И още съм влюбен в нея.

След тези думи изпитах леко удоволствие от факта, че е загубил парите си. А той продължи съвсем сериозно:

– Обичам я. Но обичам и теб. Винаги съм се радвал за вас.

Все пак, реших да го попитам кога се е случило онова, за което ми беше разказал току-що. Иглика никога не ми бе споменавала. Казах само „кога” и Калин заговори, досетил се какво искам да знам:

– Беше в същия онзи ден. Когато избягахме от лагера и дойдохме тук. Само ние тримата. Чувствах се щастлив онзи ден, защото го прекарах изцяло с нея. Вие вече бяхте гаджета. От два или три дни. Спомням си ви как седяхте тук – на същия този западен склон. Вие се прегръщахте, а аз стоях до вас. Исках да те блъсна по склона, признавам си. После, на връщане от върха, преди да стигнем до хижата, тя се спря до онези цветя. Иглика. До Божествената иглика. Ти бързаше напред – така и не се обърна, после каза, че двайсет минути си ни чакал пред хижата, за да продължим заедно надолу. А аз останах с нея. Гледахме цветята.

Тогава ѝ казах. А тя... Знаеш ли какво ми отговори? Каза само: „знам“. Аз продължих да говоря, казвах ѝ за всички неща, които ще направя за нея. Но през цялото време бях сигурен, че няма да бъде моя. Аз нямаше как да я накарам да разцъфти. Ти беше нейната планина. С потоците, слънцето и ветровете.

 

          * * *

 

Към два и половина поехме обратно по пътя. По небето се събираха все повече тъмни облаци, вятърът се засилваше и ни караше да треперим. Толкова мисли се люлееха в съзнанието ми, докато мълчаливо се спускахме към Леденото езеро. Как е възможно Иглика никога да не ми е разказвала за признанието на Калин, тук, при Божествената иглика? И все пак се чудех – защо той ме доведе тук? Защо само мен? Сега, когато кариерата му в покера окончателно беше приключила, защо вместо да дойде да закуси у нас, пожела да отидем двамата на Мусала?

 „Исках да те блъсна по склона, признавам си.“ Думите му отекнаха в мислите ми в мига, в който загубих равновесие на сантиметри от стръмната урва. Обувките ми се понесоха надолу. Съзнанието ми се замъгли, но не дотолкова, че да не си представя каква богата вечеря за лешоядите ще представлява трупът ми, след падането в пропастта. В онзи момент не мислех нито за Иглика и детето, нито за Калин, още по-малко пък животът мина на филмова лента пред очите ми, както подобава. Видях само щастието на лешоядите и едва не се засмях.

Но усетих, че не продължавам да падам по отвесната урва. Нещо ме бе спряло. Лежах по гръб на ръба, докато една ръка ме дърпаше към пътеката.

Ръката на Калин.

 

Около нас се бяха събрали доста хора, когато Калин ме повдигна и каза:

– Опитай се да стъпиш.

Усетих непоносима болка в глезена.

– Не мога – казах.

Тогава Калин ме качи на гръб и ме понесе надолу. Направо не е за вярване, че беше способен да ме повдигне. Чувах го как диша тежко, преди други двама мъже да дойдат и да му помогнат. За тяхно щастие, заслонът бе сравнително близо.

Там Калин ме остави, а след това се върна отнякъде с носилка и заедно с още трима мъже ме занесоха до хижа Мусала. Болката пулсираше в крака ми през целия път. От време на време обръщах глава встрани и отново виждах игликите, тези Божествени иглики, скупчени, сякаш събрани в букети от ръката на Господ.

В хижата имаше фелдшер, който каза, че глезенът ми е счупен и че ще трябва да изчакаме половин час, за да дойде джип, който да ме откара до лифта. Фелдшерът ме превърза, а Калин седеше до мен и пиеше чай.

– Благодаря ти – казах.

– Хубаво е, че редовно ходех на фитнес – засмя се той.

– Ето, че и от Вегас е имало някаква полза – отбелязах. Помълчахме известно време, след което го попитах:

– Какво мислиш да правиш?

– С теб ли? Мисля да те оставя на грижите на медиците. И на Иглика, разбира се.

– Не се шегувам – казах сериозно. – Какво ще правиш оттук нататък?

Той не ми отговори. Загледа се някъде встрани.

– Защо не дойдеш при нас? Поне на първо време.

Виждах го как се усмихва. Но в тази усмивка имаше нещо горчиво.

– Няма как, Росене.

 

          * * *

 

След това там, докато чакахме джипа, Калин ми разказа всичко. Защо ме е довел тук. Защо изиграл целия онзи театър със загубата на парите си.

И за първи път видях състареното му лице, чух за първи път дълбочината на кашлицата му. Усмихнах се с неговата горчива усмивка, докато мислех и за ентусиазма, с който ме поведе към върха, и за спомените от гимназията, и за онази история, която бях чул горе.

Върхът е граница.

Това си помислих в онзи момент, когато фелдшерът се върна и обяви, че джипът е пристигнал.

– Да тръгваме – казах на Калин.

– Ти тръгваш, Росене. Аз оставам.

Произнесе го спокойно и започна да помага на фелдшера с носилката.

Не беше необходимо да питам защо, къде и как. Логиката и смисълът можеха да се подредят не с думи и размисли. Те бяха другаде.

– Щом едно цвете е оцеляло повече от десет хиляди години на това място, нищо не е толкова безнадеждно, колкото изглежда. Нали?

Това бяха последните му думи, преди вратата на джипа се затвори.

 

* * * 

 Често, докато се разправям с поредния пътник, възмутен от липсата на чекирания си багаж, си спомням за Калин Калоянов. За последната ни среща. И за онази история, която беше започнала много преди вечерта, в която Калин загуби всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди осем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска, нито коварната болест, която е разяждала тялото му.   

Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.

 

Разказът е носител на наградата "Под върха" 2018 и е публикуван в брой първи на списание "Съвременник" за 2023 г.