ТЕРЗИЛЪЦИ

         Често, докато се разправям с поредния пътник, възмутен от липсата на чекирания си багаж, си спомням за Калин Калоянов. За последната ни среща. И за онази история, която беше започнала много преди вечерта, в която Калин загуби всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди осем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска.            Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.            * * *   Металната маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер, в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой съученик в Джунглата, гим...

     Видяхме я как спира фолксвагена пред Магазина и се оглежда като човек, който е идвал тук, но преди доста години. Ясно е. Не е тръгнала към Манастира. За там сложиха табела и никой вече не се обърква по пътя. За тук си е, за нашето село. Ама защо е дошла? Чия е? Магазинера ще я пита. Няма как да пропусне да се осведоми. Защото тук точно, в Магазина на Долен полюс, рядко идват непознати. Ония от града, дето спят в къщите за гости покрай реката, си носят всичко. Идват с препълнени багажници и влачат чанти с бири и безалкохолни, меса и колбаси, зеленчуци и ракия. Някои дори вода носят! Градска им работа – кой да им каже, че от нашата вода тук по-хубава няма.

  (откъс от романа "Звезди под клепачите")           Момичето е облечено в черна рокля. Първоначално Йосиф не я забелязва. Долавя лек повей край себе си. Усеща стъпката ѝ. Не я вижда, нито чува. Усеща я. Няма и как да я чуе – в закрития вагон се смесват хаотичн o гласове на пътници, а отвън пищи свирката на кондуктора, която подканя всички да заемат местата си, за да може парният локомотив да въздъхне тежко и да потегли по пътя към Рилската обител.           Чак тогава, след като влакът поема по тесните релси и гара Кочериново остава нейде назад, Йосиф се осмелява, уж случайно, да погледне натам, където е тя. И вижда лицето ѝ, удобно скрит зад възрастните мъж и жена, които седят непосредствено пред него и непознатия му спътник отдясно, който сякаш се е облял с половин литър одеколон. Но Йосиф не усеща миризмата, защото           гледа лицето ...

(откъс от романа "Звезди под клепачите") Жената, която стои на югозападната тераса на малкия семеен хотел в село Бистрица е друга. Живее в различно време, където секундите се отмерват от безплътен барабанист, за чието съществуване никой не подозира. Всичко в това време е научило жената на терасата да не вярва в случайностите. Залезът хвърля мътнооранжевия си шепот в черната ѝ права коса и се опитва да оживи смуглото ѝ лице. Маслиненочерните очи са тихи, притворени, но тя не слага тъмни очила. Не сяда на някой от двата ратанови стола, за да се наслади на питието си – небрежно смесен коктейл от скъп бял ром и кока-кола. За да се нарече „Куба либре”, би трябвало вътре да плува и резен лимон, за предпочитане лайм, както и няколко ледчета. Но в нейната чаша не плува нищо освен ноти от тъга – дали затова жената не пие с наслада, седнала на удобния ратанов стол, а се е изправила до дървения парапет и гледа нанякъде, но без да вижда света. А може би се е заслушала в нещо... но в ...

(откъс от ръкописа на романа „Звезди под клепачите” )    Вижда себе си в прозорец, превърнат от мрака навън в огледало. Тя е възрастна жена. Облечена в черни дрехи. С черен шал. В траур. Навън е тъмно, но тя чувства, че градът е непознат. Годината също не може да се разбере по нищо. И все пак... тя знае, че навън, в двора, цъфтят керемиденочервени рододендрони. Тя се обръща с гръб към прозореца и пред себе си вижда врата. И знае, че трябва да почука на тази врата. Прави го – леко и ненатрапчиво. И момчето ѝ отваря бързо. Изглежда изненадано, защото не очаква никого. Защото досега никой не го е посещавал там. Особено по това време, на границата между деня и нощта. Той ли е това? И защо е толкова млад? Тя се оглежда отново – в кехлибарените му очи. Зряла дама, с един крак отвъд средната възраст – около петдесет и пет или дори шейсет годишна. Изцяло в черно. Но знае, усеща, че за него е неузнаваемо привлекателна. С тази чуплива коса, чийто цвят му напомня нюанси на е...

(откъс от романа "Хроники на неведомото") Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, които не са способни да чуят съвършенството, болката, чистотата, красотата, тъгата, нежност...

(откъс от романа "Хроники на неведомото") Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всички ни, не, кънтеше в душите ни... а аз стоях като истукан и гледах. Не него, ослепелия ...

(откъс от романа "Отлъчване")   Накрая искам да ти разкажа и какво запомних от дядо си Янкул. Този суров и страшен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и зъл характер, когото мразех до безкрайност и само тази ненавист ме накара да избера професията си и пътя си в живота, който сега лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото кой знае защо с майка ти решихме да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от почивка в Мелник, минавайки покрай онзи омразен за мен град... Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напу...

  (откъс от романа "Отлъчване")   Докато слушах оплакванията ѝ, у мен нахлу странно усещане. Почувствах го с тялото си, като внезапно нахлул студен въздух в топла баня. Стори ми се, че никога досега не бях ходил в гората. Да, повечето игри от детството ми бяха преминали в гората, но не в тази гора. В друга. В онази, другата, имаше голяма група мъже и жени, излезли на слънчев пикник. В онази, другата, децата играеха на стражари и апаши. Там миришеше на храна, чуваха се гласове, там течеше старата каменна чешма с леденостудена вода. Там до скоро бях и аз, заедно с едно момиче, което бях настигнал и направил стражар. Там стъпваха моите истински крака и усещаха под себе си боровите иглички, меки като персийски килим. Там ръцете ми, изпоцапани и потни, се движеха около мен, около тялото ми, истинското тяло, в което туптеше сърцето, дробовете се пълнеха с въздуха, миришещ на истински борове, очите гледаха пътеката и търсеха истинския път, ушите ми слушаха песента на горските чу...

(откъс от романа "Отлъчване")   Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на...

(споменът е публикуван в сборника "Весела книга за Софийския университет")           Може би това беше учебната дисциплина, началото на която очаквахме с най-голямо нетърпение. В крайна сметка, щяхме да правим нещо практическо, а не да учим разни теории и да четем ненужни учебници. Да, студентите по журналистика, особено тези по телевизионна журналистика, не си падахме особено по ученето – какво толкова има да се учи за това да застанеш пред камерата и да огрееш с физиономията си целокупната телевизионна аудитория в България, сред която, някъде там, са баба ти и дядо ти, момичето, което те заряза в гимназията и момчето, което те тормозеше в детската градина. Какъв по-категоричен триумф от това споменатите хора, а и още милиони непознати, да те видят там, на екрана? Изобщо не е от значение какво ще говориш, дали ще водиш новини или публицистично предаване, спортна емисия или сутрешен блок, ще теглиш лотарията или ще предаваш на живо от някоя ...

Снимка: Илия Димитров Пет месеца след излизането на "Отлъчване" коментарите за книгата не спират. Благодарен съм на всички, които споделиха мнението си за романа и публикувам още петнайсет от отзивите, които получих в последно време. Отново са подредени по азбучен ред на авторите им. „ Насладих се на книгата до краен предел. Настръхвах, плаках, изживях всички истории. Бях в книгата, слях се с нея и още не мога да се отърся от емоциите. С една дума още съм в книгата макар да затворих последната страница. Препоръчвам, книгата наистина си заслужава. Пропита е с много емоции с много любов. “  Деси Вълкова

        Някои биха го нарекли просто съвпадение. Други – щастлива (или нещастна) случайност. Трети биха поспорили – дали подобни истории са доказателство за съществуването на Бог или сигурен признак за липсата му.         Случи се в претъпкан градски автобус, който лазеше по стара улица, надупчена като швейцарско сирене. Шумът от двигателя поглъщаше думи и въздишки, а хората вътре, протегнали ръце към дръжките, се клатеха и блъскаха, обесени на собствените си длани.         Момичето имаше бели слушалки и коса с цвят на зимна нощ в планината. Светлокафяви очи, които сигурно щяха да му напомнят на любимия течен шоколад от детството. Ако ги беше погледнал..., но не, той зяпаше в телефона си, докато слушаше музика със затапени уши.         Момчето беше с черни слушалки и късо подстригана кестенява коса, имаше очи с цвета на морето, когато тя го бе...

  (откъс от романа "Отлъчване")   Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от поглед дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светлокафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъхът на галещите черни ресници, дето гъделичкат, без да докосват, остри като мечове и меки като току-що разцъфнали ...