сряда, 23 март 2022 г.

ЗВЕЗДИ ПОД КЛЕПАЧИТЕ (откъс първи)

 

(откъс от романа "Звезди под клепачите", издаден от "Жанет 45")

Жената, която стои на югозападната тераса на малкия семеен хотел в село Бистрица е друга.

Живее в различно време, където секундите се отмерват от безплътен барабанист, за чието съществуване никой не подозира. Всичко в това време е научило жената на терасата да не вярва в случайностите.

Залезът хвърля мътнооранжевия си шепот в черната ѝ права коса и се опитва да оживи смуглото ѝ лице. Маслиненочерните очи са тихи, притворени, но тя не слага тъмни очила. Не сяда на някой от двата ратанови стола, за да се наслади на питието си – небрежно смесен коктейл от скъп бял ром и кока-кола. За да се нарече „Куба либре”, би трябвало вътре да плува и резен лимон, за предпочитане лайм, както и няколко ледчета. Но в нейната чаша не плува нищо освен ноти от тъга – дали затова жената не пие с наслада, седнала на удобния ратанов стол, а се е изправила до дървения парапет и гледа нанякъде, но без да вижда света. А може би се е заслушала в нещо... но в какво?

В безмълвието на празния асфалтов път край реката, над който висят електрическите жици?

В замлъкналите акации и букове, зад които се изправя гъстата борова гора, в която дори тишината замира?

Или във ветрилото на изморените слънчеви лъчи, които все още се провират с шепота си край короните на дърветата?

И дали точно тази минорна симфония на тишината я е накарала да присвие очите си така, сякаш току-що е изправила поглед от хубава книга, за да срещне очите на някой любим човек, но пред нея се е изправило напълно непознато лице?

          Облечена е в съвсем обикновена розова блуза, широка и развлечена, с бял надпис отпред. Отляво широкият ръкав се е смъкнал и рамото се е оголило изцяло – нещо, което тя не би си позволила при никакви други обстоятелства. Надолу – тъмносин клин, носен за удобство.

          Младежкото облекло и запазеното ѝ красиво лице вероятно биха заблудили всеки, че е най-много трийсетгодишна. Няма ги бръчките, няма ги белите коси, няма я и фигурата на жена, родила за първи път преди двайсет и две години и за втори – преди двайсет.

          Ако обаче свитите ѝ очи се отворят по-широко – всички ще се подлъжем, че е поне на петдесет и пет, дори шейсет години.

Корица - Дамян Дамянов
Очите ѝ са стари.

Много по-стари от нея.

Защото така се чувства.

Не е вярно, че човек е на толкова години, на колкото се чувства. Ама че глупост!

Просто времето е едно вътре, в човека, друго навън, в света му, и съвсем различно в очите на другите, които гледат човека. Онова, което е вътре, в тази жена, може да бъде обяснено най-кратко така: тя е сляпа за своя свят, защото търси начин да го изостави и да отиде в друг. Не става дума за самоубийство. А за съвсем друго преминаване отвъд – в друга реалност, където щастието е постижимо. Тя иска да избяга в думите.

 Поръчай романа тук.

сряда, 20 март 2019 г.

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", който предстои да бъде издаден от "Жанет 45")
 
В потвърждение на общоприетата истина, че немците са винаги точни, доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна. Да, той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било, но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда. Просто се появяваше точно навреме и толкоз. Правилото важеше не само за работата, а и за хокейните мачове, които посещаваше през уикенда, за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл, за семейните вечери и гостувания по рождени дни (на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше), за обществените събития, юбилейните срещи със съученици и разбира се, сбирките в клуба на Пазителите на Регламента.

Олга, красивата съпруга на Адолф Хамершмит, която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеустременост личност, позната на почти всички любители на руската красота от поредицата еротични клипчета, с които сама се бе рекламирала в новонет и които Адолф не беше гледал, защото не обичаше да си губи времето с еротични видеа, та тази Олга с годините бе попила от точността на своя съпруг. Ходеше в клубовете за разкрасителни процедури и масажи точно навреме, водеше двете им кучета на разходки и на тренировки по аджилити точно навреме и изпращаше своя любовник Антонио Де Сабато точно навреме...

Но на двайсет и четвърти юли, събота, точно в десет сутринта, се случи нещо необичайно. Олга знаеше, че необичайните неща имат навика да настъпват точно след поредица от три съвсем обичайни събития, но в тази събота нейният усет за предзнаменования ѝ изневери така, както тя изневеряваше на своя акуратен съпруг... А обичайните събития си бяха налице:
1. Преди час кучетата бяха отведени от нея на тренировката по аджилити, която посещаваха всяка събота;
2. Преди два часа нейният възлюбен Адолф беше заминал с пикапа си към своя приятел Лайл, с който всяка втора събота (когато застъпваше на смяна вечерта в осем) се отдаваше на тих и спокоен риболов в Езерото на бисерите, отдалечено на петдесет и седем мили от къщата;
3. Преди половин час Антонио Де Сабато беше пристигнал и бе изпил на три глътки своето макиато с поглед, властно, но и нежно изучаващ тялото на любовницата сякаш го вижда за първи, а не за деветдесет и шести път... след което Антонио се бе заел самоотвержено със своята амбициозна задача да задоволи нейното безгранично сладострастие, дошло още от корените на рода ѝ, живял с векове в сърцето на руската степ, а тя, Олга, разтърсваше двуетажното здание със своя могъщ мецосопран...

И тогава, точно в десет сутринта, в къщата влезе разстроеният доктор Адолф Хамершмит, чу дяволските предсмъртни писъци от спалнята, огледа чашката с наскоро изпитото макиато и оставената до нея бейзболна шапка на Чикаго Къбс“... Да, това обясняваше наличието на червеното спортно Алфа Ромео“, паркирано в задния двор, както и лачените сандали номер 12,5, грижовно оставени край входната врата. Доктор Хамершмит въздъхна, после излезе навън, където виковете на жена му отекваха в тон с песента на птиците в съботната утрин. Качи се обратно на пикапа и направи няколко обиколки на квартала, напазарува от супермаркета, зареди новомобила си с гориво и се върна точно навреме (както обикновено) – за да се размине с излизащото от уличката им червено Алфа Ромео“.

вторник, 26 февруари 2019 г.

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", който предстои да бъде издаден от "Жанет 45")


Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, които не са способни да чуят съвършенството, болката, чистотата, красотата, тъгата, нежността и свободата на тази тишина.

Тишината. От нея той извлича всичко. Да, той е като лозата, която изсмуква силата на земята и я смесва с топлината и светлината на слънцето, за да излязат изпод ръцете му нотите, както натежалите гроздове се спускат от лозята. Не, той е по-скоро рог на изобилието, защото от него излизат безспирно плодовете на божественото обаяние, пълни с животодаряващи сокове, с плодове, които не изгниват. Те с времето се превръщат в ароматно вино, което да се лее над света и да опиянява.
Безспирно.
До края на времето.
Тогава, в този миг, който побира безброй вечности, той не може да се умори, да огладнее или ожаднее, да му се приспи, да пожелае да прегърне невръстното си момче или да погледне разплаканите очи на жена си, да се присъедини към риданията ѝ по наскоро умрялото им бебе, шестмесечно ли беше или по-малко, първото им момиченце, което си отиде, отиде при двамата свои братя, недоживели до третия си месец, но не, той е тук – над листата, под трептящата свещ на своето вдъхновение, той пише, докато нечия жена хлипа в съседната стая, на хиляди километри от него, на хиляди светове от него, чия е тази жена, нима негова, та той пишеше и докато тя раждаше първия им син преди пет години... Тя се ласкаеше, че е описвал в нотите стоновете на нейната всераздираща болка, но истината е, че той не бе чул виковете ѝ, той и тогава, и сега слушаше единствено тишината. Не, той не е глух, той може да чува и грозните шумове на света, но... обича единствено своята тишина. И живее в нея.

Лицето му леко потрепва от божествените вибрации, в главата му танцуват хиляди картини, както става всеки път, за да се подредят по съвършения начин, единствено възможния начин, в изписаните ноти... В тези картини бели коне теглят каляската на фелдмаршала, слънцето огрява крепостта „Хоензалцбург“, вятърът пилее сивата перука на архиепископа, бързите струи на Вълтава носят копнежите на някоя планинска девойка, за да ги удави Елба в мразовитото северно море...
Там, сред всички тези картини, е и онова позлатено резбовано огледало. Огледалото, кой знае как попаднало в дома на стария Кристоф, онзи болен от подагра богаташ, той сега е мъртъв, мъртъв е вече от месеци и огледалото го е забравило, но тогава бе жив и неговият разкошен дом бе поразяващ със своето разточително великолепие. Нима е възможно композитор да твори на подобно място, обслужван от лакеи...? Там, между позлатата на таваните и мекотата на килимите, свещите в кристалните канделабри осветяваха това разкошно огледало...
Но не собственият образ поразяваше в огледалото.
А резбата. 
 
Тази резба криеше тайна. Възможно ли е никой досега да не я е забелязал? Възможно ли е някой въобще да я е разчел? Не, тайната не се криеше в нежните цветчета със стъбълца като оплетени една в друга пъпни върви; не беше и в птиците, разперили криле към недогадимия свят на отвъдното; не беше в листата от ясен и бряст; не беше във всички деликатни детайли, изписани от неизвестния резбар така изкусно, както и той изписваше нотите си сега – плавно и уверено, с убеждението, че различна подредба би била обидна, грозна, невъзможна, престъпна... Не, тайната беше в цялото. Това огледало приличаше на сълза, току-що отронила се от майчино око. Сълза на огорчение. Сълза на разкаяние. Сълза на облекчение. Сълза на неизбежност. Отровна капка, от която потича отровна река. Или не... това огледало беше утроба, чисто, меко и топло лоно, в което се ражда не надеждата, не божественото обаяние, не безсмъртието... а самотата.

Нима е възможно всичко това да се крие в резбата на едно огледало, изоставено в разкошния дом на умиращия старец?

Нима е възможно всичко това да се крие в нотите, които излизат и в този миг изпод ръцете му?

Откъде идва всичко и докъде трябва да стигне?

Не. Той не си задава такива въпроси. Това са въпроси за философите. Той пише. Слуша тишината. Вижда картините. И пише.

Той е посредникът.

А аз... аз съм там, в огледалото.

сряда, 6 февруари 2019 г.

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", който предстои да бъде издаден от "Жанет 45")


Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците?
И ние.
И улиците.
И всичкото.
Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всички ни, не, кънтеше в душите ни... а аз стоях като истукан и гледах. Не него, ослепелия кой знае преди колко века агалар, с тъмносиня чалма и бяла брада, с уста празни, но дъвчещи нищото, жвакащи бавно и леко като преживно животно, старика с мръсни бели ръкави, запретнати в студа, за да открият пред света ръцете му. Гледах броеницата. В тия ръце се премятаха зърната ѝ и точно те ме приковаха там, в средоточието на тоя непознат, ничий град... В непозната, ничия държава. В непознат, ничий свят.
Гледах как дългите пръсти на стареца ловко премятат зърната от броеницата, докато очите му се взират в нищото. И си казах – да. Това е животът.
Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп побелял агалар.
Животът на всички ни.
Щрак. Щрак. Щрак.
Всеки ден прехвърляме по някое малко кехлибарено зърно. Докато е в ръцете ни, то ни се струва по-истинско. По-различно от останалите. Ала щом иззвънти при всички други, отместени от пръстите ни в миналото, то става съвсем неразличимо. Споменът за гладкостта му и звука от прехвърлянето му си отива бързо, заменя го следващо. И следващо. И следващо. Докато не изчезнат всички завинаги, всяко едно зрънце сред останалите, всички останали сред него, осъдени до едно на забрава. Обесени на непрекъсващата нишка.
Щрак. Щрак. Щрак.
Небеса. Жена. Живот.
Щрак. Щрак. Щрак.
Очи. Бог. Река.
Щрак. Щрак. Щрак.
Дом. Скръб. Любов.
Щрак. Щрак. Щрак...
Раждане, прошка, планина, топлина, майка, икона, баща, монах, семейство...
Така живеем. Прехвърляме зърно след зърно. Дорде не стигнем последното. И после – нищо. Или като Сизиф – отначало.

Но не всичко е тъй безнадеждно, защото точно там, сред многото прехвърлени от ръцете на агаларя кехлибарени зърна, се крият истинските бисери. Те не се отличават по форма, нито по звук. Изглежда дори, че слепият старец никога няма да разбере, че е държал в пръстите си скъпоценност. Това не е вярно. Той разбира. Усеща го. Ала не на мига, докато бисерът е в пръстите му. Разбира го по-късно, когато през ръцете му минават още. И още. И още. Тогава чак той спира. Забавя пръстите си и си спомня. Да. Тогава. Преди пет или десет, или седемнайсет щраквания...
И се усмихва. Иска му се да подържи още веднъж бисера, но знае, че няма как. Връщането назад е непостижимо. Остава единствено споменът. И горчивата усмивка на осъзнаването.
Точно тия бисери правят живота ни истински. Точно за тях разказваме някой ден, когато се почувстваме готови да се върнем назад и да ги споделим някому, или просто нямаме какво друго да правим, освен да се отдаваме на спомени. За тия бисери ще разправя и аз сега, защото вече съм сигурен, че те са свързани от друга нишка. Не само невидима, а и неведома. Ала усещам, че я има, незнайно защо и от кого прокарана, тя свързва не само зърната на времето, които до едно си отиват в миналото, но и бисерите, отредени ни от съдбата.
Ако не бяхме заживели в къщата с къпиновите храсти, аз нямаше да срещна Сребра, старицата. А ако не я бях видял, нямаше да науча оня непознат език. Езикът на книгата, която баща ми притежаваше в своя кабинет. Езикът, който ме изпрати на чудновата мисия, поставена ми по време на примирието. Именно на тая мисия очите ми срещнаха агаларя с броеницата в Люлебургас, точно тя доведе до всички по-нататъшни събития, които сега следва да разправя.
– Много назад си, Найдене.
Гласът на Кавалериста ме вади от съзерцанието и спомените. Тоя глас звучи като грохот от изригващ вулкан. Бях го чул за първи път преди няколко дни, в лагера ни в Булгаркьой.

вторник, 14 ноември 2017 г.

"ОТЛЪЧВАНЕ" - ГЛЕДИЩА, КОМЕНТАРИ, ОТЗИВИ (ЧАСТ ВТОРА)

Снимка: Илия Димитров
Пет месеца след излизането на "Отлъчване" коментарите за книгата не спират. Благодарен съм на всички, които споделиха мнението си за романа и публикувам още петнайсет от отзивите, които получих в последно време. Отново са подредени по азбучен ред на авторите им.


Насладих се на книгата до краен предел. Настръхвах, плаках, изживях всички истории. Бях в книгата, слях се с нея и още не мога да се отърся от емоциите. С една дума още съм в книгата макар да затворих последната страница. Препоръчвам, книгата наистина си заслужава. Пропита е с много емоции с много любов.“ 

Деси Вълкова

сряда, 30 август 2017 г.

"ОТЛЪЧВАНЕ" - ГЛЕДИЩА, КОМЕНТАРИ, ОТЗИВИ (ЧАСТ ПЪРВА)




Изминаха два месеца и половина от излизането на романа ми "Отлъчване" на българския пазар. Седемдесет и седем дни, през които аз изпитвах неповторимо усещане. Това е чувството, че някъде там, извън мен, живеят едни думи, емоции и идеи. Родени от моето съзнание, но вече принадлежащи на други хора. Хора близки и далечни. Познати и непознати. Всякакви. В това усещане има нещо неописуемо - може би приятно, но вероятно и тревожно. Ала човек няма време да свикне с него. Защото се появяват други думи, родени от съприкосновението на книгата с мислите и световете на читателите. И сега, два месеца и половина след като тази книга напусна моя вътрешен свят, аз реших да събера петнайсет от тези първоначални гледища. Благодаря на всички, които ми споделиха начина, по който са усетили "Отлъчване". Някои са познати, приятели, колеги, други са напълно непознати, случайно попаднали на книгата. Аз се радвам на всички тези отзиви - независимо дали са от хора, свързали живота си с литературата, или от хора, които просто обичат да четат. Не знам дали е добър или лош знак, но се наложи да потърся по-сериозно, за да открия негативно мнение. Разбира се, намерих такова и с удоволствие го включвам. Подредих гледищата по азбучен ред на авторите им. След още два месеца и половина, ако продължавам да получавам нови коментари и мнения, ще публикувам още петнайсет.


вторник, 6 юни 2017 г.

Отлъчване - откъслек пети

Докато слушах оплакванията ѝ, у мен нахлу странно усещане. Почувствах го с тялото си, като внезапно нахлул студен въздух в топла баня. Стори ми се, че никога досега не бях ходил в гората. Да, повечето игри от детството ми бяха преминали в гората, но не в тази гора. В друга. В онази, другата, имаше голяма група мъже и жени, излезли на слънчев пикник. В онази, другата, децата играеха на стражари и апаши. Там миришеше на храна, чуваха се гласове, там течеше старата каменна чешма с леденостудена вода. Там до скоро бях и аз, заедно с едно момиче, което бях настигнал и направил стражар. Там стъпваха моите истински крака и усещаха под себе си боровите иглички, меки като персийски килим. Там ръцете ми, изпоцапани и потни, се движеха около мен, около тялото ми, истинското тяло, в което туптеше сърцето, дробовете се пълнеха с въздуха, миришещ на истински борове, очите гледаха пътеката и търсеха истинския път, ушите ми слушаха песента на горските чучулиги... Там бяха онези ръце, които завършваха с по пет пръста, и онази гора, която познавах като петте си пръста.
А в тази гора, в която ходехме с майка ти, сякаш нямаше никой друг, това беше гора призрак, тя приличаше на онази, истинската, но имаше някаква осезаема разлика. В нея не пееха птици, нямаше вятър, не се чуваха никакви звуци, освен тихото потъване на малките ни крака в нещо, наподобяващо борови иглички. В нея слънцето стоеше в своя зенит и не помръдваше, докато ние крачехме, лутахме се сред дървета, които обаче не бяха истински, те само приличаха на дървета, но в тях не туптеше силата на живота. Бяхме частица от стара картина на художник отшелник: тихата гора, спрялото време и дърветата, които не бяха нищо повече от съчетание на бои, визуално съществуващи, но не и реални. Как ли бяхме попаднали тук? Сякаш се бяхме родили в съзнанието на този художник, който, рисувайки своята мъртва гора, е решил да ни изобрази вътре, в нея – две деца, бродещи сред дърветата. Но творецът все още се колебаеше дали да ни нарисува и ние стояхме там, в неговото съзнание, като моментна идея, въображаем щрих. Малките Хензел и Гретел, неоткриващи своите трошици и пътя към дома... Добра идея? Или клише? Добре де, нека ги скицирам и ще реша...

сряда, 24 май 2017 г.

Отлъчване - откъслек четвърти

Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на нас и ни въртеше в центъра на всичко.

Прекарахме времето чак до изгрева на плажа, край скалите. После тръгнахме край морето, докато дневната светлина очертаваше останките на бурната нощ – тлеещи огньове със спящи пиянски сън хора около тях, търкалящи се бутилки от алкохол, бирени кутийки, презервативи с все още топла сперма, вкаменелости от един свят, решил да каже сбогом на всичките си съставни части, зъбни колела и носещи колони, и да се сгромоляса в бездната с усмивка, да посрещне собствения си край като дълго чакан подарък с часовников механизъм. Някъде далече в това безкрайно море бурният евроклидон чупеше мачти, носейки на раменете си омайните песни на русалките, докато около нас чайките дояждаха огризките от царевичните кочани, вълните оглозгваха пясъка, изхвърляха мъртвите черупки на милиони миди, които никога не са създавали перли. Вървяхме, а морето запълваше с вода следите от нашите стъпки по пясъка, изпращайки ги на сметището на забравата като ненужен сувенир. Слънцето отегчено бързаше да огрее земята и да си отиде зад хоризонта, за да остави след себе си поредната вечна нощ. Вървяхме като последните хора след апокалипсиса, изпълнявахме финалния ритуален марш за раздяла с познатия свят.

Сбогом! Farewell! Adios! Auf Wiedersehen!

сряда, 10 май 2017 г.

Отлъчване - откъслек трети


 
Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от поглед дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светлокафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъхът на галещите черни ресници, дето гъделичкат, без да докосват, остри като мечове и меки като току-що разцъфнали теменужени листенца, отдалечавам се все повече, любувайки се на меки като млечен каймак клепки, давещи се във вежди, извити като върбови листя, тънки като борови иглички, сякаш изографисани от иконописец, за да почна да пътувам по нескончаемите бели житни поля на челото, по черешовите градини на бузите, по мекотата на носа, който като корабче плува в морето на това лице, море, в което гори лавата на устните, за да намери пристан безкрайната му красота в малката, извита като ягода брадичка, в едва подаващите се под черната нощ на косите малки смолисти уши, които обаче не могат да те спасят от вечния сон в косата, тая необятна, абаносова, гарванова смърт. Бавно умиране, при което потъваш и се губиш.
Това бил краят.
И началото.
Щото там, гдето свършва всичко, там почва всичко.
Щото всеки край дърпа подир себе си начало, а границите ги чертае само невежеството человеческо.
Жив бил Златан след страшната ракия, по-жив от всякога. Родил се в очите на това момиче. Гледали се двамата и мълчали, никой не можел да измисли подходяща дума за казване. Осъзнал Златан, че лежи в постеля, но не негова. В къща, дето не е негова. В село, дето не е негово. Но светът, той бил негов и само негов, докато го гледали тия очи.
Не мигвал. Не трепвал. И глас нямал, ракията го била изгорила. Та едва сколасал да прошъпне:
„Коя си?“
Ония устни само се помръднали, ала той и глух да е, щял да разбере:
„Силва.“
„А аз... Златан.“
И пак пил от извори, хрускал ледове, потъвал в езера, давел се в реки, морета го заливали, по облаци летял, падал в локви и после пак се изпарявал по повика на слънцето във висините. Но тя била все там. До него. Гледала го и го поглъщала със своите очи като капка роса, изпита от слънцето.
„Люта ракия ми сипа ти, Силво!“

Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори
Откъслек четвърти 
Откъслек пети 

петък, 21 април 2017 г.

Отлъчване

"Отлъчване" е заглавието на моя първи роман, който ще излезе през юни 2017 година.
"Отлъчване" помирява дързостта и динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги; обединява шантавото и сюрреалистичното с естественото и ежедневното;
събира на едно място носталгията и надеждата, магията и логиката, историята и митологията.

"Отлъчване" съдържа думи. Много думи. 

Не, не са пророчески думи, защото пророческите думи са на стените на подлезите, всеки знае това. 

Но са пълни със съдържание думи, различни думи, думи-идеи, думи-емоции, забравени думи.

Всички тези думи са обединени в история...
...за самотата на единствените деца.
...за вглъбеността в миналото и за илюзиите на бъдещето.
...за отхвърлянето на обикновеното и търсенето на неповторимото.
...за оцеляването на духа във времето.
...за това от къде идваме.

В тази история има двама герои – един единствен мъж и една единствена жена.
В тази история има множество герои – много мъже и много жени. 

Но всички те, в отчаяните си търсения, в безграничната си самота, като частици от един магически пъзел, са обединени от най-силното чувство, оцеляло през вековете.
Това е историята на една розета.
Историята на нейните лъчи.
Отлъчените... 

Отлъчване - откъслек първи

Накрая искам да ти разкажа и какво запомних от дядо си Янкул. Този суров и страшен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и зъл характер, когото мразех до безкрайност и само тази ненавист ме накара да избера професията си и пътя си в живота, който сега лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото кой знае защо с майка ти решихме да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от почивка в Мелник, минавайки покрай онзи омразен за мен град... Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напукаха стария дървен праг, тътенът от удара им в земята се разнесе като гръмотевица под планинско било, а прагът се натроши на хиляди парченца и се разхвърча по света като огледалото на дявола в „Снежната кралица“. Като два куршума сълзите се забиха в земята под тази самотна къща, напукаха основите, разклатиха ги, като изригнал отдолу вулкан. Къщата, градът, а и целият свят сигурно щяха да рухнат, ако не бяха тези изненадващо протегнали се към теб две старчески ръце, тези ръце, неусещали нежен порив откакто светът светува... но сега и този разпадащ се свят и цялата вселена решиха да поспрат, за да видят това чудо: тоя зъл и непроницаем старец да плаче, протегнал ръце като за милостиня, и то към кого... към мен и теб; жадуващ да усети бебешката ти топлина и дъха ти на майчино мляко, копнеещ юнашкият ти плач да нахлуе като ураган в полуглухите му, изхабени още от Големия взрив уши; бленуващ да запечата навеки в очите си, тия озлобени от вековете очи, твоя образ, твоите бебешки ръчици, крачета и коса като перушина, цялата теб, така, както аз те гледах преди месеци и исках да те запомня завинаги...