С
този текст аз по три начина ще допринеса
за съвременното изкуство. Не се смейте!
Бъдете търпеливи и ще ви възнаградя. Но
имайте предвид, че съм взел взел по една
кавичка в ръка и съм оградил с тези
кавички всичко, което пиша. Особено
думата изкуство – нейните кавички са
по-големи от паметника пред НДК.
И
така...
Съвременното
изкуство е в интернет. То е кратко. Ясно.
Лаконично. Изреченията са от максимум
6 думи. Даже 6 го пишем с цифра, защото
така по-бързо се чете. Много важно е да
има и кратки абзаци. За да не се изморяват
очите на читателя.
Микроизкуство.
Даже думичките трябва да са кратки.
Разкази
от 40 думи, но с неочакван край. Или разкази
с по 6 думи. С още по-неочакван край...
Досущ по примера на Хемингуей, който
едва ли би предположил, че някой ден
най-четеното му произведение ще е
разказът от 6 думи. Ако не сте го чели,
питайте Гугъл.
Знам,
че ако една публикация в интернет се
казва "7 разказа от 6 думи, които ще ви
разплачат" това безспорно ще я превърне
в любимото четиво на всички.
Ето
и един мой разказ от 6 думи с неочакван
финал, награда за най-усърдния читател,
изненадващо стигнал чак до тук:
„Среща.
Гълъбче. Раздяла. Заради пуснато гълъбче.“
Има
ли разплакани?
И
така, шестдумията се разпространяват
из интернет пространството и всички
духовно извисени лица ги четат и плачат.
Трупат библиография. После се ядосват,
защото някой написал по-дълъг статус
или виц с повече от 10 изречения. Кой ще
ти го чете това, бе? Та ние даже и
хороскопите не смеем да четем, ако са
по-дълги, да не вземем да се претоварим
с информация...
Нямаме
време да четем дълги текстове. Бързаме.
Не щем епитети, описания и подобна плява.
Предпочитаме няколко бързи вица, вместо
да четем романа за Швейк и да си губим
времето. Истинската книга трябва да
влиза във вътрешния джоб, иначе кой ще
ти я влачи. Но и кратки книги вече не ни
трябват – нали цитатите си ги имаме в
нета. Кеф ти Вонегът, кеф ти Достоевски,
кеф ти Пратчет, кеф ти Маркес – цъкваш
в търсачката и не ти трябва да се занимаваш
да четеш цели книги.
Но
това не важи само за литературата. С
музиката също не правим компромиси.
Искаме кратки песни. Семпли, както казват
младите. И със семпли. Или с максимум по
2-3 акорда на китара и леко дрезгав глас...
Разбираеми послания като:
All
the single ladies, (all the single ladies)
All the single ladies, (all the single ladies)
All the single ladies, (all the single ladies)
All the single ladies
All the single ladies, (all the single ladies)
All the single ladies, (all the single ladies)
All the single ladies
Now
put your hands up
Или
още по-ясното идеологическо
послание:
Who
run the world? Girls (girls)
Who run the world? Girls (girls)
Who run the world? Girls (girls)
Who run the world? Girls (girls)
Who run the world? Girls (girls)
Who run the world? Girls (girls)
Who run the world? Girls (girls)
После
си
слагаме едно повторение по десет и ето
ти го световния хит, съчетан с поклащане
на дупе, цици... абе каквото се намира...
ако не се намира нищо, на помощ идва
някой доктор Енчев. Важното е семпли и
семпло да има. Веднага излизам с
предложение за подобен текст:
Hello
bard! Fart
for Art!
(Hello)
Hello
bard! Fart
for Art!
Fart
for Art!
Fart!
Fart
for Art!
Аrt!
Hello
bard! Fart
for Art!
Повтаря
се десет пъти, но бързичко, да не стане
прекалено дълга и сложна за разбиране.
Песен
над 3 минути ли? Кой ще ти слуша такова
нещо?
С
киното положението е абсолютно същото.
Искаме филми, които улесняват храносмилането
на пуканки. С хепи енд, който ни е ясен
след петата минута. Иначе се натоварваме,
а нали филмите са си за забавление?
Но
ефектите са си важни за филма, иначе за
какво да ходиш на кино? Ако не е за някой
трепач на 3D,
защо
да си даваш парите – нали си имаш компютър
вкъщи... Слагай очилата, пълни устата с
пуканки и да живей седмото изкуство.
Впрочем, кои бяха другите шест?
Не
мога да не предложа и интересен сюжет
за касов холивудски хит.
Слушайте: Флатуленция и Флатус се срещат
в Ню Йорк (важно е от време на време да
се виждат небостъргачи в кадър) в
последния ден преди края на света.
Флатуенция има големи цици, руса коса
и е секретарка в някоя голяма компания.
Флатус е яко селско момче от Тексас, с
тауировки, дошло да работи като таксиметров
шофьор. Когато вълната залива Америка
(за останалия свят няма смисъл да се
отваря дума), или астероидът се нацепва
право в статуята на свободата, или пък
извънземните избиват всички с някакви
лазери, Флатуенция се вози в таксито на
Флатус, който през цялото време е ръсил
лафове свежи като пролетна салата и тя
му е хвърлила няколко салса погледчета.
Когато настава катастрофата, Флатус и
Флатуенция вече са разбрали, че са
родени един за друг и се укриват в старо
бомбоубежище, след което Флатус се сеща
за малката си сестричка, която е останала
сам сама на село. Той обира един празен
оръжеен магазин, избива извънземните
(ако приемем тази версия, иначе е много
по-лесно – или с лодка по наводнените
улици, или с таксито сред разрушенията)
и двамата с Флатуенция намират сестричката,
която по чудо е третото същество, оцеляло
след апокалипсиса. Докато отиват до
селото Флатус е гол до кръста, мръсен и
изпоцапан с кръв, както и Флуенция, която
не е гола до кръста, но за сметка на това
не носи сутиен и зърната ѝ стърчат сред
развалините на Съединените щати. Все
пак – на финала трябва да има някаква
драма, затова Флатуенция се оказва
коварен агент на извънземните, от гърдите
ѝ излизат пришълци, опитващи се да убият
Флатус и сестра му, но тексаското момче
ги изпреварва и блъска Флуенция през
терасата. Накрая Флатус и сестричката
плачат и забравят да проверят дали
Флатуенция е мъртва (така оставяме
възможност за втора част – „Завръщането
на Флатуенция“, ако филмът се приеме
добре – което си е съвсем сигурно, при
съвременните стандарти).
Не
ви ли звучи холивудско?
Накрая,
само в името на съвременното изкуство
и аз ще бъда по-директен. Махам кавичките.
Без ирония. Аз не харесвам разкази от
по 6 думи. Не обичам бързо свършващи
романи, песни, филми. Обичам Дейвид Линч.
И Дрийм Тиътър. И Достоевски. Както и
всички други писатели, които ме объркват,
карат ме да се връщам назад, да мисля,
да стоя половин час на една страница.
Искам да изпадам в шок след финала на
филма и после да го гледам пак, за да
намеря своето обяснение. Или с други
думи, бих харесал разказ от 6 думи, само
ако в него 2+2+17-5+20-190+300:20 е равно на 6.
Най-тъжният
си извод съм оставил за финала. Проблемът
не е в авторите на книги, филми, музика
и прочие. Вината е у нас – тези, които
четем, гледаме и слушаме. Защото ми се
струва, че ние сами предпочитаме тази
храна и затова си я получаваме редовно
и в изобилни количества, без дори да
прочетем етикета, на който пише, че
съдържа единствено ГМО. Така че – добър
апетит! Утре ще се срещнем и ще познаем
колко сме се заситили. Не по флатуенцията
(с други думи – пуснатите гълъбчета).
По празния поглед.
 | |
| Пуснато гълъбче |