Пропускане към основното съдържание

Песимистична теория за нашата зима



Както и всяка друга зима, след като отминаха коледната еуфория и новогодишният махмурлук, се събудихме в едно замръзнало кралство, а нерешените от десетки зими проблеми ни посрещнаха – лъснали като кучешка урина в януарски сняг. И докато „снегоядът“ е далечна мечта, прекосяваме скованите от лед тротоари, в които се оглежда травматологията на Пирогов, а от покривите ни дебнат коварни ледени висулки, по-тежки от копието на Ахил. Преди да започнем първия си работен ден от новата година, пием кафе на топло, разказваме си кой как къде и колко пъти се е напил през почивните дни и се отпускаме в мечти да сме някъде на юг. Например при Гришо – в Бризбейн, да "поразцъкаме" в жегата, да поиграем малко с Федерер, а вечерта Маша да ни чака вкъщи не с джезве греяна ракия, а с чаша ледено шампанско.

Както и всяка друга зима, гледаме как политиците обясняват в сутрешните блокове каква прекрасна година ни чака, какъв живот са ни подготвили до следващата новогодишна нощ. От първите страници на вестниците, вниманието ни приковават следните интригуващи заглавия: "Живакът пада до минус 20", "Автомобил уби бащата на топ адвокатка и избяга", "Разходите – с 5% повече от доходите", "Санират панелки без пари", "КАТ започва проверки с камера и микрофон", "Трудна година с малко надежда"... Има снимки от задръствания... и снимки с умиращи от ебола деца...

Както и всяка друга зима, си спомняме за предишните зими, които сме преживели. Надживели. Оцелели. Помните ли виденовата зима, помните ли големия сняг от 2012-та... Колкото повече зими помниш, толкова по-гордо звучи въпросът.

Както и всяка друга зима, следим кое е първото родило се бебе. Тази година, в Бургас (награден през миналата пролет за най-добър град за живеене), майката на първото бебе взела, че избягала - няколко часа след раждането, полицията я търсила, но тя изненадващо се върнала в болницата сама. Тази история с „щастлив завършек“ чух в трамвая от двама пенсионери, които слязоха на моята спирка и дълго преодоляваха замръзналите стъпала към един мрачен подлез.

Както и всяка друга зима, това не е зимата на нашето недоволство. Нито зимата на нашето удовлетворение. Пак сме някъде посред нищото – в зимата на нашето равнодушие. Докато живакът пада, автомобилите убиват, разходите са повече от доходите, панелките чакат безплатното саниране, катаджиите снимат с камерите, а надеждата си отива, ние сме апатични, безчувствени и незаинтересовани. Безжизнени. Празни като градски площад в сутринта на първи януари. Дали отстрани не сме и също толкова отблъскващи?

Както и всяка друга зима, не си спомняме за уроците на историята. „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува.“ Помни ли някой тези думи, казани за българската зима преди повече от сто години? Или е пресилено да искаме от хора, които проливат кръв само сутрин, въоръжени с бръснарско ножче пред огледалото, да си спомнят думите на хора, пролели кръвта си за свободата на родината?

Както и всяка друга зима, мечтаем за пролетта. За топлото слънце. За „снегояда“. Искаме да ни е топло, за разлика от онзи дядо, който каза пред камерите, че не иска да идва пролет, защото тогава започват наводненията. Сигурно и лято не иска, защото няма спасение от жегата. А есента – нови наводнения... И така – до следващата зима. Когато единствената разлика на първа страница на вестниците ще е в годината на издаване.

Както и всяка друга зима...

Прочетете още:
Маркес и червената книга 
Изгубени в програмата 
За кого? 
 

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит