Докато
слушах оплакванията ѝ, у мен нахлу
странно усещане. Почувствах го с тялото
си, като внезапно нахлул студен въздух
в топла баня. Стори ми се, че никога
досега не бях ходил в гората. Да, повечето
игри от детството ми бяха преминали в
гората, но не в тази
гора. В друга.
В онази, другата, имаше голяма група
мъже и жени, излезли на слънчев пикник.
В онази, другата, децата играеха на
стражари и апаши. Там миришеше на храна,
чуваха се гласове, там течеше старата
каменна чешма с леденостудена вода. Там
до скоро бях и аз, заедно с едно момиче,
което бях настигнал и направил стражар.
Там стъпваха моите истински крака и
усещаха под себе си боровите иглички,
меки като персийски килим. Там ръцете
ми, изпоцапани и потни, се движеха около
мен, около тялото ми, истинското тяло,
в което туптеше сърцето, дробовете се
пълнеха с въздуха, миришещ на истински
борове, очите гледаха пътеката и търсеха
истинския път, ушите ми слушаха песента
на горските чучулиги... Там бяха онези
ръце, които завършваха с по пет пръста,
и онази гора, която познавах като петте
си пръста.
А
в тази гора, в която ходехме с майка ти,
сякаш нямаше никой друг, това беше гора
призрак, тя приличаше на онази, истинската,
но имаше някаква осезаема разлика. В
нея не пееха птици, нямаше вятър, не се
чуваха никакви звуци, освен тихото
потъване на малките ни крака в нещо,
наподобяващо борови иглички. В нея
слънцето стоеше в своя зенит и не
помръдваше, докато ние крачехме, лутахме
се сред
дървета, които обаче не бяха истински,
те само приличаха на дървета, но в тях
не туптеше силата на живота. Бяхме
частица от стара картина на художник
отшелник: тихата гора, спрялото време
и дърветата, които не бяха нищо повече
от съчетание на бои, визуално съществуващи,
но не и реални. Как ли бяхме попаднали
тук? Сякаш се бяхме родили в съзнанието
на този художник, който, рисувайки своята
мъртва гора, е решил да ни изобрази
вътре, в нея – две деца, бродещи сред
дърветата. Но творецът все още се
колебаеше дали да ни нарисува и ние
стояхме там, в неговото съзнание, като
моментна идея, въображаем щрих. Малките
Хензел и Гретел, неоткриващи своите
трошици и пътя към дома... Добра идея?
Или клише? Добре де, нека ги скицирам и
ще реша...
