Често си спомням последната ми среща с
Калин Калоянов. И онази история, започнала много преди вечерта, в която Калин
беше загубил всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния
му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази
последна нощ преди седем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на
втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали
златни реки, нито разтопената си метална маска.
Знам,
че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.
*
* * Металната
маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер,
в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой
съученик в гимназията, през помощник-пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци,
до една от младите звезди на „Тексас холдем” покера в света. И всичко това – само
за петнайсет години. Първо слабите оценки се превърнали в златни пясъци, а след
това златните пясъци се изсипали щедро в реки от злато. Реки от злато, които носят
на бързеите си обичайните неща: лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в
рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера... и,
разбира се, момичета. Всякакви момичета. Момичета, също като реките – едни
по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и
слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности. Но да оставим
момичетата, защото ще затънем в дълбоки води. Реките от злато се пълнели
безспирно, благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов, a.k.a. The Metal Mask, ловял, с
помощта на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира
се – най-важното качество на великия покерджия (което всички велики покерджии
лъжат, че изобщо не е ключово) – късметът.А
що се отнася до мен, изобщо нямам какво да кажа. Какво бях постигнал аз за онези
петнайсет години? Отличните оценки се превърнаха в петгодишно търкане на
университетски скамейки и спане по миризливи дюшеци в общежитията. След това –
работа в никому неизвестен интернет сайт. Сватба, дете, апартамент под наем в „Люлин”
4 и двайсет и пет килограма наднормено тегло.Ей
такива работи.Но
ето – след вечерта, в която Калин Калоянов загубил всичко, пътят му поел към
моята врата.
Неведоми
са пътищата на провала. *
* *
За
разлика от жените, до онази вечер късметът никога не му бил изневерявал. Не си
и помислял, че това е възможно – преди онзи турнир с огромни залози, наречен „High Stakes”, организиран от популярен
телевизионен канал в Съединените щати. Поканени били всички най-големи покер
звезди. Нямало ограничения на залозите. Великолепно шоу за зрителите, по време
на което всяка минута стотици хиляди долари сменяли притежателя си. На третия
час от играта за всички станало ясно, че Калин нарушава най-важното си правило
– никога да не се поддава на разочарованието от временната липса на късмет.
Това се усещало от абсолютно всеки зрител, защото зрителите били виждали и
преди неопитни покерджии да губят всичко, само заради своето разочарование, което
ги карало да залагат все по-смело. Защо ли, вероятно са си мислели зрителите,
Металната маска нарушава това правило? Дали защото никога досега късметът не го
е изоставял за толкова дълго?
На
шестия час и шестнайсетата минута от играта коментаторите на телевизионния
канал съобщили очевидното: „Калин Калоянов, известен като Металната маска
напуска масата. Той изглежда е шокиран, тъй като се усмихва. Нима е възможно да
се усмихваш, след като току-що си загубил всичко, спечелено през последните
десет години?“.Направо
не било за вярване! Калин
се прибрал в хотела си. За първи път от години спал сам в огромното легло.
Последното
му гадже Тифани всъщност го потърсило, звъннало за около пет-шест секунди, но
той не вдигнал телефона и не ѝ върнал обаждането. Предишните му гаджета сигурно
си умирали от смях и злорадство.
А
приятелите му... Ама че глупост! Нима още в началото на разказа си съм казал
нещо толкова наивно? Всички приятели в Лас Вегас. Приятели той наричал хората,
с които ходел по стриптийз барове и партита, с които харчел лесно спечелените
на масата пари. Щом златните реки внезапно пресъхнали, тези приятели се
изпарили за по-малко от час – като сутрешни мъгли от планинско бѝло. В Лас
Вегас приятели няма.
Изненадващото
обаче било, че когато заспал за първи път сам в своя хотел, Калин се радвал на
здрав и спокоен сън. Изобщо не сънувал пресъхването на своите златни реки.
Както ми призна няколко дни по-късно, в онази нощ Калин сънувал цветето. *
* *
Преди
седем години, в началото на юли, Калин ми се обади по телефона. Бяхме добри
приятели от училище, но не се бяхме виждали от датата на завършването ни. Тоест
– цели петнайсет години. Аз чат-пат проверявах новините за него в интернет и
завиждах за успехите му, седнал пред компютъра в своя „идиличен” люлински дом.
Учудих се на обаждането му – изобщо не знаех от къде беше намерил телефона ми.
Ето какъв разговор проведохме:–
Ало?–
Ало? Росен ли е на телефона?–
Аз съм. Кой се обажда?–
Кальо. От гимназията. Помниш ли ме? – дрезгавият му глас се удави в упорита
кашлица.–
Кальо? О! Оставаше и да не те помня! Радвам се да те чуя! Как си? – май звучах
доста въодушевено, но нямаше как да скрия изненадата си. Следващата му реплика
обаче беше още по-озадачаваща:–
Росене, имам една молба. Имаш ли пари?Поех
въздух да отговоря и го чух как сам започна да се смее на въпроса си. Засмях се
и аз. Ама че шега – той да ме пита имам ли пари!– Слушай, Росене, сега
сериозно. Не искам никакви пари. Трябва обаче да ми купиш билет. Билет за
самолет. От Лас Вегас до София. Гледай да е с едно прекачване. Ще ти върна сумата
още щом се прибера – имам останали пари в една сметка в България, другите са
блокирани. Трябва да ми помогнеш, много е важно. Първо да вземеш билета, да ми
го пратиш, а след това да ме посрещнеш на летището и да отидем до...–
Хей, хей, чакай малко – прекъснах го аз. – Ти си Калин, нали? Металната маска?
Човекът, който преди един месец спечели шестотин хиляди долара с едно раздаване?
Или бъркам?–
Аз съм, същият – отвърна той унило. – Освен това, аз съм и човекът, който снощи
загуби всичко. Не помня с колко раздавания, макар че не бяха много. Както и да
е, вече не съм никаква метална маска, ами съм си Калин.Преглътнах.
Не, той не се смееше. Явно наистина беше сериозен.–
Загуби всичко?–
Всичко.–
И ти блокираха сметките?–
До една. Освен българската.–
Но... не помниш с колко раздавания загуби всичко?–
Кой ще ти ги брои...–
О!–
Да...–
Съжалявам.–
Е? Ще ми купиш ли билет?Винаги
съм си патил от това, че не умея да отказвам.–
Добре, Кальо. Ще ти купя билет. Изпрати ми данните си.–
Благодаря. Просто, трябва двамата да свършим нещо. Много важно. Прати ми билета
и после ме чакай ме на летището. *
* *
И
ето го. Калин Калоянов пристига на летището в София. На 12 юли 2015 година. В
неделя. Малко след изгрева на слънцето. С една раница на гръб. Сигурно не така
си е представял прибирането в родината. Няма журналисти. Няма фенове, които да
искат автографи. Никой не го познава. Само аз.Изглежда
ми много по-стар, отколкото на снимките от статиите в интернет. Лицето, заради
което е заслужил псевдонима си – грубовато, сякаш изсечено с две-три движения
от някой мързелив скулптор, е покрито с поне двайсетдневна гъста брада, черните
му очи се крият под добре познатите ми нахално гъсти вежди, а гарваново-черната
коса е подстригана късо и няма помен от къдриците, с които приятелят ми беше
известен в гимназията. Иначе не е запуснат като мен, струва ми се доста
атлетичен под шарената хавайска риза. Когато ме поглежда, очаквам да подхвърли
нещо за наднорменото ми тегло и дори обмислям следващата си реплика. Но той просто
се усмихва леко налудничаво и казва:–
Бързо, братле. Нямаме време. Нали си с кола?–
Със ситроена съм. Имало е години, в които е заслужавал да го наричат кола, но е
било отдавна.– Няма проблем, ще
свърши работа! Да тръгваме!– Хубаво. Само кажи къде
отиваме?–
На Мусала!–
Моля?–
На Мусала, братле. На Мусала! Няма време да разправям сега. Ще ти кажа по пътя.–
Но... Иглика ни чака за закуска вкъщи.–
Обади ѝ се. Тя ще те разбере. Щом те е изтърпяла толкова години, няма да те
изостави заради една неизядена закуска.
Няма
как да измисля смислен отговор на този аргумент. Тръгвам към паркинга и след
десет минути с Калин се насочваме към Боровец. По пътя минаваме през банков
клон, в който той се бави десетина-петнайсет минути, а през това време аз
говоря с жена си. Разговорът приключва по учудващо безпроблемен начин – Иглика
ни пожелава приятно прекарване.–
Видя ли? – казва Калин, когато се връща в колата и ми дава до стотинка парите
за самолетния билет. – Жена ти е чудесна!–
По-добре ми кажи защо отиваме на Мусала! Надявам се да имаш някакво
изключително смислено обяснение...–
Естествено, братле! Отиваме да видим Божествената иглика! А сега имам нужда да
подремна... – той се прозява и отпуска глава на страничния прозорец. – Ще ти
разкажа после.
И
заспива. На предната седалка. *
* *
Половин
час след осем сутринта сме спрели на паркинга на най-големия супермаркет в
Самоков и чакаме да отворят. Калин не ми иска пари. Влиза в магазина и след
десет минути се връща с една баница, няколко кроасана, голяма бутилка минерална
вода, две пликчета ореховки и шест разтворими пакетчета кафе. Когато тръгваме
към Боровец, той вади нещата от раницата си, пълни я с напазаруваното, след
което започва да дъвче ореховките и, докато мляска доволно, не спира да говори:–
Знаеш ли, че Божествената иглика расте само тук? В Рила. Над хиляда и
деветстотин метра височина. И цъфти само от средата на юли до началото на
август... Това цвете е глациален реликт, което означава, че е от ледниковия
период. Оцеляло е само тук – в най-високите части на планината, близо до потоци
и езера. Представяш ли си? То предпочита влажни, мочурливи и торфени поляни.
Корените и листата му се мият от студените води, които се оттичат от езерата...–
Глациален реликт? Откога ползваш такива думи?–
Ползвам Гугъл, братле.–
И аз го ползвам, но не знаех, че си толкова изкушен от ботаниката. В училище
преписваше от мен по биология, а сега си взел да ми изнасяш лекция за някакво
цвете! Звучиш като жена ми, човече, нищо не разбирам. Защо е толкова важно да
ходим и да търсим тази иглика?Той
ме гледа сякаш съм казал чутовна глупост.–
Нищо ли не помниш, братле? – казва с нотка на обида в гласа си и млъква,
съсредоточил се изцяло върху ореховките. Какво
ли очакваше да си спомням, мислех тогава.Още от гимназията Калин
беше особен. Не общуваше с повечето от съучениците. Родителите му бяха
разведени – и двамата живееха с вторите си семейства в чужбина, а Калин беше
оставен на грижите на дядо си. Живеехме близо един до друг и ходехме заедно на
училище. Макар че в началото за целия половин час той едва обелваше думичка,
постепенно започнахме да разговаряме на всички теми, които ни вълнуваха тогава.
Футбол, филми, музика, книги и, разбира се, момичета. Най-запомнящите се
моменти, които бяхме изживели заедно? Да, може би напиването преди зимната
ваканция в десети клас. О, и напиването по време на кино-прожекцията на
„Пришълецът 4“. Всъщност, да не забравяме и напиването на абитуриентския бал.
Ех, спомени! Но имаше и още нещо.Беше
се случило по време на лятната ваканция между десети и единайсети клас. Тогава
аз, Калин и още няколко съученици бяхме на летен лагер край Боровец. Нощувахме
в миризливи бунгала, които сякаш бяха строени през средновековието. Два дни
преди да се приберем, установихме, че ни е безкрайно скучно и решихме да станем
рано, да оставим бележка на учителките и да се качим на Мусала. Тримата. Аз,
Калин и жена ми. Иглика беше от друг клас, но на онзи лагер бяхме станали
гаджета. И така – тримата заедно се измъкнахме от лагера, качихме се на лифта и
поехме към върха. Но по време на онова изкачване не се бе случило нищо
необичайно – стигнахме върха по обед, после се спуснахме и се върнахме в
бунгалото, за да бъдем навикани и наказани от учителките. Толкоз. Какво толкова
трябваше да си спомням? Спирам
колата при кабинковия лифт и с Калин си купуваме билети. Докато се качваме в
кабинката се изненадвам от широко отворените очи на служителя на лифта, който
ни упътва. Какво толкова странно вижда – двама мъже над 30-те, които отиват на
върха. Вярно, че Калин е облечен с хавайска риза, къси панталонки и маратонки,
а аз съм със сив панталон, официални кожени обувки и снежнобяла риза с дълъг
ръкав, но си мисля, че по тези лифтове трябва да са свикнали с далеч по-големи
атракции.Качваме се в кабинката и
потегляме нагоре. Слънчевите лъчи докосват върховете на боровете под нас,
докато се издигаме все по-високо.–
Виждаш ли се с някой от класа? – пита Калин, докато рови из раницата си.–
Не – отговарям. – Никой не се обажда, нали знаеш как е – всички сме семейни,
работим.–
Само аз ли не съм женен? – засмива се той.–
Сякаш не ти остана време да се ожениш от печеленето на милиони – отбелязвам аз.–
И загубих всичко за една вечер.–
Как успя?–
Нямах късмет. Какво толкова? Случва се на всеки...–
Винаги съм те смятал за най-големия късметлия на света.–
Мен ли? Сериозно? Ти си идиот, Росене. Не помня дали съм ти го казвал друг път.–
О, да. И тази сутрин е поредното доказателство за твоите думи. Тръгнал съм с
теб на Мусала, без изобщо да имам идея за причи...Но
той не ме слуша, а говори:–
Защото аз винаги съм смятал теб за най-големия късметлия на света.–
Мен ли?
Калин
сменя темата и започва да разказва спомени от ученическите ни години. От
дълбоките вирове на паметта изплуват още няколко напивания. И най-различни
детинщини – как всички момчета бяхме с предупреждение за изключване още след
първата седмица в гимназията, как с него крадяхме кофите с боклуци на
чистачките и ги изсипвахме пред учителската стая, как тайно биехме звънеца
по-рано, как изкупувахме всичките пици от стола и после ги препродавахме
по-скъпо...Аз спирам да го слушам.
И се чудя. На онова негово изречение. За най-големия късметлия на света. Ако е
късмет да завършиш безперспективно висше образование, да заработиш като
редактор на интернет сайт с под хиляда посещения на ден, да се ожениш и да
заживееш с жена си и детето в панелен апартамент в „Люлин” 4, то аз положително
съм най-големият късметлия на света. А вероятно огромен късмет е и това да си напускал
границите на родината си общо четири пъти – веднъж на екскурзия в Турция, два
пъти на море в Гърция и веднъж на сватба на братовчедка на жена ти в Италия.
Ако
самосъжалението беше смъртен грях, сигурно щях да горя в пъклото. Но, както
добре знаем от Матей, Христос е бил добре разположен към нищите духом. Това
вече си е късмет, признавам.
Слизаме
от лифта и ни лъхва прохладата на планината. Още не е станало десет сутринта, когато
поемаме по пътя към хижа Мусала, а Калин започва си подсвирква някаква
мелодийка и никак не бърза, което ме устройва. Все пак, изпреварваме група
китайски туристи, които се опитват да заснемат паднала шишарка с апаратите си.
Върхът се вижда срещу нас. Не съм се качвал тук от онзи път, когато избягахме
от лагера.–
Изглежда толкова близо, нали? – казвам. Ей така, да става приказка.–
Върхът ли? – пита той.–
Да. А не е хич близо.–
Красив е.–
Не помня колко време отнемаше изкачването.–
Спокойно, братле. Ще се справиш. Още си млад.След
няколко минути мълчание казвам:–
Кальо?–
Да.–
Може ли да попитам нещо?–
Разбира се.–
Защо отиваме там?–
На върха ли?–
Аха.Той
спира и ме поглежда с лека обида. После се усмихва.–
Нали знаеш какво отговарят алпинистите на въпроса защо искат да изкачват
върховете?–
Ами... май ми е изхвърчало от ума.– Качваме се на
върховете, защото ги има.– Ясно.След известен размисъл
отбелязвам:–
Ние не сме алпинисти, Кальо. Погледни само как изглеждаме! – идва ми наум да
добавя нещо за килограмите си, но се отказвам.–
Всички сме алпинисти, Росене – отвръща той без да ме погледне. Отпива от
водата. И пак започва да приказва, докато аз се чудя как покерът го е направил
такъв философ.– Всички сме алпинисти,
но избираме различни връхове. И това е чудесно, защото на върха няма място за
всички, както знаеш. Ето – виж ме мен. Май покорих върха в света на покера,
макар че не разбрах точно кога стана. А започна простичко – флъш, фул хаус,
стрейт... и обираш парите на другите хора. Понякога даже ми беше жал за тях, но
това не им помагаше. Искаш ли да знаеш тайната ми?– Тайната на успеха ти в
покера?– Да.– Внимавай, че като ми
издадеш ноухауто, хуквам за Вегас.– Тайната е да не мислиш
за парите. Просто играеш. При мен си дойде някак естествено. През цялото време
не можех дори да си представя, че това на масата са истински пари. Средства, за
които всички по света се претрепват от работа, някои изоставят мечтите си,
други семействата си, трети забравят защо наистина са тук. За мен парите не
бяха цел. Дори не бяха и пари – това бяха чипове, които се трупаха на купища
пред мен, после някакви абстрактни числа в банковите ми сметки, превръщащи се в
спортни коли, напитки с чадърчета по непознати плажове и безчувствен секс с
бездушни, но в повечето случаи, доста красиви момичета. Честно казано, така и
не открих смисъла. Не само смисъла от изкачването, не открих и къде точно беше
върхът, към който крачех.–
Не си открил смисъла от това да имаш пари ли?–
Да. Замислял ли си се какво ще направиш, ако утре се събудиш и имаш половин
милион долара? Или един милион?–
Хм. Не мисля, че ще ми бъде много трудно. Първо – ще си купя ново жилище на
място, където няма да ме лазят хлебарки нощем и да знам какво готвят всичките
ми съседи. После ще си купя кола. Да. Кола, която да няма нищо общо с 20-годишния
ми ситроен, който, както преди малко се убеди, при запалване мирише по-лошо и
от кулинарните шедьоври на съседите ми. О, да, и ще запиша детето в някое
престижно училище. Освен това – ще пътувам! Да, много ще пътувам.Смехът
на Калин доста ме ядосва и спирам да говоря, точно преди да спомена кулинарните
изкушения, които бих си причинил с парите.–
Аз го постигнах – кавза той. – Живеех във Вегас, карах последни модели коли,
пътувах по всички континенти. Но не открих смисъла. Всички места ставаха все
по-еднакви, колкото повече обикалях. И в един момент се попитах – защо го
правя. Защо?–
Защото е хубаво? Защото така си щастлив?–
Не, Росене, грешиш. Бях успял, да. Или по-скоро, бях успешен. Но нито за момент не
бях щастлив.Отварям
уста да споря с него, но не се сещам какво точно да му кажа.– Знаеш ли защо?– Защо не си бил щастлив
с мацките, парите и колите във Вегас?Сигурно звуча
саркастично, но Калин не обръща внимание.– След малко ще ти
покажа едно цвете.– Цвете?– Да.– Момент. Нека позная. Става
дума за онази иглика, нали?– Божествената иглика.– Извинявай, за миг
забравих свръхестествения ѝ произход.А Калин пак започва да
приказва за цветето, което растяло само тук, под върха. Ако някой го вземел и
го засадял другаде, на което и да е място по света, ако се грижел за него,
всеки ден, всеки час, осигурявал му най-скъпата почва, най-подходящите условия,
то пак щяло да умре. Защото то трябвало да е тук. Защото само това било
мястото му. Под това небе, в което греело това слънце. В подножието на тази
планина, която била сурова през зимата и нежна през лятото. Цветето не искало
да расте в парник и да се грижат за него, то желаело да се огъва под есенните
ветрове, да спи под януарския сняг, да го обливат студените потоци от топящи се
ледове през пролетта, за да разцъфнело пак през лятото.– Защото цветовете му са
като нашите усмивки – завършва Калин речта си. – Те показват, че е щастливо. А
аз не бях щастлив, Росене. Защото растях в парник. Разбираш ли ме?Вместо
да изчака отговора ми, Калин захваща нов разказ, за безсмисления си живот на
покер звезда. Жив
да го ожалиш! *
* *
Стигаме
до хижата малко след десет и половина. Сядаме край езерото. Калин бърка
разтворимото кафе в пластмасова чашка, вадим кроасаните и започваме да ядем.
Около нас се събират групи, ентусиазирани от предстоящото изкачване на върха,
някакви момчета крещят и се наслаждават се на ехото, момичета си правят снимки
до езерото. Опитвам се да открия с поглед човек с моите килограми, но не
успявам.–
Защо ти е толкова важна тази Божествена иглика? – питам го десет минути
по-късно, когато тръгваме по пътеката към Леденото езеро.–
Ще ти кажа на върха.Никога
не съм си падал по подобни мистериозни отговори, но какво да се прави –
приятелите са си приятели. Затова продължавам да разпитвам:–
Тя на върха ли расте?–
Не. Расте някъде около нас. Тук, в подножието.–
Тогава защо отиваме на върха?Жена
ми сигурно е права като казва, че понякога съм ужасно досаден.–
Защото така трябва – отвръща Калин. – Целта ни е върхът, а по пътя може би ще
имаме късмет. И ще я открием.–
Хубаво, щом казваш. Но... какво ще правим, когато я открием?–
Ще седнем и ще я погледаме. Направо
смахната работа, ако питате мен. Следва още един час
изкачване по пътеката. Вървим край снежни преспи, пресичаме планински потоци и
често се въртим, за да се насладим на гледката. Под нас се появява все
по-далечна панорама от хълмове, планини, градчета, язовири, а над нас
непристъпно се е изправил върхът – примамливо огрян от юлското слънце, обграден
от малки бели облачета, нарисувани сякаш със случаен замах от четката на
природата. Накрая чувам как Калин казва тихо пред мен: –
Ето я!Сочи
ми.Четири
малки стъбълца, сгушени до голяма скала. Нежни лилави цветчета, които събират
светлината на прежурящото планинско слънце и се огъват лекичко от полъха на
вятъра. По-поетично не бих могъл да го кажа, съжалявам.Калин сяда до цветята. И
повтаря:–
Ето я! Настанявам
се до него с облекчение, защото съм останал без сили. Уверен съм обаче, че ще
се наложи да чуя поредната лекция по ботаника. Понякога мразя да съм прав:–
Това цвете е тук преди нас, братле. Повече от десет хиляди години е тук. Можеш
ли да си представиш? Цялото това време? То е тук, ще остане тук и след нас.
Оцеляло е, адаптирало се е, само на това място – под върховете на Рила. Няма го
никъде другаде. Само заради него си заслужава човек да пропътува целия свят –
за да се върне и да го види, защото в неговите цветчета живее вечността. Направо
надминава себе си. Никога досега не го бях чувал да говори по този начин. Но,
решавам да пробвам да споделя вълнението му, за да удължа почивката:–
Явно му харесва тук.–
И никъде другаде – потвърждава спътникът ми като в транс. После докосва нежно
стъбълцата и лилавите цветчета и продължава да говори тихо, сякаш на себе си:– Цветето може да живее
на едно единствено място на света. Тук.След
няколко минути съзерцание Калин става, усмихва се широко и казва:–
Хайде, към Мусала!Въздъхвам
тежко и се изправям.
Пътеката
става все по-стръмна. Подминават ни опитни туристи с големи раници и
планинарски щеки, хора с домашни кучета, групи от чужденци, а ние крачим бавно
нагоре и редовно спираме да почиваме. Калин кашля все по-често. „Миналия път
изкачването ми се стори по-лесно, все едно върхът беше по-близо“ – казвам,
когато стигнахме до заслона при Леденото езеро. Калин сумти и се настанява
върху една напечена от слънцето скала. Събува маратонките си и вади второто
пакетче ореховки. Когато изяждаме последната, той се обува и влиза в заслона за
чай. Аз седя и гледам хората, които се снимат, събличат и обличат дебелите си
дрехи след всеки полъх на вятъра и всяко появяване на слънцето зад пухкавите
бели облачета, танцуващи около върха. Ризата ми е цялата в мокри петна от пот.
Обувките ми са прашни и издраскани. Панталонът – намачкан и мръсен. Но въпреки
цялото си недоумение от този ден и жестоката умора, се чувствам... жив. Калин
се връща с две пластмасови чашки, пълни с топъл чай. Изпиваме го и тръгваме по
най-тежката част от маршрута. Налага се да почиваме на всеки пет минути, главно
заради мен. Почти не говорим. Имам чувството, че дишането ми се чува от всички
в радиус от половин километър, а кашлицата на Калин периодично оглася
склоновете на Рила поне до Боровец. Три пъти леко се подхлъзвам по малките
камъчета, които застилат пътеката, но така и не успявам да падна.В един след пладне вече сме
на върха. Там се вие опашка от снимащи се, а по поляната са насядали
многобройни хора. С Калин сядаме до западния склон. В очакване дишането ни да
се успокои, гледаме към зелените върхове на планината, които са под нас. Събуваме
обувките си, аз събличам бялата риза и я опъвам върху един камък да съхне,
докато вятърът бръсне мокрия ми гръб. Успокоявам се мислено, че тук всички се
наслаждават на гледката от Мусала и на никой няма да му направи впечатление
размерът на корема ми.Калин вади баницата, къса
найлоновата опаковка и започва да дъвче с удоволствие:–
Най-вкусното нещо, което съм хапвал от години – отбелязва.Баницата
е от онези полуфабрикати, които се продават замразени и трябва само да ги
сложиш във фурната. В супермаркета са я изпекли, но има вкус на алуминий. И все
пак, това наистина е най-вкусното нещо, което и аз съм хапвал от години. Продължаваме
да дъвчем и кръглите мазни кори изчезват една по една. Довършваме баницата и лягаме
на тревата, загледани в светлосиньото небе. Дори срамежливите бели облачета са
останали под нас.И
тогава, докато лежим по гръб и сякаш усещаме под себе си цялата планина, всички
гори, реки, градове и пътища, Калин ми разказва всичко. Довел
ме тук, за да ми признае, че някога бил влюбен. Момичето било от гимназията ни.
Разбира се, нищо не се получило, нали съм си спомнял как изглеждал в
гимназията. Сега обаче, свързвал това място – този връх и цветята в подножието
му, с нея. Тя била непристъпен връх за него, но любовта му си останала тук.
Любовта му била като Божествената иглика – не можела да расте на никое друго
място по света. Преди години, тук, до тези лилави цветя, той ѝ споделил какво
чувства. Знаел, че не бива да го прави, защото било късно – тя била избрала
друг. Но сега си спомнял за онзи миг и не бил нещастен, в никакъв случай.
Напротив – бил щастлив, защото това било единственото му обяснение в любов. Освен
това – тук вече всичките ми опасения се сбъднаха – бил щастлив, защото тя избрала
чудесен човек и сега била женена за него, имали си дете... и той бил сигурен,
че те са най-щастливите хора на света. Изслушвам
го, докато усещам как собственият ми пулс, успокоен след тежкото изкачване, се
слива с пулса на планината, дълбоко под мен.–
Бил си влюбен в Иглика – казвам и се изправям, за да го погледна.Никога
не съм подозирал. Не е нужно да го уточнявам, той знае.–
Да. И още съм влюбен в нея.След
тези думи изпитвам леко удоволствие от факта, че е загубил парите си. А той
продължава съвсем сериозно:–
Обичам я. Но обичам и теб. Винаги съм се радвал за вас.Все
пак, решавам да попитам кога се е случило онова, за което ми е разказал току-що.
Иглика никога не ми е споменавала. Казвам само „кога” и Калин заговаря, досетил
се какво искам да знам:–
Беше в същия онзи ден. Когато избягахме от лагера и дойдохме тук. Само ние
тримата. Чувствах се щастлив онзи ден, защото го прекарах изцяло с нея. Вие
вече бяхте гаджета. От два или три дни. Спомням си ви как седяхте тук – на
същия този западен склон. Вие се прегръщахте, а аз стоях до вас. И я обожавах.
Исках да те блъсна по склона, признавам си. Исках я за себе си. Но знаех, че
това няма да помогне. После, на връщане от върха, преди да стигнем до хижата,
тя се спря до онези цветя. Иглика. До Божествената иглика. Ти бързаше напред –
така и не се обърна, после каза, че двайсет минути си ни чакал пред хижата, за
да продължим заедно надолу. А аз останах с нея. Гледахме цветята.Тогава ѝ казах, че я
обичам. А тя... Знаеш ли какво ми отговори тя? Каза само: „знам“. Аз продължих
да говоря, казвах ѝ за всички неща, които ще направя за нея. Но през цялото
време бях сигурен, че няма да бъде моя. Никога. Аз нямаше как да я накарам да
разцъфти. Ти беше нейната планина. С потоците, слънцето и ветровете. Думите
на Калин дълбаят дупки в главата ми, докато чувствам как вятърът ми донася
отдалеч смеха на едно дете и гласа на една жена. *
* * Към
два и половина поемаме обратно по пътя. По небето се събират все повече тъмни
облаци, вятърът се засилва и ни кара да треперим. Толкова мисли се люлеят в
съзнанието ми, докато мълчаливо се спускаме към Леденото езеро. Как е възможно Иглика
никога да не ми е разказвала за признанието на Калин, тук, при Божествената
иглика? И все пак се чудя – защо той ме доведе тук? Защо мен? Сега, когато
кариерата му в покера окончателно е приключила, защо вместо да дойде да закуси
у нас, пожела да отидем двамата на Мусала? „Исках да те блъсна по склона, признавам
си. Исках я за себе си.“ Думите му отекват в мислите ми в мига, в който губя
равновесие на сантиметри от стръмната урва. Обувките ми се понасят надолу.
Съзнанието ми се замъглява, но не дотолкова, че да не си представя каква богата
вечеря за лешоядите ще представлява трупът ми, след падането в пропастта. В
онзи момент не мисля нито за Иглика и детето, нито за Калин, още по-малко пък
животът минава на филмова лента пред очите ми, както подобава. Виждам само
щастието на лешоядите и едва не се засмивам. Но усещам, че не
продължавам да падам по отвесната урва. Нещо ме е спряло. Лежа по гръб на ръба,
докато една ръка ме дърпа към пътеката.Ръката на Калин. Около
нас са се събрали доста хора, когато Калин ме повдига и казва:–
Опитай се да стъпиш.Усещам непоносима болка
в глезена.– Не мога – казвам.Тогава
Калин ме качва на гръб и ме понася надолу. Направо не е за вярване, че е
способен да ме повдигне. Чувам го как диша тежко, преди други двама мъже да
дойдат и да му помогнат. За тяхно щастие, заслонът е сравнително близо.Там Калин ме оставя, а
след това се връща отнякъде с носилка и заедно с още трима мъже ме носят до
хижа Мусала. Болката пулсира през целия път. От време на време обръщам глава в
страни и отново виждам игликите, тези Божествени иглики, скупчени, сякаш
събрани в красиви букети от ръката на Господ. В
хижата има фелдшер, който казва, че глезенът ми е счупен и че ще трябва да
изчакаме половин час, за да дойде джип, който да ме откара до лифта. Фелдшерът
ме превързва, а Калин седи до мен и пие чай.–
Благодаря ти – казвам.–
Хубаво е, че редовно ходех на фитнес – засмива се той.– Ето, че и от Вегас е
имало някаква полза – отбелязвам. Мълчим известно време, след което го питам:– Какво мислиш да
правиш?– С теб ли? Мисля да те
оставя на грижите на медиците. И на Иглика, разбира се.–
Не се шегувам – казвам сериозно. – Какво ще правиш оттук нататък?Той
не ми отговаря. Гледа някъде встрани.–
Защо не дойдеш при нас? Поне на първо време.Виждам
го как се усмихва. Но в тази усмивка усещам нещо горчиво.–
Няма как, Росене.–
Вярно, ти не си свикнал в панелка. Да не говорим, че си имаме и доста тлъсти
хлебарки в блока. Но ако...–
Слушай, братле – прекъсва ме той. – Всичко свърши за мен. Аз наистина изгубих.–
Я стига! Загубил си само парите и мацките във Вегас, всичко останало е пред
теб. Да не мислиш, че в Люлин си нямаме момичета? Всъщност, в Люлин има три
вида жени. Знаеш ли кои са?Но
той не ме оставя да му кажа края на вица.–
Чуй ме, Росене. Всичко онова беше... театър. Моята загуба в покера беше нещо,
което направих нарочно. Заради договорите – трябваше да продължа да играя цяло
лято, но аз исках да се върна тук, защото... аз съм свършен вече. Болен съм.
Остава ми около месец. И то в най-добрия случай. Това е моята истинска загуба.–
Не може да е истина – прошепвам. Просто не зная какво друго да кажа.–
Истина е, братле. За съжаление е вярно. Аз загубих. Всичко. Впечатленията
от целия ден се въртят в главата ми като мръсни дрехи в центрофуга. Състареното
лице на съученика ми, ентусиазмът, с който ме бе повел към върха, спомените от
гимназията, признанието му на върха и моето падане... И сега това горчиво
заключение, тази неумолима реалност, този камшичен удар.Продължавам обаче да не
разбирам. Защо е пропилял парите нарочно. Защо е дошъл и защо ме е довел на
Мусала. Не успявам обаче да го попитам. В онзи момент се връща фелдшерът и обявява,
че джипът е пристигнал.–
Да тръгваме – казвам на Калин.–
Ти тръгваш, братле. Аз оставам – произнася спокойно той и започва да помага на
фелдшера с носилката.–
Къде оставаш?–
Оставам тук, под Мусала. Парите ми са достатъчно, за да спя в хижата. Няма да
се върна, защото няма при кого да отида. Поздрави Иглика от мен! Аз ще остана
тук, до последния ден. При цветето.Започвам
да протестирам, но той просто ми се усмихва. Преди да ме вкарат в джипа казва:–
Все пак, братле, щом едно цвете е оцеляло повече от десет хиляди години на това
място, нищо не е толкова безнадеждно, колкото изглежда. Нали? После
вратата на джипа се затваря, а Калин остава отвън. *
* *
Често
си спомням за последната ми среща с Калин Калоянов. И за онази история,
започнала много преди вечерта, в която Калин беше загубил всичко. Странно е, но
обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Нямаше откъде да го
разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди седем години,
в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин
Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си
метална маска, нито коварната болест, която разяжда тялото му. Знам,
че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.
Разказът е носител на наградата "Под върха" 2018 и е публикуван в брой първи на списание "Съвременник" за 2023 г.Прочетете още:
