Чакаше ги. Чакаше ги още преди да се родят. Тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им в своето собствено съзнание. Повече от двайсет години ги чакаше. В двуетажната сива къща на края на градчето, първата, която се вижда от магистралата. В тишината, нарушавана само от тракането на влаковете по релсите и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо, чуваха се и гласове – крясъците на съседските деца напукваха прозорците му, лаят на кучетата от улицата буташе керемидите от покрива, а смехът на младите момичета гъделичкаше старите ключалки, спускаше райберите и разтваряше вратите, за да нахлуят след него и подсвиркванията на момчетата и да започнат да преобръщат вазите с цветята и кристалните сервизи. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на желязната си пейка на терасата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, да забие хобота си в сбръчканата повърхност от глухота и празнота, обгърнали го като безкраен океан.
Накрая заспиваше – там, на пейката, и хъркането му стряскаше съня на птиците от боровата гора зад къщата.
Чакаше.
Когато се родиха, плака. С глас. Отиде в църквата, където не беше стъпвал от кръщенето на Анелия, запали свещичка, върна се у дома и започна да чака. Чакаше ги сред уханието от цъфналите дръвчета в пролетните утрини, чакаше ги през знойните и задъхващи слънчеви летни следобеди, сеещи навред световъртежи и инфаркти, чакаше ги под тропота на бурните порои през есенните вечери, чакаше ги и в безкрайните, сковани от лед и сняг зимни нощи. Сега отново беше лято. Осемнайсет лета бяха изминали, откакто беше запалил последната си свещичка в църквата – в деня на тяхното раждане, но все още сънуваше звука от пукота ѝ.
Като пращене на телефонна слушалка при разговор с отвъдното.
Имаше един стар албум. Изоставен подарък – трябва да е бил за жена му. Кой знае от кого.
Когато Анелия му изпращаше снимките в пликове по пощата, той ги редеше в албума. Още не го беше напълнил. Беше го разглеждал хиляди пъти и помнеше снимките наизуст. От първата – Маркус и Михаел на изписването от болницата, баща им (германецът) ги държи на ръце, а Анелия стои до него с голям букет червени рози, до последната – Маркус и Михаел с дипломите за завършването на гимназията, стърчащи високо над майка си и баща си. Така, както си беше съчинявал внуците още преди да се родят, сега той си представяше бъдещите им снимки, които ще получи. Разтваряше празните страници, взираше се в белите места за снимки – Маркус и Михаел в университета, Маркус и Михаел с дипломите, Маркус на сватбата си, Михаел на неговата, а после – с правнуците... Не знаеше дали му е писано да дочака снимки от правнуци, но още сега виждаше личицата на бебетата, в отблясъците на последните две найлонови джобчета за снимки. Не знаеше и дали му е писано да види Маркус и Михаел, единствените му внуци, тук, вкъщи, от плът и кръв, да ги прегърне и да им каже всичко, което беше пазил в себе си през всички тези години. Не знаеше, но чакаше.
През последните няколко години отчаянието бавно се промъкваше в него и затуляше надеждата, както буреносен облак обгръща яркото слънце.
Но все пак... ги чакаше.
Страниците на албума така и не успяха да залепнат от гнилите старчески слюнки, които ги напояваха всеки ден с надежда. И с отчаяние.
Летните дни се търкаляха по един и същи начин и дядо Валери трудно успяваше да ги различи един от друг. Сутрин ставаше и си хапваше попарата, приготвена предишната вечер, после отиваше да купи вестника, сядаше в кафенето на Коларов, поръчваше си кафе и прочиташе целия вестник от първата до последната страница. Спортните новини – накрая, защото му бяха най-интересни. После отиваше до пазара, купуваше си пресни зеленчуци, прибираше се вкъщи и обядваше на старата маса, на мушамата, с цветове, отдавна погълнати от мухите. След обяда лягаше да поспи, а като се събудеше идваше ред на това да си сготви ядене – за следващия ден. Вечер пиеше ракия на пейката на терасата, гледаше минаващите по магистралата автомобили и си мечтаеше как някой ден оттам ще пристигне оная немска кола и от нея ще излязат те, двамата, за да се запознаят със своя български дядо. Усмихнати. Изправени като пушки. Цъфтящи от здраве. Ще дойдат и той ще ги прегърне.
Някога се гордееше, че целият му живот върви по релсите, наречени правила. Когато трябваше да учи, беше учил. Завършил беше МЕИ с отличие. После стана заместник-директор в завода, баща му така се гордееше с него. Срещна жена си на една екскурзия – страшна красавица беше и всички се смаяха, когато я доведе в къщата си. А Анелия... ех, като се роди тя... нямаше по-щастлив човек от него.
Когато приватизираха завода и малко след това го затвориха, Анелия беше станала студентка. Правилата се бяха променили и Валери успя да се адаптира към новите. В резултат на това за него вече нямаше нито работа, нито пари. Стана мълчалив. Понякога дори злобен. Започна да изпива поне половин шише ракия всяка вечер, да пуши по две кутии цигари на ден. Жена му видя, че няма надежда да го промени и един ден просто си събра багажа. Замина в родния си град, на триста километра от неговата къща. А Анелия завърши с отличен и веднага се качи на самолета за Германия. Там тя срещна своя германец, скоро след това се бяха появили близнаците. Дъщеря му така и не се беше прибирала в родната си къща – откакто я бе напуснала и бе отпътувала с полета за Франкфурт. На Майн.
За разлика от бившата си жена, дядо Валери така и не се съгласи да отиде на гости на младото семейство. Бабата гледаше децата всяко лято в Германия, но дядо Валери отговаряше винаги едно и също на поканите – „оставете ме мене, за никъде не съм вече аз, ако речете – вие елате“. И чакаше.
* * *
Чува го точно сега. Тази вечер. Сякаш за първи път.
Стар дрезгав глас на закърнял от години мълчание звънец. Като предсмъртно изхъркване. Като гъргара на отдавна изсъхнало гърло. Като мечта. Този глас нахлува в къщата в края на горещия юли и преобръща килимите, набира пътеките, издува пердетата като корабни платна.
Минала е седмица от седемдесет и третия рожден ден на дядо Валери. Или вече месец? Дали пък не мина почти година?
Но е сигурно друго.
Шест часа вечерта е и звънецът се дере, пращи, направо реве. От другата страна на стария кабел, натиснал зарасналия и хванал кора като забравена рана бутон, се е изпънал един пръст, водещ със себе си още деветнайсет пръста. Пръстите на Маркус и Михаел, двамата почти двуметрови близнаци, бебетата от албума, единствените му внуци. Сами. Майка им не е с тях.
Щом чува звънеца, дядо Валери вече е сигурен, че са те. Изобщо не се изненадва, когато ги вижда да стърчат над розовия храст до дворната врата. Точно такива си ги е представял.
Усмихнати.
Изправени като пушки.
Цъфтящи от здраве.
Той обува чехли и почти изтичва на двора – сякаш се страхува гостите да не избягат, ако не им отвори веднага.
Дърпа резето и отваря вратата.
– Влизайте, влизайте – казва старецът и преглъща сълзите си, заедно със слюнките, с които довчера е слепвал албума със снимки. Не смее да ги прегърне, а само се отмества, за да могат двете високи момчета да минат покрай него.
– Влизайте, де! Откога ви чакам, ако знаете! Майка ви нема ли я? Нищо, сигур’ след малко ще дойде, тя все закъсняваше, още откак беше малка. Даже се роди три дена по-късно.
Дядо Валери се опитва да говори без да ползва никакви диалектни думи, както прави с всички непознати – за да не се изложи. Но старецът е с всичкия си и напълно осъзнава, че двамата близнаци не разбират нито думичка български, независимо дали им говори на диалект или не. Усмихва им се. Смее се с глас, когато двамата гиганти се настаняват на стария диван, който ръмжи като зло куче под тежестта им, а краката на момчетата се извисяват високо над холната масичка.
– А така, седнете, починете. Аз ей сега се връщам.
Ясно е какво ще направи! Отива в кухнята, нарязва шпеков салам и кашкавал в една чинийка, изпробва на вкус шопската салата, която е приготвил за себе си и вади шишето с домашната ракия. Отнася на масата четири малки чашки, защото е сигурен, че и Анелия ще дойде след малко.
– Danke! – казват едновременно близнаците, когато чашките им са напълнени до ръба.
– Хайде, добре сте ми дошли, чеденца! – трепери старецът и повдига чашата си.
– Prost! – отвръщат чеденцата-великани, отново хорово, и се чукват с дядо си. Не им е нужен преводач. Ясно им е какво се случва. Но прозрачната течност, която нахлува в тях и изгаря всичко по пътя си, ги кара първо да опулят очи, после да кашлят, а накрая да бършат сълзите си.
– Люта е, проклетницата, а? – отбелязва дядо Валери и отива за вода.
„Какво е това нещо? Не чувствам езика си, нито гърлото си.“ – казва Маркус на света като цяло.
„Нещо ме гори отвътре“ – оплаква се стомахът на Михаел, докато собственикът му със страх поглежда към старецa и вижда още две водни чаши, пълни догоре.
– Водичка е това, душици! – опитва се да ги успокои старецът, който усеща уплахата им.
– Вòда! Вòда! – крещи той, все едно така ще го разберат.
– Water? – отвръща невярващ Маркус.
– Wasser? – пита с надежда Михаел.
Накрая решават да рискуват и след първия допир на рилската вода до устните им, на лицата на близнаците се изписва блажено облекчение.
– ‘Апнете си сега и салатка, мезенце! – кани ги дядо Валери, който от притеснение е забравил книжовния език.
Близнаците със задоволство опитват мезетата и шопската салата и започват да кимат одобрително.
– Че ви ареше, как нема ‘а ви ареше, тия доматчета са от петричко, а луко е от мойта градинка. Саламо е „Стара планѝна“, осем и педесе чини!
– Lecker! – казва Михаел.
Дядото го поглежда с лека обида и отсече:
– Лекар ли? Изтребал ти е лекар, рожбе! Таа ракия сичко цери! Ай, наздраичката!
Половин час по-късно дядо Валери си налива трета чашка, а близнаците току-що са изпили първите. Със светнали дезориентирани погледи и неумели жестове гостите се опитват да попречат на домакина да им напълни отново чашите. Това умилява стареца и той отива и ги целува по главите. После се връща, сяда на мястото си срещу тях и...
В този момент всичко у него избухва. Двайсетте години. Минаващите коли. Снимките в албума. Самотните вечери на пейката. Залези и изгреви. Пролетни цъфнали дръвчета, знойни летни следобеди, бурни есенни дъждове, безкрайни зимни нощи...
Риданията го превиват на две.
Старческите сълзи капят по масата.
Маркус и Михаел стоят и го гледат невярващо. Не смеят да си кажат нищо. Иска им се да знаят само една-единствена думичка на неговия език. Но не знаят и затова продължават да го гледат, докато риданията му не се успокояват. Тогава те се споглеждат и уверено повдигат чашките си:
– Prost!
– Наздраве! – отвръща дядото изпива своята наведнъж.
– Наздраве! – съгласяват се близнаците.
Това е първата българска дума, която научават.
* * *
Анелия Хофман влиза в бащината си къща два часа и половина по-късно, с абсолютната увереност, че пазаруването ѝ е отнело не повече от час. Натоварена е с три торби, претъпкани с храна и подаръци.
Бързо се изкачва по стълбите, нетърпелива да види колко изненадан и щастлив е баща ѝ от неочакваната среща с внуците.
Как ли са се разбрали, пита се тя, преди да се качи на втория етаж. Какво ли са правили? Сигурно им е пуснал телевизора и е започнал да им говори за последните мачове на „Левски“. Или ги е завел да видят лозниците в задния двор. Може и да им е показал таванската стаичка, в която тя се готвеше за кандидат-студентските изпити...
Когато отваря вратата на хола, Анелия Хофман вижда шокираща гледка.
Баща ѝ.
И синовете ѝ.
Легнали върху стария диван.
Прегърнати.
Заспали блажен пиянски сън.
Старецът хърка басово, а гигантските внуци му пригласят с дрезгави баритони като рок певците от младостта ѝ.
На масата има две празни чинии. Една празна бутилка. И още една бутилка. Наполовина празна.
Или наполовина пълна?
Анелия Хофман оставя торбите на пода, за да напълни четвъртата чашка, която още я чака на масата.
Разказът е публикуван в списание "Страница" - брой 3/2022.