Неизбежност

(откъс от романа "Отлъчване")

 

Светът ражда чудни истории, защото в утробата му спят тайни, които ние, хората, не сме разгадали. И сигурно никога няма да ги разгадаем, както и онези сънища, които помним като истински. Повечето хора обаче затварят очите си за чудесата, наричат ги врели-некипели, бабини деветини. Казват, че са здраво стъпили на земята, а сами не осъзнават, че тая земя, на която са стъпили здраво, се движи с хиляди километри в час, пътува в космоса, за който още никой нищо не знае. Така че хората, дето не вярват в чудесата, са най-глупавите. Те плануват, умуват, кроят... Мислят, че всичко могат да предвидят, че животът е като колело в лунапарк, което единствено те качва нагоре и те спуска надолу, докато не ти омръзне да се возиш. А животът е много по-сложен, той е като да си едновременно и горе, и долу. Щото кой знае кое е горе и кое – долу? Като да си на най-високия планински връх и в най-дълбоката подземна пещера, едновременно. Като да летиш в небесата и да плуваш в дълбините на морето, едновременно. Като да плачеш от мъка и да се смееш от щастие, едновременно. Като да се раждаш и да умираш, едновременно. Да си сляп и да гледаш, да си глух и да чуваш, да обичаш и да мразиш, едновременно. Да пееш и да крещиш. Едновременно. Няма човек, който да може да проумее всичко това.

* * *

Възможно ли е светът да е устроен така, че ние само да си мислим, че... Възможно ли е всъщност ние нищо да не избираме? Да сме част от някаква невъобразимо голяма картина, невъзможна за проумяване? Да се движим по предварително начертани релси, а безбройните възможности, които ни отминават, да са само една лъжа, една илюзия, да са непостижими, да са просто театрален декор, който да разкрасява и осветява нашия тунел? Нима е възможно да съм затворена в кутия, от която виждам само това, което се случва тук и сега? Реално ли е миналото, бабо? Истинско ли е? Истински ли са спомените и сами ли избираме какво да запомним, възможно ли е всички спомени да са още една измислица, която да се опитва да осмисли отминалото и завинаги изгубено време? Истинска ли си ти, бабо, ти с твоите истории – далечни и необясними?

А бъдещето, това неясно бъдеще, заради което всеки ден отивам на училище, не е ли и то една илюзия?

Понякога имам чувството, че съществувам само аз. Всички останали са призраци, родени от въображението ми, за да не съм сама на този свят. Мама и татко. Ти. Ангел. Съучениците и приятелите ми. Аз съм ги измислила. Както Бог е създал хората – да не е самотен...

* * *

И аз съм се усещала понякога като част от някаква огромна неизбежност. Все едно животът е една окръжност, която трябва да запълня с молива си. И започвам, избирам цвета и плътността, решавам дали да рисувам бързо, или бавно, ала бялото, недовършеното, пълно с мечти и кроежи, със страхове и непостижимости, то става все по-малко и по-малко. Другото, оцветеното, то губи смисъла си малко след като го оставя назад и преместя молива, променя значенията си, остава в забрава. Но какво мога да направя аз, освен да продължа да драскам и рисувам, да изпълнявам задачата си. Не мога да излизам извън контурите на окръжността, нито да оцветя наново вече завършените ѝ части, остава ми само да продължа да намалявам обема на бялото, на мечтите, плановете, целите, страховете и суеверията, предизвикателствата и непостижимостите, за сметка на все по-увеличаващата се забрава, докато не стигна до неизбежността, до последния контур, финалната щриха. 

 

Романът "Отлъчване" е издаден от "Жанет 45" през 2017 година, носител е на наградата Южна пролет 2018 - за дебют в прозата.

 

 Поръчайте романа тук

 

Още от романа "Отлъчване":

Откъслек първи 
Откъслек трети 
Откъслек четвърти 
Откъслек пети