Често си спомням последната ми среща с Калин Калоянов. И онази история, започнала много преди вечерта, в която Калин беше загубил всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди седем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска.
Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете.
* * *
Металната маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер, в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой съученик в гимназията, през помощник-пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на „Тексас холдем” покера в света. И всичко това – само за петнайсет години. Първо слабите оценки се превърнали в златни пясъци, а след това златните пясъци се изсипали щедро в реки от злато. Реки от злато, които носят на бързеите си обичайните неща: лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера... и, разбира се, момичета. Всякакви момичета. Момичета, също като реките – едни по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности. Но да оставим момичетата, защото ще затънем в дълбоки води. Реките от злато се пълнели безспирно, благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов, a.k.a. The Metal Mask, ловял, с помощта на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира се – най-важното качество на великия покерджия (което всички велики покерджии лъжат, че изобщо не е ключово) – късметът.
