Художникът

Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка без осветление, опитвайки се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми, изпълвайки ги с живителна сила. В края на уличката имаше една единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.
Всъщност "кръчма" е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с някакъв див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от работа.