Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка. Без осветление. Опитвах се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми и ги изпълваше с живителна сила. В края на уличката имаше една-единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.
Всъщност „кръчма“ е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от офиса.
Когато отминах забързано вратата на кръчмата, почти се сблъсках с трима пияници, които напускаха официалната си щаб-квартира в подобаващото възторжено настроение. Единият се смееше, без да спира, вторият се държеше за първия и по лицето му личеше, че несъмнено изчислява вероятността да сме сами в космоса, а третият крещеше с глас, плод на дългогодишни грижи – съчетание от твърд алкохол, евтини цигари и викове по селски стадиони. „Художник, а? Голям смях! Абе, Гоше, то и аз съм станал труден за рисуване, ама такъв художник не съм срещал!“ Тримата свърнаха зад ъгъла и дълго време след това се чуваха въодушевените им крясъци и пиянският смях.
