четвъртък, 18 септември 2014 г.

За кого?

Половин месец преди поредните парламентарни избори в България. Излизам от дома си и бързам към трамвая, който ще ме отведе на работното място. София е слънчева, колите се редят пред светофарите. Една баба срещу мен бута количка, в която се прозява внучето и́. Молове, супермаркети, магазини за детски играчки. Трамваят е от новите, с които общината се похвали. Вътре пътувам, гледайки булевард, пълен с лъскави коли. Една старица с чадър, изглеждащ като бастун е благодарна, че съм отстъпил място за сядане. Слизам и след минута съм пред компютъра в работата.

Влизам в интернет: пилотите от „Ер франс“ стачкуват, български бизнесмен се предал на полицията и призовал да му вземат паспорта, но да му върнат „Ролекса“, шотландците гласуват дали да бъдат независима държава, а родните политици ме призовават да гласувам за тях. Край на мизерията, ще вдигнем стандарта на живот, ще се грижим за народа... Не, явно днес няма да реша за кого ще гласувам след половин месец. Ще си пусна малко музика, докато работя. Преди да започне песента реклами ме питат „Готов ли си да влезеш в света на парите?“ Готов ли съм?

Започвам да пиша въпроси за Криско, докато рекламата е заменена от парче на W.A.S.P. (нищо лично, просто W.A.S.P. ми помагат повече да се концентрирам). Вчера писах за Моци – беше ми по-лесно. Ако трябваше да избирам между Криско и Моци, бих избрал Моци. Но като трябва да избирам между ГЕРБ, БСП, ДПС, Реформатори, Патриоти и Бареци не е толкова просто... наистина ли трябва да избирам? Започва „Balls to the Wall”: “Too many slaves in this world...” Миналата есен имаше протести, а сега – избори. Не отговориха на въпроса Кой, а сега ме карат да отговарям аз: „За кого?“

Не знам. Знам, че е хубаво да се гласува. Трябва! Заради купените гласове, фалшивите бюлетини, автобусите, пенсионерите, заблудените... Но за кого? Не мога ли и аз да стачкувам като „Ер франс“, още повече, че не съм се качвал на самолет от доста избори насам? Не съм влязъл в „света на парите“, дори не искам да го търся на картата на галактиката, пълна с финансови мъглявини. Нямам „Ролекс“ и полицията не ме търси. Не идвам на работа със скъпа кола. Не гледам нито „Биг Брадър“, нито „Сървайвър“ - предполагам, че са много професионално направени, но точно сега съм зачел една книга, която не искам да оставям, а после ме чака друга – още по-яка, открих я вчера в една малка книжарничка на булевард Васил Левски.

Не може ли да чета и по време на изборите? „Да, но ако всички, които обичат да четат не гласуват – какво следва“ - пита предателски глас в главата ми. Но и той не каза „За кого“? За кого ли ще гласува бабката, която буташе внучето си в количката тази сутрин? И какво ли поколение ще излезе след години от тези деца, за които няма места в детските градини и растат под зоркото око на бабите си? Не е ли странно, че напоследък в детска градина и в първи клас се влиза по-трудно, отколкото в университет? А какво ли поколение ще дойде от тези, които влизат в университетите с тройки и двойки? Но имам ли право аз, човек от активното в момента поколение, да говоря за тях? Какво постигаме ние? Какво постигнаха тези преди нас?

За кого да гласувам, за да стане по-добре: и за бабите, които се чудят дали да отворят чадъра, или да го ползват като бастун, и за внуците, които никой не иска в детските градини, и за нас, които гледаме отвратено живота наоколо, но не правим нищо, за да го променим. Сутринта по телевизията ме информираха, че лекарите напускат България. Какво ще правим без лекари? Представих си как съм пенсионер и отивам с чадъро-бастуна си под ръка да се лекувам в Германия. Това ли ни чака? Или онези двойкаджии в университета ще вземат да се стегнат и да "оправят" държавата? Или децата, отглеждани от бабите си вкъщи - тях ли ще чакаме да ни спасят? Има ли някаква надежда още ние, само след половин месец, с пускането на една бюлетина - да променим нещо, с което да омилостивим лекарите? Още сега! Но как да стане като не знам за кого да гласувам?

След години в България нямало да има лекари. А ще има ли хора за лекуване?

Лекарите напускат, защото не им харесват условията в България. На мен също не ми харесват – и аз ли да напусна? Как да му хареса на човек държава, в която банкерите бягат да се крият в чужбина, в която всички са бедни, а по улиците има повече лъскави коли отколкото в Лондон? Как да ми харесва в страна, в която никой политик не е направил нищо смислено толкова години? И защо всички общества наоколо успяха да се организират някак си – някои след войни, други след огромни кризи, а ние, българите – не? Кой ни пречи? Вариантите са два – или има междугалактическо споразумение за това да ни потискат и да ни мачкат, или ние сме си виновни сами. Кое звучи по-правдоподобно?

Защо ли избрах да остана да живея в България? И да имам едно прекрасно семейство – тук, в София? Да пращам детето си в детска градина тук? И – когато това дете порасне, дали няма и то да ми зададе въпроса – „защо, тате?“... или ако ме попита за съвет къде да учи, къде да живее, къде да създаде своето семейство – какво бих му казал...? Дали това дете няма да си помисли, че аз и всички от моето поколение не сме му дали шанс да остане в родината си? И дали не съм длъжен пред това дете да знам „за кого?“

Завършил съм журналистика. После политология. То няма голяма разлика. Напоследък политиците стоят повече в медиите и от журналистите. А журналистите напъплиха в политиката... Какви перспективни специалности съм учил, а сега дори не зная за кого да гласувам... И защо се чувствам отвратен и от двете? Защо чета, вместо да гледам телевизия, при положение че работя в телевизия. Нека никой не ме разбира погрешно – обичам си работата. Вчера се запознах с Моци. Миналата седмица слушах на живо Веско Пантелеев. И „Фондацията“. Работата ми е да пиша въпроси. Затова и цялото есе e пълно с въпроси. Някои са реторични. Други се нуждаят от отговори. Но хората, чиято работа е да дават отговори, или просто не ходят на работа, или резултатът от работата им са само нови въпроси.



За кого? 
Няма за кого! Няма!!!

А Руси Русев направил песен, за да повдигне духа на българския народ... Реших, че днес не е точния ден да повдигам духа си и си пуснах „Youth Gone Wild“. Не е ли време и тук младите да полудеят? Не просто да си повдигат духа с Руси... И да кажат „няма за кого“! Махайте се! Не харесваме мутри, подлизурковци, самовлюбени, нагли, прости хора, очакващи заветно хиксче в бюлетината, за да започнат да грабят за себе си всичко! Не ви искаме – нито БСП, нито ГЕРБ, нито ДПС, нито лъжливите патриоти, нито продажните бивши журналисти, нито всички останали клоуни! Издънихте се! Няма да гласуваме, защото няма за кого!

И тогава какво би последвало? Дали можем да променим правилата така, че да има за кого? И да не питаме повече „кой?“ Да питаме само „как?“

Аз нямам отговор. Но щом имам въпроси, сигурно имам и надежда...

Прочети още: