Пропускане към основното съдържание

Поздрави от блатото!


Много си ни е хубаво в нашето блато. Е, някои се оплакват, че било много тинесто и със застояла вода. Че някой ни окрал водните лилии и тръстиките. А други разправят, че съществували и други места далече от блатото - красиви планини, широки поляни, топли морета, гъсти гори... Там, казват, ухаело на цветя, на борови иглички, на люляци, на чистота, на щастие. Но на нас тук си ни е по-спокойно. В блатото е сигурно. Познато.

Блатото ни си е красиво, нищо че е малко мръсничко и намирисва. Който и да дойде, казва колко е прекрасно при нас, какви сме гостоприемни и колко красиво ни плуват момичетата. И си имаме цели четири сезона. Лятото ни е топло. Зимата ни е студено. Прелест!

Живеем си. Както пеят едни жаби - спокойно, разумно и просто. Ами да - на нас много емоции не ни трябват. Спокойствие. Разумност. Простота. Трябва да си ги сложим тези думички на герба на блатото.

Но ако някой каже, че не се надяваме да стане по-хубаво, ще излъже. Надяваме се. Чакаме месията. Спасителят. Да дойде и да оправи всичко - да ни почисти, да ни научи да спазваме правила и най-вече - да ни даде да си хапваме повечко мушици. Отдавна го чакаме, ама го няма. Пуст жабешки късмет! Щото тая работа с оправянето на блатото не е за обикновени жаби като нас, тя е работа за спасители.

Мързи ни, но като няма какво да се прави, работим. Мразим си работата. Мразим мухите, щото вместо самички да ни се мушкат в устата, трябва да ги дебнем и да ги ловим. Но нали трябва да се яде нещо... Някой път, като съберем повече мухи, ги даваме на един жабок да ни ги пази. Но и той е един пазач - взел, че ги раздал на някакви други жаби, те ги изяли и сега няма откъде да ни ги връща. Така че, ще ходим да ловим повече мухи, та да му даваме, за да има какво да ни връща.

Ходим даже да се молим на жабешкия бог. Ама много не вярваме, че го има. Практични жаби сме ние - око да види, предно краче да пипне. Но ако го има, да ни прощава.

Заливат ни порои. Всяка година, по няколко пъти водата прелива от един язовир и ни наводнява блатото. Какво да се прави - пак тоя жабешки късмет.

Изпращаме децата си навън. За попови лъжички е по-лесно извън блатото, те бързо свикват да живеят далече. За нас е вече късно. Но те може и да се върнат - да ни оправят блатото някой ден, ако сме живи да видим.

Понякога излизаме на улицата до блатото и изливаме с крякане гнева си. Някои не смеят, страх ги е да не ги смачка някоя кола. Накрая някоя жаба изскача, обявява се за спасител и се радваме. Но радостта ни трае кратко.

Въпреки това обичаме да пеем и танцуваме. Някога песните ни са били тъжни, ама сега са весели. Песни и танци ни дай, стига с тая мъка!

Иначе се гордеем с миналото си. Ние сме наследници на храбри жаби. Живеем в едно от най-старите блата на света. Велики сме били, да знаете.

Понякога, някои от нас се научават да скачат по-високо. Но ако някоя жаба изскочи от блатото, всички започваме да крякаме, за да я чуят щъркелите. Или хората - да ѝ изядат бутчетата на нахалницата! Че къде ще ходи?

Толкова си ни е хубаво в нашето блато...

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит