Mоята история с Bon Jovi щеше да се
превърне в моята истерия с Bon Jovi, но в
ранното утро на 10 юли 2011 година всичко
беше тихо и спокойно, когато с вълнение
се качих на организирания транспорт за
концерта в Букурещ. Всичко беше на
мястото си: билетите – в предното
отделение на раницата, завити в найлонови
джобове, запечатани с тиксо; жена ми
Криси – усмихната на седалката до мен;
леите – в портфейла; бинокълът, българското
знаме, фотоапаратът, пурата, сандвичите
– натъпкани в раницата. Точно в 7 сутринта
автобусът тръгна и шофьорът пусна музика
– Bon Jovi, естествено. Въпреки това аз
сложих слушалките си, защото на плейъра
си бях подредил най-надъхващите парчета.
Стигнахме в Русе без почивка
и след като спряхме за около 20 минути
на едно обменно бюро, се
отправихме към границата. Наближаваше
12 часа, когато организаторката премина
покрай седалката ми: „Извадете си
личните карти”. Именно в този миг
установих, че левият джоб на дънките ми
е необичайно празен. Документите! Личната
карта! Останали са в колата, заедно с
книжката. Видях някакви мъгляви хора,
размахващи лични карти, а гласът на
Криси прозвуча като от неясен сън:
„ШЕГУВАШ СЕ, НАЛИ?”
Други въпроси
нямаше, нито „Ами сега?”, нито „Какво
ще правим?”… Да се откажем от концерта,
за който мечтаехме от 15-годишни беше
невъзможно.
Изненадах се как започнах
отчаяната акция по спасяване на мечтата
с решителността на опитен пожарникар
– извадих повечето леи, дадох ги на жена
ми, разопаковах билетите и взех единия
с думите: „Отивай на концерта! Аз се
връщам в София за личната карта.”
Излизайки от автобуса дочух заглъхващ
въпрос: „Ама, с какво ще стигнеш до
Соф…?”. Тичах по-бързо от мексиканец,
бягащ на границата със САЩ, което вероятно
си е било доста подозрително и на
Българо-Румънската граница. „Нямам
лична карта, отивам на концерт” –
отговорих на съвестния полицай, който
ме спря, а след обясненията започна да
ме гледа съчувствено. Предизвиках
съчувстие в полицай! Едно мъжко признание
– доплака ми се. Минаваше 12 на обед, а
концертът беше от 20 ч. Нямаше никакъв
шанс да стигна до София с автобус, защото
нямах време да търся автогара в Русе,
затова се предадох на последната надежда
– автостоп.
- Толкова отчаяно махахте…
помислих, че е станала катастрофа –
това бяха първите думи на Иван, човекът,
който ме поведе по първите километри
към спасението на мечтата ми. Отиваше
във Велико Търново и ме
закара до Бяла. На този ужасен разклон
чаках поне половин час, размахвайки
отчаяно ръце. Когато мина 13:30, спрях да
гледам часовника. „Дори и за биса да
стигна – си заслужава”. Интересно
свойство имаме хората – в такива
отчайващи моменти да се самоуспокояваме.
Групата с автобуса, заедно с жена ми
сигурно вече беше в Букурещ, но тя нямаше
активиран роуминг и не можех да се обадя.
Махайки на разклона край Бяла,
си спомнях как в шести клас за първи път
започнах да слушам Bon Jovi, как се дразнех
на тези, които казваха, че Bon Jovi е човек,
а не група, колко странно се чувствах
да съм обсебен от музиката на Джон, в
който бяха влюбени най-красивите момичета
в града. Спомних си стария плакат на
гардероба, затананиках си “Wild Is The Wind”
и се захилих истерично, осъзнавайки
абсурдността на ситуацията. Щях да
прекарам тук остатъка от деня, пропускайки
първия си и вероятно единствен шанс да
видя групата, която ме беше формирала
като музикален вкус и като човек.
Утешаваше ме единствено мисълта, че
жена ми ще снима, ще разказва, радвах
се, че поне тя ще успее… а всъщност аз
я запалих по групата, когато бяхме млади
гаджета в гимназията.
Тогава чух клаксона. Някаква
кола ме беше отминала и чакаше. Не кола!
Джип! „За София?” – попитах. „Имаш
късмет днес, баце” – отвърна огромният
мъж, който пушеше пура до шофьора и не
осъзнаваше колко далече беше от истината
това изречение. Но този човек внезапно
ме накара да обичам мутрите и всичко,
свързано с тях. „Абе пич, ти усещаш ли
ги тоя 180 километра в час?” – засмя се
спасителят ми, докато возилото летеше
по мостовете и тунелите на Витиня. Точно
в 15:30 ч. бях в София, пред колата си, която
беше затворена от микробус на паркинг
в района на Народната библиотека. След
10 минути натискане на клаксона и псувни
от пенсионерите в блокчето над мен,
шофьорът на буса дойде, пушейки цигара.
„Колега, спокойно бе, за къде бързаш?
Неделя е!”
В 16 ч. излязох от София за втори
път през този откачен ден. Бях напълнил
„звяра” с бензин и си представях как
всички вече са на площада и чакат
концерта, пиейки бира в горещия ден. Не
искам да си признавам как съм шофирал,
но след три часа вече се бях наредил
напълно невредим на голяма опашка от
автомобили на румънци, прибиращи се в
неделя от черноморието. Поне 2 часа не
ми мърдаха. Тук ли щях да изкарам концерта?
Тогава видях полицая, който ме изпрати
преди 7 часа. Онзи, със съчувствения
поглед.
Този човек ми спаси повече
време и от мутрата с джипа. Вече обичах
и полицаите, чувствайки се като президент,
когато ми направиха път и пред недоволните
румънски физиономии се наредих най-отпред.
Преминах границата и тръгнах към Букурещ.
Чак тогава се сетих да си пусна музика
в колата. След около час, докато влизах
в града, слушах „It’s My Life” и се чувствах
като онова момче от клипа, което стигна
точно за последния акорд на песента.
Паркирах в някакъв Mол на центъра и
хукнах към сцената, от която се чуваха
първите акорди на „Runaway”. Мислите си,
че това е символика? Не! Символика беше
моментът, в който открих Криси на
претъпканата трибуна, клатеща се от
подскачащи хора – точно на края на „It’s
My Life”… Символика беше, че като я прегърнах
започнаха „In These Arms”… И мечтата беше
реалност!
Тогава видях толкова български
знамена в публиката, че се почувствах
като в сън. И когато обявиха
концерта в София разбрах,
че идват само заради тези знамена и
истеричните хора, които стояха под тях.
Защото ние сме достатъчно луди, за да
ни запомнят, макар и да не знаят какво
е коствало на някои от нас да стигнат в
Букурещ през 2011-та…
Този текст бе
публикуван през 2012 г. и спечели фейсбук конкурса "Моята история с Бон Джоуви".