ТЕРЗИЛЪЦИ

Във Факултета по журналистика ни учеха, че една новина трябва да отговори на няколко основни въпроса. Кой? Къде? Кога? Как? Отговарям бързо. Преди една седмица, в „ София , братче, центъра на просветата“, с ударна вълна, разпространила се във времето и пространството, се сблъскаха два галактики. Културата. И Слави Бинев. Галактическата българска култура редовно участва в подобни сблъсъци. Носейки се в мултикултурната вселена, тя сякаш е разположена така, че да привлича ударите на околните. Само в последните 25 години тази галактика получава от всяко правителство и всеки парламент по няколко звезди, които се опитват да я озарят със собственото си великолепие. Сега обаче културата има срещу себе си не просто някое мимолетно сияние, а друга галактика. Може би и това е причината ударната вълна от сблъсъка все още да не е отшумяла, въпреки че българите сме свикнали да бъдем свидетели на астрономически глупости, сътворени от политиците.

Напоследък на националния стадион се случва нещо необичайно. Пред входовете се редят хора, които не ми приличат много на футболни привърженици, поне не на тези, с които съм свикнал. Те се събират и влизат на стадиона тихо, спокойно, без да пеят песни, без да крещят и да се блъскат. После отиват на трибуните и си търсят местата, взират се в номерацията на седалките и възпитано уточняват с хората наоколо дали това са точно указаните на билетите номера. Чакат началото на мача без традиционните песни, факли, шалове и бомбички. Когато мачът започне, гледат го с интерес, обсъждат играта, от време на време подвикват към футболистите и отпиват безалкохолна бира. Още когато за първи път видях тази особена порода футболни привърженици миналата пролет, ми беше трудно да повярвам, че това са хора, отиващи на мач, а не на концерт или някакво друго културно събитие... Футболът не беше ли онази игра с "ултрасите", събличащи се голи до кръста на минус 10 градуса, подкрепящи отбора ...

Има един популярен виц за това как двама овчари видели Баба Яга в небето и това извикало у тях крилатата фраза "каквато ни е държавата, такъв ни е и Батманът". Той е много подходящ за обяснение на много неща в България - институции, стандарт на живот, общество и... всичко останало. В последните няколко дни много хора разсъждават по този начин и за съвременните ни "герои". Нали в крайна сметка Батман е "супергерой"? Кои са героите ни в момента? И изобщо правилно ли е да ги наричаме герои? Да не са се били в освободителната война, че да са герои? Направих си един експеримент - написах "герой" в търсачката "Гугъл". Първи резултат - уикипедия: "Герой в обществен смисъл е личност, която в поведението си проявява изключителни качества и способности..." Вторият резултат в уикиречник заявява, че "значението на думата все още не е въведено", но ми предлага синоними: "борец, юнак, воин, кавалер, рицар, победител, ...

Когато отворих „Невиждани академици“ изпитах приятното усещане на среща със стар приятел. Очакването беше дълго, а новината за появата на книгата ме хвърли в някакъв налудничав транс – тръгнах към най-близката книжарница, грабнах още миришещото на мастило издание и го понесох към дома си. „Въпросът при футбола – същественият въпрос при футбола – е, че не става въпрос просто за футбол“ - прочетох на задната корица. За мен това важи не само за футбола, защото въпросът при книгите на Тери Пратчет – същественият въпрос при книгите на Тери Пратчет – е, че не става въпрос просто за книги... Запознах се с Пратчет сравнително късно, особено ако отбележим факта, че съм ревностен фен на Дъглас Адамс още от тинейджърските си години. Шарените му корици, заемащи минимум един рафт в книжарниците много пъти бяха привличали погледа ми, редовно ги разгръщах, знаейки, че ако си купя една от тези книги, вероятно ще трябва да намеря място вкъщи и за всички останали. Препоръчваха ми го приятели, ч...

Когато в Парламента се дебатира за ново правителство, се изисква един особен вид мазохизъм, за да застанеш пред телевизора - да гледаш и слушаш речите на депутатите. Все едно те е заболял зъб, но не спираш да го натискаш с език. Проявявайки този мазохизъм не спечелих нищо, загубих няколко слънчеви ноемврийски часа и стигнах до един-единствен извод. Той не съдържа нито една от думите "съгласие", "коалиция", "реформи", "устойчивост", "евроатлантически", "патриотичен", "компромис" и т. н. Нито става дума за "неравенства", "безпринципно", "ксенофобия", "задкулисие", "популизъм"... Моят извод дойде по време на рекламите. Беше реклама или на някакъв шампоан, или на сапун - една жена изпитваше явна наслада, насапунисана под душа. Хрумна ми, че всичките ни депутати тази сутрин са минали през банята и, наслаждавайки се на умните си физиономии, са се изкъпали, за ...

„ Добър вечер, уважаеми зрители. В навечерието на редовните парламентарни избори през 2018 година е време да направим една ретроспекция на последните 4 години в България. След предишните избори, провели се през 2014 година, в държавата се случиха толкова много неща, че е трудно да бъдат описани в рамките на един кратък репортерски разказ. Най-важното, което всички българи разбраха през това време е, че този път политиците не са ги излъгали. Няколко дни след като започна работата на 43-тото Народно събрание партиите в него постигнаха пълно съгласие по основните приоритети на страната. Създаденото стабилно правителство и парламентът изпълниха основната си задача – да възродят държавността и да създадат икономически и социални предпоставки за успеха на нацията. Един от първите ходове на новите управляващи партии беше отказът от държавна субсидия. Правителството направи нужните реформи и благодарение на съгласието в парламента се взеха трудни, но важни за нацията решения. В резултат бя...

Половин месец преди поредните парламентарни избори в България. Излизам от дома си и бързам към трамвая, който ще ме отведе на работното място. София е слънчева, колите се редят пред светофарите. Една баба срещу мен бута количка, в която се прозява внучето и́. Молове, супермаркети, магазини за детски играчки. Трамваят е от новите, с които общината се похвали. Вътре пътувам, гледайки булевард, пълен с лъскави коли. Една старица с чадър, изглеждащ като бастун е благодарна, че съм отстъпил място за сядане. Слизам и след минута съм пред компютъра в работата. Влизам в интернет: пилотите от „Ер франс“ стачкуват, български бизнесмен се предал на полицията и призовал да му вземат паспорта, но да му върнат „Ролекса“, шотландците гласуват дали да бъдат независима държава, а родните политици ме призовават да гласувам за тях. Край на мизерията, ще вдигнем стандарта на живот, ще се грижим за народа... Не, явно днес няма да реша за кого ще гласувам след половин месец. Ще си пусна малко музика...

Mоята история с Bon Jovi щеше да се превърне в моята истерия с Bon Jovi, но в ранното утро на 10 юли 2011 година всичко беше тихо и спокойно, когато с вълнение се качих на организирания транспорт за концерта в Букурещ. Всичко беше на мястото си: билетите – в предното отделение на раницата, завити в найлонови джобове, запечатани с тиксо; жена ми Криси – усмихната на седалката до мен; леите – в портфейла; бинокълът, българското знаме, фотоапаратът, пурата, сандвичите – натъпкани в раницата. Точно в 7 сутринта автобусът тръгна и шофьорът пусна музика – Bon Jovi, естествено. Въпреки това аз сложих слушалките си, защото на плейъра си бях подредил най-надъхващите парчета. Стигнахме в Русе без почивка и след като спряхме за около 20 минути на едно обменно бюро, се отправихме към границата. Наближаваше 12 часа, когато организаторката премина покрай седалката ми: „Извадете си личните карти”. Именно в този миг установих, че левият джоб на дънките ми е необичайно празен. Документите! Лична...