сряда, 19 октомври 2016 г.

Колекционер на слава


Вчерашният мокър сняг отдавна беше потънал в разкаляната градина, а източният полъх на декемврийското утро все още не си и помисляше да покрие със синя завеса ярките звезди над високопланинското село, когато баба Виолета отметна дебелия юрган и се изправи пъргаво. Огънят в печката на дневната беше загаснал и тя бързо се облече и отиде в гаража, за да донесе въглища, няколко шишарки и лист стар вестник за разпалване. Минута по-късно коминчето на бялата двуетажна къща изпусна първите кълба сивкав дим в хладната нощ. Прозорците на съседните къщи все още чернееха и само лаят на кучето на дядо Огнян нарушаваше изящната тишина. Баба Виолета среши сивите си коси, провери дали телефонът работи и след това напълни кофа с вода и насапуниса с гъба прозорците на дневната. Предишните два дни температурите бяха минусови и не ги беше мила, но сега утрото беше меко и тя със задоволство ги поливаше с вода и после ги подсушаваше с вестници. След прозорците дойде ред на пътеките, изтупани на задната тераса, на пода, който беше измит с парцал, на прахта по лавиците и старата библиотека. Беше измила също и банята, след което вече точеше корите за баницата, когато чу от спалнята тежките бавни стъпки на дядо Тодор, който се беше запътил към тоалетната. Посрещна го както винаги – с две чаши силно турско кафе и пакет бисквити. Закусваха мълчаливо, докато първите слънчеви лъчи се показваха над източните склонове на планината и огряваха лавицата със снимките. Минута по-късно, ръцете на старците застинаха от телефонния звън. Спогледаха се и баба Виолета се затича към телефона, а дядо Тодор се изправи и в широко отворените му сини очи заблестяха сълзи. Той отдавна не чуваше добре, но по очите на жена си разбра, че това не е обаждането, което чакаха от 14 години. Седна отново на масата и когато тя се върна при него, не си направи труда дори да я погледне, защото чудесно знаеше какво говори. В такива моменти беше доволен, че не я чува. А баба Виолета, след като изпи последната глътка от горещото кафе, знаейки че съпругът ѝ не я чува, взирайки се в една снимка на огряната от слънчеви лъчи лавица, започна: