ТЕРЗИЛЪЦИ

Напоследък на националния стадион се случва нещо необичайно. Пред входовете се редят хора, които не ми приличат много на футболни привърженици, поне не на тези, с които съм свикнал. Те се събират и влизат на стадиона тихо, спокойно, без да пеят песни, без да крещят и да се блъскат. После отиват на трибуните и си търсят местата, взират се в номерацията на седалките и възпитано уточняват с хората наоколо дали това са точно указаните на билетите номера. Чакат началото на мача без традиционните песни, факли, шалове и бомбички. Когато мачът започне, гледат го с интерес, обсъждат играта, от време на време подвикват към футболистите и отпиват безалкохолна бира. Още когато за първи път видях тази особена порода футболни привърженици миналата пролет, ми беше трудно да повярвам, че това са хора, отиващи на мач, а не на концерт или някакво друго културно събитие... Футболът не беше ли онази игра с "ултрасите", събличащи се голи до кръста на минус 10 градуса, подкрепящи отбора ...

Има един популярен виц за това как двама овчари видели Баба Яга в небето и това извикало у тях крилатата фраза "каквато ни е държавата, такъв ни е и Батманът". Той е много подходящ за обяснение на много неща в България - институции, стандарт на живот, общество и... всичко останало. В последните няколко дни много хора разсъждават по този начин и за съвременните ни "герои". Нали в крайна сметка Батман е "супергерой"? Кои са героите ни в момента? И изобщо правилно ли е да ги наричаме герои? Да не са се били в освободителната война, че да са герои? Направих си един експеримент - написах "герой" в търсачката "Гугъл". Първи резултат - уикипедия: "Герой в обществен смисъл е личност, която в поведението си проявява изключителни качества и способности..." Вторият резултат в уикиречник заявява, че "значението на думата все още не е въведено", но ми предлага синоними: "борец, юнак, воин, кавалер, рицар, победител, ...

Когато отворих „Невиждани академици“ изпитах приятното усещане на среща със стар приятел. Очакването беше дълго, а новината за появата на книгата ме хвърли в някакъв налудничав транс – тръгнах към най-близката книжарница, грабнах още миришещото на мастило издание и го понесох към дома си. „Въпросът при футбола – същественият въпрос при футбола – е, че не става въпрос просто за футбол“ - прочетох на задната корица. За мен това важи не само за футбола, защото въпросът при книгите на Тери Пратчет – същественият въпрос при книгите на Тери Пратчет – е, че не става въпрос просто за книги... Запознах се с Пратчет сравнително късно, особено ако отбележим факта, че съм ревностен фен на Дъглас Адамс още от тинейджърските си години. Шарените му корици, заемащи минимум един рафт в книжарниците много пъти бяха привличали погледа ми, редовно ги разгръщах, знаейки, че ако си купя една от тези книги, вероятно ще трябва да намеря място вкъщи и за всички останали. Препоръчваха ми го приятели, ч...

Когато в Парламента се дебатира за ново правителство, се изисква един особен вид мазохизъм, за да застанеш пред телевизора - да гледаш и слушаш речите на депутатите. Все едно те е заболял зъб, но не спираш да го натискаш с език. Проявявайки този мазохизъм не спечелих нищо, загубих няколко слънчеви ноемврийски часа и стигнах до един-единствен извод. Той не съдържа нито една от думите "съгласие", "коалиция", "реформи", "устойчивост", "евроатлантически", "патриотичен", "компромис" и т. н. Нито става дума за "неравенства", "безпринципно", "ксенофобия", "задкулисие", "популизъм"... Моят извод дойде по време на рекламите. Беше реклама или на някакъв шампоан, или на сапун - една жена изпитваше явна наслада, насапунисана под душа. Хрумна ми, че всичките ни депутати тази сутрин са минали през банята и, наслаждавайки се на умните си физиономии, са се изкъпали, за ...