четвъртък, 27 ноември 2014 г.

Новите привърженици на стария футбол



Напоследък на националния стадион се случва нещо необичайно. Пред входовете се редят хора, които не ми приличат много на футболни привърженици, поне не на тези, с които съм свикнал. Те се събират и влизат на стадиона тихо, спокойно, без да пеят песни, без да крещят и да се блъскат. После отиват на трибуните и си търсят местата, взират се в номерацията на седалките и възпитано уточняват с хората наоколо дали това са точно указаните на билетите номера. Чакат началото на мача без традиционните песни, факли, шалове и бомбички. Когато мачът започне, гледат го с интерес, обсъждат играта, от време на време подвикват към футболистите и отпиват безалкохолна бира.
Още когато за първи път видях тази особена порода футболни привърженици миналата пролет, ми беше трудно да повярвам, че това са хора, отиващи на мач, а не на концерт или някакво друго културно събитие... Футболът не беше ли онази игра с "ултрасите", събличащи се голи до кръста на минус 10 градуса, подкрепящи отбора си докрай, независимо дали печели или губи и готови да влязат в битка с привържениците на другия отбор, наподобяваща сцена от "Смело сърце"? Там нямаше ли едни хора, които живеят за отбора си, пътуват с него навсякъде, приемат победите като свои лични победи, а загубите развалят настроението им за поне една седмица?


Обичам да гледам футбол и да ходя на стадиона. И аз, както повечето българи, съм посветен в една от двете футболни религии. Имам шалче на любимия отбор, фланелка на любимия отбор, дори и чашки за уиски с емблемата на този отбор. Естествено - и детето ми вече знае кой е "правилният" отбор. Понякога се опитвам да си отговоря на въпроса - защо? Каква е тази особена болест, която те кара да изживяваш успехите и провалите на един футболен отбор, като свои собствени? Какво те кара да отделиш 4 часа от някой почивен ден, да оставиш семейството си вкъщи и да отидеш да крещиш в студа? Защо го правиш дори за мачове, в които си убеден, че отборът ти не става, играчите са слаби, те не заслужават твоето време и пари, почти сигурно ще загубят. Дори и да победят ще е със слаба игра или плод на случайност. Но колкото и разумни причини да си изтъква човек, нещо го кара да излезе и да отиде на стадиона.
Защото футболът не е разумен. Футболът е страст. Футболът е лудост. Футболът понякога е и мазохизъм. В някакъв смисъл футболът е като лова, отиваш и правиш нещо, за да можеш после да разказваш за него и да го представиш много по-съществено, отколкото е всъщност. Това са спомените за онези мачове, да, и аз съм изживявал такива мачове, когато отиваш със свито сърце, губиш гласа си още преди отборите да са излезли, около теб всички останали също са изгубили гласа си, гледаш и крещиш за всяка малка ситуация, всеки шут, всяка атака, всяко нарушение... и точно тогава, когато си изгубил надежда, когато си убеден, че след малко ще си тръгнеш тъжен и разочарован, тогава нещо се случва, някой от играчите прави нещо неочаквано, или събира всичките си последни сили за един спринт, един шут и пред учудените ти невярващи очи, пред застиналия ти дъх... той успява да изкара целия въздух от дробовете ти във вид на един триумфален вик, слял се с виковете на всички наоколо, които скачат, крещят, прегръщат се. После, когато се насочват към изходите хората с прегракнали гласове говорят: да, това е мачът, за който ще разказвам цял живот. И споменът за точно този миг, точно този гол и точно този мач, ще топли тези хора и ще изличи десетки и стотици загуби. Това е футболът.
Поне това е този футбол, който аз познавам. Затова последните няколко мача на националния стадион ми се сториха някак странни. Свикнал съм публиката да е друга. Но в тези мачове не само тя е различна. Играчите са различни. Този отбор на "Лудогорец" сякаш се е появил, за да напомни на всички в България, че футболът не е чак толкова сложна игра. Подаваш топката на съотборниците си и се стремите да я вкарате във вратата. Ако е у противника, пречиш му и се опитваш да я отнемеш. Но напоследък свикнахме с играчи, които не умеят да си подават топката, какво остава да я вкарат... и играта ни се струва много сложна. 15 минути преди края на мача сме убедени, че вече е късно за каквото и да било, а какво остава отборът ни да губи с 2 гола - тогава съвсем спокойно можем да се прибираме вкъщи. Но сега, гледайки играчите на "Лудогорец" си мисля, че не е чак толкова трудно - да си подаваш, да отнемаш, да вкарваш. И да побеждаваш, дори когато срещу себе си имаш "по-силен" отбор.
През пролетта този отбор от Разград взе, че елиминира "Лацио" - с гол в последната минута! През есента влезе в шампионската лига, след дузпи, в които пази защитник! После някакъв друг защитник донесе първа българска победа в тази шампионска лига и като го питаха как е отбелязал гола (пак в последната минута), човекът каза: "като няма какво да я правя бия и тя влиза"... Вчера отново отидох на стадиона, пак в компанията на онази нова порода привърженици, за която говорих в началото и футболистите на българския отбор играха съвсем равностойно с легендарния "Ливърпул". И пак това да играеш футбол не ми се стори толкова сложно, както когато гледам мачове от българското първенство. Отнемат топката, подават си я, понякога я бият и тя влиза...
След мача хората напускаха стадиона в малко по-добро настроение от това в началото - доволни, че са гледали качествен футбол, че българският отбор е равностоен на английския. Качиха се на автобуси, трамваи и коли и се прибраха вкъщи. По същия начин, както и след останалите мачове, в които Лудогорец спечели в София.
Ходил съм на много мачове, на всякакво ниво - от В група до Шампионска лига, на десетки рок концерти, но за първи път виждам българската публика толкова уравновесена. Да, емоцията я има, особено когато Моци е намесен, но тя е някаква по-улегнала емоция. Няма лудост. Няма сълзи. Няма страст. Футбол за удоволствие.
Не казвам, че това е по-лошо. Нито, че е по-хубаво. Просто е друг тип изживяване. В успехите на "Лудогорец" има нещо много хубаво, но и нещо много тъжно. Хубавото го отчитат всички - престижа, победите, точките, парите, красивия футбол, пълния стадион, ако щеш и безопасните трибуни... Тъжното е, че лудостта, която е и в името на този отбор, която е на терена - в драматичните мачове и победи, тази лудост остава в статистиката, но не и в сърцето. Защото сърцата на повечето от тези 40 хиляди на стадиона могат да са щастливи само от мачовете на отборите, които са подкрепяли от деца. А тези отбори играят все едно отдавна са забравили как да си подават топката. Какво им остава на тези хора, освен това да седнат на стадиона и да погледат качествен футбол, превръщайки се в нова порода български футболни привърженици? Но възможно ли е това да им отнеме страстта, лудостта, любовта към онзи, техния си отбор? В един чудесен аржентински филм, наречен "Тайната в очите им" се казва следното: "Мъжът може да промени всички. Лицето си, дома си, семейството си, приятелката си, религията си, бога си. Но има едно нещо, което не може да се промени. Това е страстта му."