ТЕРЗИЛЪЦИ

Понякога човек има чувството, че Те са навсякъде! Пъплят из паркове, трамваи, плажове, самолети, чакални, площади, дори и по пейките на Витошка! Хора с отнесени погледи, блуждаещи, замислени... понякога се смеят, а в други случаи са готови да се разплачат. А като станат да ходят приличат на сомнамбули. Този текст не е за тях, защото те са вече изгубени. Той е предупреждение за вас. Внимавайте! Пазете се! И в никакъв случай не ставайте един от тях. Пазете се от Заразата! Не. Не става дума за зомбитата от „Z-та световна война“. Нито за Капитан Трипс. Не говорим за чалгаджии, футболни запалянковци, пенсионери или други рискови групи. Става дума за тях – хората, които четат книги! И за онези с електронните четци... Четенето на книги е опасно. Затова ако срещнете човек с книга около вас, опитайте се да го убедите с думи. Ако това не помогне – употребете сила. Ето десетте най-големи опасности, които крие този вреден и пагубен навик, четенето на художествена л

Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка. Без осветление. Опитвах се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми и ги изпълваше с живителна сила. В края на уличката имаше една-единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.             Всъщност „кръчма“ е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от офиса.

В съзнанието ми са останали две книги в библиотеката на родителите ми. От тях започна всичко. Червена и зелена книга, които стояха на втория рафт, отляво. Една вечер леля ми, която ни гостуваше, погледна към тези две томчета и каза на баща ми: "Много хубави книги имате, батко. Маркес! Толкова го обичам! Маркес е прекрасен..." Мисля, че съм бил на около 10 години. Отворих първата от тези книги около 3-4 години по-късно, спомняйки си думите на леля ми. Беше по време на лятната почивка – някой от родителите ми я беше взел със себе си. Зелената книга. Тогава за първи път прочетох началното изречение на "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда." Магията ме погълна, държа ме около 10-15 страници, но по-нататък не успях да продължа да чета – почивката свърши. Но нещо от тези страници беше останало в мен и докато бях

Това е само една идея. Понеже дълги години сме слушали президентски речи минути преди настъпването на всяка от новите години, които белязаха прогреса на нашата държава. Понеже имам чувството, че въпреки всички прекрасни неща, които ни донесоха управляващите през последните 25 години, речите преди Нова година приличат на повтаряща се грамофонна плоча – най-много да ги разнообразят с по някоя объркана снимка. Понеже осъзнавам свещения статут на тази реч, която 99 процента от ликуващата ни нация гледа със сълзи на умиление минути преди да отпразнува новата година с шампанско и хайвер... Имам предложение – нека тази година оставим президента да си почине от този ангажимент и дружно да призовем министър-председателя Бойко Борисов да заеме мястото му. Да говори Той. Това би било истински новогодишен триумф. Би ни изпълнило с щастие, оптимизъм и вяра във великолепното бъдеще, което ни очаква. Кой би могъл да спори с мен? Кой? Но ще кажат – лесно е отстрани да се дава акъл. Всек