ТЕРЗИЛЪЦИ

Снимка: Илия Димитров Пет месеца след излизането на "Отлъчване" коментарите за книгата не спират. Благодарен съм на всички, които споделиха мнението си за романа и публикувам още петнайсет от отзивите, които получих в последно време. Отново са подредени по азбучен ред на авторите им. „ Насладих се на книгата до краен предел. Настръхвах, плаках, изживях всички истории. Бях в книгата, слях се с нея и още не мога да се отърся от емоциите. С една дума още съм в книгата макар да затворих последната страница. Препоръчвам, книгата наистина си заслужава. Пропита е с много емоции с много любов. “  Деси Вълкова

Изминаха два месеца и половина от излизането на романа ми "Отлъчване" на българския пазар. Седемдесет и седем дни, през които аз изпитвах неповторимо усещане. Това е чувството, че някъде там, извън мен, живеят едни думи, емоции и идеи. Родени от моето съзнание, но вече принадлежащи на други хора. Хора близки и далечни. Познати и непознати. Всякакви. В това усещане има нещо неописуемо - може би приятно, но вероятно и тревожно. Ала човек няма време да свикне с него. Защото се появяват други думи, родени от съприкосновението на книгата с мислите и световете на читателите. И сега, два месеца и половина след като тази книга напусна моя вътрешен свят, аз реших да събера петнайсет от тези първоначални гледища. Благодаря на всички, които ми споделиха начина, по който са усетили "Отлъчване". Някои са познати, приятели, колеги, други са напълно непознати, случайно попаднали на книгата. Аз се радвам на всички тези отзиви - независимо дали са от хора, свъ

Докато слушах оплакванията ѝ, у мен нахлу странно усещане. Почувствах го с тялото си, като внезапно нахлул студен въздух в топла баня. Стори ми се, че никога досега не бях ходил в гората. Да, повечето игри от детството ми бяха преминали в гората, но не в тази гора. В друга. В онази, другата, имаше голяма група мъже и жени, излезли на слънчев пикник. В онази, другата, децата играеха на стражари и апаши. Там миришеше на храна, чуваха се гласове, там течеше старата каменна чешма с леденостудена вода. Там до скоро бях и аз, заедно с едно момиче, което бях настигнал и направил стражар. Там стъпваха моите истински крака и усещаха под себе си боровите иглички, меки като персийски килим. Там ръцете ми, изпоцапани и потни, се движеха около мен, около тялото ми, истинското тяло, в което туптеше сърцето, дробовете се пълнеха с въздуха, миришещ на истински борове, очите гледаха пътеката и търсеха истинския път, ушите ми слушаха песента на горските чучулиги... Там бяха онези ръце, които завър

Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на нас и ни въртеше в центъра на всичко.

  Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от поглед дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светлокафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъхът на галещите черни ресници, дето гъделичкат, без да докосват, остри като мечове и меки като току-що разцъфнали теменужени листенца, отдалечавам се все по

"Отлъчване" е заглавиет о на моя  първи р оман, който ще излезе през юни 2017 година . "Отлъчване" помирява дързостта и динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги; обединява шантав ото и сюрреалистичното с естественото и ежедневното ; събира на едно място носталги ята и надеждат а, магията и логиката, историята и м итологията. "Отлъчване" съдържа думи. Много думи.  Не, не са пророчески думи, защото пророческите думи са на стените на подлезите, всеки знае това.   Но са пълни със съдържание думи, различни думи, думи-идеи, думи-емоции, забравени думи. Всички тези думи са обединени в история... ...за самотата на единствените деца. ...за вглъбеността в миналото и за илюзиите на бъдещето. ...за отхвърлянето на обикновеното и търсенето на неповторимото. ...за оцеляването на духа във времето. ...за това от къде идваме. В тази история има двама герои – един единствен мъж и една единствена

Накрая искам да ти разкажа и какво запомних от дядо си Янкул. Този суров и страшен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и зъл характер, когото мразех до безкрайност и само тази ненавист ме накара да избера професията си и пътя си в живота, който сега лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото кой знае защо с майка ти решихме да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от почивка в Мелник, минавайки покрай онзи омразен за мен град... Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напукаха стария дървен праг, тътенът от удара

Светът ражда чудни истории, защото в утробата му спят тайни, които ние, хората, не сме разгадали. И сигурно никога няма да ги разгадаем, както и онези сънища, които помним като истински. Повечето хора обаче затварят очите си за чудесата, наричат ги врели-некипели, бабини деветини. Казват, че са здраво стъпили на земята, а сами не осъзнават, че тая земя, на която са стъпили здраво, се движи с хиляди километри в час, пътува в космоса, за който още никой нищо не знае. Така че хората, дето не вярват в чудесата, са най-глупавите. Те плануват, умуват, кроят... Мислят, че всичко могат да предвидят, че животът е като колело в лунапарк, което единствено те качва нагоре и те спуска надолу, докато не ти омръзне да се возиш. А животът е много по-сложен, той е като да си едновременно и горе, и долу. Щото кой знае кое е горе и кое – долу? Като да си на най-високия планински връх и в най-дълбоката подземна пещера, едновременно. Като да летиш в небесата и да плуваш в дълбините на морето, еднов