ТЕРЗИЛЪЦИ

Жената, която стои на югозападната тераса на малкия семеен хотел в село Бистрица е друга. Живее в различно време, където секундите се отмерват от безплътен барабанист, за чието съществуване никой не подозира. Всичко в това време е научило жената на терасата да не вярва в случайностите. Залезът хвърля мътнооранжевия си шепот в черната ѝ права коса и се опитва да оживи смуглото ѝ лице. Маслиненочерните очи са тихи, притворени, но тя не слага тъмни очила. Не сяда на някой от двата ратанови стола, за да се наслади на питието си – небрежно смесен коктейл от скъп бял ром и кока-кола. За да се нарече „Куба либре”, би трябвало вътре да плува и резен лимон, за предпочитане лайм, както и няколко ледчета. Но в нейната чаша не плува нищо освен ноти от тъга – дали затова жената не пие с наслада, седнала на удобния ратанов стол, а се е изправила до дървения парапет и гледа нанякъде, но без да вижда света. А може би се е заслушала в нещо... но в какво? В безмълвието на празния асфалтов път край