(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)
Кехлибарена
броеница в жилестите ръце на сляп агалар,
побелял не от мъдрост, а от горести.
Видях я там, в Люлебургас, когато нашата
мисия ми се струваше объркан детски
сън, промъкнал се помежду военните
кошмари. Вървяхме посред тоя превзет
от нашата армия град, лутахме се из
непознатите улици – мръсни от кал,
кърви, от вселенската печал на току
наченалия се двайсети век... Ние или
улиците? – ще попита някой. Кой е
изцапаният от тая безначална и безкрайна
печал, лееща се като черен катран около
нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или
улиците?
И
ние.
И
улиците.
И
всичкото.
Но
там точно, пред джамията, нещо ме
предизвика да поспра за миг и да се
обърна. Стъпките на другарите ми затихваха
зад гърба ми, късноноемврийското слънце
се радваше на триумфа на своето горчиво
пладне, екотът от скорошните битки
кънтеше в ушите на всички ни, не, кънтеше
в душите ни... а аз стоях като истукан и
гледах. Не него, ослепелия кой знае преди
колко века агалар, с тъмносиня чалма и
бяла брада, с уста празни, но дъвчещи
нищото, жвакащи бавно и леко като преживно
животно, старика с мръсни бели ръкави,
запретнати в студа, за да открият пред
света ръцете му. Гледах броеницата. В
тия ръце се премятаха зърната ѝ и точно
те ме приковаха там, в средоточието на
тоя непознат, ничий град... В непозната,
ничия държава. В непознат, ничий свят.
Гледах
как дългите пръсти на стареца ловко
премятат зърната от броеницата, докато
очите му се взират в нищото. И си казах
– да. Това е животът.
Кехлибарена
броеница в жилестите ръце на сляп побелял
агалар.
Животът
на всички ни.
Щрак.
Щрак. Щрак.
Всеки
ден прехвърляме по някое малко кехлибарено
зърно. Докато е в ръцете ни, то ни се
струва по-истинско. По-различно от
останалите. Ала щом иззвънти при всички
други, отместени от пръстите ни в
миналото, то става съвсем неразличимо.
Споменът за гладкостта му и звука от
прехвърлянето му си отива бързо, заменя
го следващо. И следващо. И следващо.
Докато не изчезнат всички завинаги,
всяко едно зрънце сред останалите,
всички останали сред него, осъдени до
едно на забрава. Обесени на непрекъсващата
нишка.
Щрак.
Щрак. Щрак.
Небеса.
Жена. Живот.
Щрак.
Щрак. Щрак.
Очи.
Бог. Река.
Щрак.
Щрак. Щрак.
Дом.
Скръб. Любов.
Щрак.
Щрак. Щрак...
Раждане,
прошка, планина, топлина, майка, икона,
баща, монах, семейство...
Така
живеем. Прехвърляме зърно след зърно.
Дорде не стигнем последното. И после –
нищо. Или като Сизиф – отначало.
Но
не всичко е тъй безнадеждно, защото
точно там, сред многото прехвърлени от
ръцете на агаларя кехлибарени зърна,
се крият истинските бисери. Те не се
отличават по форма, нито по звук. Изглежда
дори, че слепият старец никога няма да
разбере, че е държал в пръстите си
скъпоценност. Това не е вярно. Той
разбира. Усеща го. Ала не на мига, докато
бисерът е в пръстите му. Разбира го
по-късно, когато през ръцете му минават
още. И още. И още. Тогава чак той спира.
Забавя пръстите си и си спомня. Да.
Тогава. Преди пет или десет, или седемнайсет
щраквания...
И
се усмихва. Иска му се да подържи още
веднъж бисера, но знае, че няма как.
Връщането назад е непостижимо. Остава
единствено споменът. И горчивата усмивка
на осъзнаването.
Точно
тия бисери правят живота ни истински.
Точно за тях разказваме някой ден, когато
се почувстваме готови да се върнем назад
и да ги споделим някому, или просто
нямаме какво друго да правим, освен да
се отдаваме на спомени. За тия бисери
ще разправя и аз сега, защото вече съм
сигурен, че те са свързани от друга
нишка. Не само невидима, а и неведома.
Ала усещам, че я има, незнайно защо и от
кого прокарана, тя свързва не само
зърната на времето, които до едно си
отиват в миналото, но и бисерите, отредени
ни от съдбата.
Ако
не бяхме заживели в къщата с къпиновите
храсти, аз нямаше да срещна Сребра,
старицата. А ако не я бях видял, нямаше
да науча оня непознат език. Езикът на
книгата, която баща ми притежаваше в
своя кабинет. Езикът, който ме изпрати
на чудновата мисия, поставена ми по
време на примирието. Именно на тая мисия
очите ми срещнаха агаларя с броеницата
в Люлебургас, точно тя доведе до всички
по-нататъшни събития, които сега следва
да разправя.
–
Много назад си, Найдене.
Гласът
на Кавалериста ме вади от съзерцанието
и спомените. Тоя глас звучи като грохот
от изригващ вулкан. Бях го чул за първи
път преди няколко дни, в лагера ни в
Булгаркьой.