Всяка сутрин го срещаше. Около 8 сутринта, отивайки да заведе детето на училище, бързайки по малката уличка, водеща до шумния булевард. Поглеждаше го за секунда и бързо извръщаше поглед. След това отново, връщайки се бавно по пътя към блока си, представяйки си чашата горещо кафе и закуската, които го чакаха вкъщи – кратък поглед, след което го отминаваше и го забравяше. Денят се понасяше по своите релси като остаряло влакче в увеселителен парк. Бързане за работа, светофари, трамваи, служебни задължения, нерви, очакване на заплатата. Пари за храна, пари за детето, пари за дрехи (да не забравя да потърся ново яке!)... и ако останат – пари за удоволствие. Промоции в супермаркетите светят от билбордовете на големия булевард, докато се прибира изморен от работа вкъщи, при семейството си, за да вечеря и да пие студена бира. Градът шуми, а сърцето му от светофари изтласква хора и коли по кръвоносната система – безкрайната мрежа от улици и тротоари. Невидимият е забравен. До следващата сут
Сайт на Николай Терзийски