четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Ето защо тази игра е велика

Когато отворих „Невиждани академици“ изпитах приятното усещане на среща със стар приятел. Очакването беше дълго, а новината за появата на книгата ме хвърли в някакъв налудничав транс – тръгнах към най-близката книжарница, грабнах още миришещото на мастило издание и го понесох към дома си. „Въпросът при футбола – същественият въпрос при футбола – е, че не става въпрос просто за футбол“ - прочетох на задната корица. За мен това важи не само за футбола, защото въпросът при книгите на Тери Пратчет – същественият въпрос при книгите на Тери Пратчет – е, че не става въпрос просто за книги...

Запознах се с Пратчет сравнително късно, особено ако отбележим факта, че съм ревностен фен на Дъглас Адамс още от тинейджърските си години. Шарените му корици, заемащи минимум един рафт в книжарниците много пъти бяха привличали погледа ми, редовно ги разгръщах, знаейки, че ако си купя една от тези книги, вероятно ще трябва да намеря място вкъщи и за всички останали. Препоръчваха ми го приятели, чието мнение за книгите ценях високо. Слушах и четях страхотни цитати от романите му. И така, до 65-ата му годишнина, когато вече беше написал 39 книги от поредицата „Света на диска“ и всички говореха за коварната Болест на Алцхаймер.

На 65-ия рожден ден на Сър Тери Пратчет, за пореден път попаднах на няколко страхотни мисли от книгите му и на следващия ден, след работа, с отделени за целта седем лева в джоба, отидох в една книжарница и реших да си избера наслуки една от всичките тези шарени корици. Без да се интересувам от поредност, от отзиви, от оценки в интернет. Напуснах книжарницата с „Цветът на магията“ в ръце. Чак когато прочетох първите сто страници потърсих информация и разбрах, че това е първата книга от поредицата. И ми стана ясно, че се налага незабавно да отделя два рафта в библиотеката си.

Почувствах се като откривател. „Светът на диска“ обръща представи. Създава и изумява. Разсмива, но това съвсем не е най-важното. „Светът на диска“ живее и няма как да не ти се прииска да го обходиш целия. От корица до корица. На пролетния базар на книгата, още в първия ден, застанах срещу продавачката на издателството му и започнах поред. Изкупих всичко, което имаха и, напълнил в две найлонови торбички толкова идеи, истории, герои, хитрост, лудост и смях, се прибрах вкъщи. По време на вечеря съпругата ми каза: „вкъщи нещо ми изглежда променено“. Да, защото първият рафт беше пълен. Вторият напълних след безкрайни обиколки по книжарници и търсене на останали бройки от по-трудните за откриване книги. И в следващите девет месеца, винаги една от книгите беше извън рафтовете – на масата, на нощното шкафче, на дивана, в трамвая, в работата, по пейките в парка...

Така прекарах девет месеца на „Света на диска“. Не е ли символично, че точно толкова трае една бременност? Моята „бременност“ също налагаше ограничения. Ограничих безсмисленото ровене в интернет, глупавите игри, еднообразните телевизионни предавания, дори и някои от по-безинтересните футболни мачове. За сметка на това емоцията, изумлението и идеите растяха непрекъснато. Страница след страница, книга след книга. Имах чувството, че познавам и Хавлок Ветинари, и Сам Ваймс, и Баба Вихронрав... Радвах се на всяка поява на Колън или Ноби, Смърт или Ридкъли, Библиотекаря или Леля Ог, Коен или Диблър... Носех се върху чудноватия свят и преоткривах с всеки ден, света около себе си. Идеите, мъдростта и противоречията.

В една вечер приключих и последната книга. И въпреки че през цялото време си мислех как това ще ми донесе удовлетворение, изпитах по-скоро някаква пустота. Книгите свършиха. Повече няма. Идваше ми да ги започна отначало и да ги прочета всичките по още веднъж. Нали там, вътре, вероятно има и неща, които не съм доразбрал или съм забравил? Отказах се от тази идея, но беше трудно. Раздялата със „Света на диска“ ме докара до въпроса „Ами сега, какво ще чета?“, от който ме спаси гениалният Вонегът. Излекувах зависимостта си като вампирите от лигата на въздържателите. Открих други близки до мен романи. Но, както казах в началото, когато отворих „Невиждани академици“ изпитах приятното усещане на среща със стар приятел.

Невиждани академици“ е поредното прачетовско откритие, разнищващо напълно света на футбола. Все още я чета. Не ми се иска да я свърша. Даже я оставям за няколко дни и после се връщам с 20-ина страници назад. Забавлявам се безкрайно, като се има предвид, че съм запален футболен фен. Книгата е дисекция на популярното клише на футболните коментатори защо тази игра е велика. На всичкото отгоре там са и онези герои, за които всеки фен на Пратчет е готов да си продаде бъбрека.

Защо ли да го обяснявам? Ако някой не е фен на Пратчет, едва ли би прочел и ред от този текст. А тези, които го харесват, със сигурност познават усещането. Но все пак, ако някъде там, някой отегчен човек се рови из интернет и препрочита стари вицове, мъдрости и клюки за някоя разголена манекенка, ако този човек незнайно как е попаднал тук, и по някаква случайност продължава да чете, искам да му кажа следното: „Отивай бързо в най-близката книжарница, купувай си някоя от книгите с шарени корици и щампата „Истории от Света на Диска“, след което ще разбереш защо тази игра е велика“...