четвъртък, 20 ноември 2014 г.

За героите и дъвките

Има един популярен виц за това как двама овчари видели Баба Яга в небето и това извикало у тях крилатата фраза "каквато ни е държавата, такъв ни е и Батманът". Той е много подходящ за обяснение на много неща в България - институции, стандарт на живот, общество и... всичко останало. В последните няколко дни много хора разсъждават по този начин и за съвременните ни "герои". Нали в крайна сметка Батман е "супергерой"?

Кои са героите ни в момента? И изобщо правилно ли е да ги наричаме герои? Да не са се били в освободителната война, че да са герои? Направих си един експеримент - написах "герой" в търсачката "Гугъл". Първи резултат - уикипедия: "Герой в обществен смисъл е личност, която в поведението си проявява изключителни качества и способности..." Вторият резултат в уикиречник заявява, че "значението на думата все още не е въведено", но ми предлага синоними: "борец, юнак, воин, кавалер, рицар, победител, храбрец." Третият резултат ми показва част от филм с Джет Лий... А четвъртият оповестява: "Иван Кирев герой за "Ботев" (Пловдив)". Следват и няколко линка към сайта на ФК "Сливнишки герой". По нататък намирам онлайн игри и тестове на кой литературен герой приличам. С оглед на всичко това смятам, че съвсем спокойно бих могъл да използвам думата "герой" в своя текст.

Живеем във време, в което героите ги показват по телевизията. Те не се борят за освобождение на отечеството с пушки в ръце, а се бият на ринга с ръкавици, или пеят на фестивали, или ритат топка, или прехвърлят една по-малка топка над мрежа с тенис ракета в ръце... Кой може да отрече, че Кобрата излезе срещу Кличко в героичен ореол? Или че Крисия, Хасан и Ибрахим събраха толкова хора пред телевизорите с надеждата да победят, да докажат, че са по-добри от останалите? Ами Моци...? Човекът спаси две дузпи и се превърна в герой, сега увековечават името му с трибуна на стадиона в Разград... Няма как да пропуснем и Григор, който взе, че победи един британец на Уимбълдън пред очите на кралското семейство. Ако се върнем назад в годините, ще видим как българите сме се обединявали около други герои - четвъртите в света, волейболистите, олимпийските шампиони. Макар и по-мимолетно, пред очите ни изскачат и други герои, които обаче винаги са или продукти на популярни риалити формати, или спортисти, станали шампиони. 

И тук всички, които са съвсем в правото си да се чувстват отвратени от държавата, в която живеят, поглеждат иронично и казват: "каквато ни е държавата, такъв ни е и Батманът". Щом Кобрата беше нокаутиран от Кличко, всички станаха специалисти по бокс, започнаха да говорят как Кубрат не се държал спортсменски, колко кубика силикон имала Андреа, защо му трябвало на нашия изобщо да се натиска да се бие с украинеца. Да, българинът загуби категорично. Но винаги съм се чудил как е възможно до вчера всички да го подкрепят, да се снимат дружно пред плакатите му, да стоят до полунощ в очакване на мача, а днес да се окаже, че те си знаели какво ще стане, той и без това нямал никакви шансове. Не забравихме ли много бързо предишните мачове на Кубрат срещу най-силните боксьори в света? Забравихме ли как отказа парите на германците, само защото иска да се бие под българското знаме? Загуби един мач - и то от най-силния боксьор в последното десетилетие и вече всички започнахме да му даваме мъдри съвети как да се боксира и какво да говори... А един спортист се нуждае от подкрепа не след победа, а след загуба. Сега трябва да върнем на Кубрат Пулев онова, което той ни даде с желанието да защитава името на България – самочувствието.

Няколко часа преди Кубрат да се изправи срещу Кличко, три десетгодишни български деца излязоха на една голяма сцена и с музика се опитаха да спечелят престиж за себе си и за България. Станаха втори. Получиха подкрепата не само на съседните ни държави и на българските емигранти, а и на страни като Холандия и Швеция. Представиха се блестящо. Посрещнахме ги подобаващо. Но и за тях започнаха да се появяват противоположни мнения - какъв кич била Евровизията и как можело да се гордеем с нещо такова, защо Крисия имала снимки с грим, откъде-накъде президентът ще награждава децата... Не мога да повярвам, че три деца предизвикват подобни коментари. Да, Евровизия е кич. Но това е детската Евровизия. И какво по-хубаво от това три талантливи български деца да се изявят на сцената и на този конкурс, а не само на "Сладкопойна чучулига"? А за това, че президентът е решил да трупа рейтинг чрез децата, не трябва ли да държим отговорен президентът, а не децата? Защото малките Хасан и Ибрахим, които свирят виртуозно на пиано, растат в държавата на Плевнелиев, Борисов, Станишев и Доган. И когато са кандидатствали в училище за музикална паралелка, са им заявили, че нямат вече места за пианисти и са им предложили да учат в паралелка за художници! Крисия получава подкрепа от своя вокален педагог, нает от родителите ѝ, както и от "Шоуто на Слави". Направила ли е държавата нещо за тези деца? Не. Но когато постигнат успех, политиците бързат да се снимат с тях. Както, между другото, дълги години правят и със спортистите, станали олимпийски, световни, европейски шампиони. А някаква жена, която беше министър на спорта и чието име почти никой не помни, беше проявила наглостта да каже, че успехите на Григор Димитров са заслуга на министерството ѝ...

Някой с право ще каже, че съвременните ни герои са продукт на медиите. Че истинските герои не са спортистите и певците, а другите - тези, които спасяват давещи се баби от наводненията, които отиват да възстановяват домовете на непознати, които се хвърлят в морето, за да извадят давещо се дете. Така е. Истинските герои са тези. Те не търсят признателност. Не търсят пари. Не търсят слава. Но защо е нужно да ги противопоставяме на онези, които ни обединяват с победите си? Мисля, че можем и трябва да уважаваме и едните, и другите. Но дали го правим? Дали ги подкрепяме искрено или просто се носим с тях по течението?

Сюжетът с всичките ни герои е един и същ. В началото сякаш всички сме зад тях и ги подкрепяме, но тайно чакаме да се издънят. Като се издънят, започваме да ги мачкаме. Ако случайно не се издънят, политиците ги канят на срещи, награждават ги и се снимат с тях за пред камерите. После обаче отново успяваме да ги принизим с приказките си, защото у нас уважение към постиженията им не съществува. То е само някаква повърхностна еуфория, поза, мода, пъчене на гърди, преструвка. И когато светлините угаснат, остава само дълбоко стаената завист и омраза. Хабим героите си като дъвки. Сдъвкваме, разтягаме ластици, правим си балончета, изсмукваме аромата и след това плюем на тротоара.

Прочети още:
132-рият коментар