ТЕРЗИЛЪЦИ

Чакаше ги. Чакаше ги още преди да се родят . Тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им в своето собствено съзнание. Повече от двайсет години ги чакаше. В двуетажната сива къща на края на градчето, първата, която се вижда от магистралата. В тишината, нарушавана само от тракането на влаковете по релсите и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо, чуваха се и гласове – крясъците на съседските деца напукваха прозорците му, лаят на кучетата от улицата буташе керемидите от покрива, а смехът на младите момичета гъделичкаше старите ключалки, спускаше райберите и разтваряше вратите, за да нахлуят след него и подсвиркванията на момчетата и да започнат да преобръщат вазите с цветята и кристалните сервизи. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на желязната си пейка на терасата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, да забие хобота си в сбръчканата повърхност от гл

Жената, която стои на югозападната тераса на малкия семеен хотел в село Бистрица е друга. Живее в различно време, където секундите се отмерват от безплътен барабанист, за чието съществуване никой не подозира. Всичко в това време е научило жената на терасата да не вярва в случайностите. Залезът хвърля мътнооранжевия си шепот в черната ѝ права коса и се опитва да оживи смуглото ѝ лице. Маслиненочерните очи са тихи, притворени, но тя не слага тъмни очила. Не сяда на някой от двата ратанови стола, за да се наслади на питието си – небрежно смесен коктейл от скъп бял ром и кока-кола. За да се нарече „Куба либре”, би трябвало вътре да плува и резен лимон, за предпочитане лайм, както и няколко ледчета. Но в нейната чаша не плува нищо освен ноти от тъга – дали затова жената не пие с наслада, седнала на удобния ратанов стол, а се е изправила до дървения парапет и гледа нанякъде, но без да вижда света. А може би се е заслушала в нещо... но в какво? В безмълвието на празния асфалтов път край