петък, 20 февруари 2015 г.

Защо българското първенство по футбол е най-великото


Краят на февруари е и вие усещате някакво изгарящо вътрешно вълнение? Нещо ви кара да треперите от оживление? Дълбока емоционална буря бушува кипи някъде във вас? Не, не е от отминалия наскоро Свети Валентин. Не се заблуждавайте, че е и от очакване на идващата пролет. Оскарите ли? Някой изобщо интересува ли се от тях? Премиерата на "50 нюанса сиво"? Ха-ха-ха. Вълнението ви неминуемо се дължи на една единствена причина. Започва българското първенство по футбол...

Само след дни любимият ви отбор, този, на който симпатизирате от дете, ще излезе на терена сред емоционалните крясъци на неговите най-верни привърженици. Само след дни всички ще говорят за това. Защото българското футболно първенство е най-великото на света. Някои ще изразят съмнение, аргументирайки се с атрактивността на мачовете във "Висшата лига" или с футболните магьосничества в "Примера дивизион", или с майсторските изпълнения в "Бундеслигата", или с тактическата дисциплина в "Серия А", или с блясъка на битките в "Шампионската лига"... За тези неуки хора, за всички останали, които още не са прозрели великолепието на родната "А група", е тази статия. Ако има човек, който я е прочел и все още твърди, че българското първенство не е на първо място по неповторимост и великолепие, той вероятно ще е човека с татуировката "Не разбирам от футбол". Не му обръщайте внимание.

Хиляди са аргументите, в подкрепа на тезата, че нашето родно първенство е най-великото на света. Ето и най-важните десет:

1. Издръжливостта на футболистите

Българските футболисти са най-издръжливите бозайници в царство Анималия. И то без да взимат допинг, без скъпоплатени възстановителни процедури. Кой друг животински вид би издържал да пие цяла нощ и да танцува в поп-фолк клубовете, а на следващия ден да играе 90-минутен футболен мач... За да играеш в "А група", трябва да можеш да изпиеш поне едно шише уиски вечерта в Студентски град, танцувайки и припявайки на Преслава или Андреа, после да шофираш до вкъщи в компанията на 3-4 плеймейтки (или фолкпевици), да извършиш с тях действия, на които са способни само най-утвърдените имена в порно индустрията, а след това, ако няма време за сън, да отидеш на стадиона, да пиеш едно двойно кафе и да изпушиш една кутия цигари с домакина, и после да излезеш на терена и да забиеш 2-3 гола във вратата на "Хасково". Затова малцина чужденци се утвърждават в "А група" – тук режимът е безмилостен и се отдава на единици. Именно жестокото изтощение е причината някои от футболистите в българското първенство да взимат на месец пари, равни на общата сума от заплатите на всички зрители в централния сектор на стадиона.

2. Агитките от ултраси

В България има едни хора, които не се интересуват от работа, пари, кариера, семейство, деца, храна, вода. Тези хора се наричат ултраси. Те се характеризират с това, че могат да пеят минимум два часа, скачайки, голи до кръста на температура под минус 10 градуса. Притежават завидни бойни умения, които тренират преди и след мачовете на предварително уговорени срещи с противникови агитки. Преди мачовете пият 60 градусова ракия, спирт за горене, течност за чистачки (или спирачки), антифриз, газ за осветление, препарат за креватни дървеници, понякога дори и Дерби кола или Питбул. Макар, че с гордост наричат себе си футболни фенове, те рядко гледат футбол. Използват трибуните за социални контакти, което в техния случай включва крясъци, песни, хвърляне на бомби, къртене на седалки, развяване на шалове или знамена и опъване на жизнеутвърдителни транспаранти, които често залагат на поетични похвати. Ето няколко автентични примера, с още по-автентичен правопис: "Лупи, ако не внимаваш, в гипсово корито ще си лягаш!", "Тройчо, ще ти с**** в устата", "Вън черните от ЦСКА", "Смърт за бежанците", "Годините минават бавно, комунизма си отива навред / 65 г. винаги с г*за напред! / Историята ви говори, / кой ви хване той ви пори", "Бареков - нещастна мъжка пр*ститутка", "Е*ати тъпия гол", "Не се гаси туй, що не гасне / На плешиво коса не ще порасне"... И всичко това – в задушевната атмосфера на няколко военни димки, примесени с миризма на трева и алкохолни изпарения. За разлика от разглезените англичани, които седят и пляскат като на театрално представление, нашите агитки изобщо не гледат мача – те се интересуват само от това да покажат верността си към своя отбор и твърдят, че са готови да умрат за него. Или най-малкото – да съблекат гол всеки треньор, който не им харесва.

3. Вуйчованьовците

Това е другият типаж, който се среща по българските стадиони. Вуйчованьовците са не по-малко интригуващи от ултрасите. Най-често това са мъже между 35 и 75 години, облечени най-често в анцузи. През зимата са с шапка с пискюл на главата и с дебело шушляково яке, а през лятото – по потник или фланелка на някой западноевропейски футболен гранд. Името им се дължи на промишлените количества слънчогледови семки, които биват употребявани от тях на трибуните. Тези футболни привърженици се характеризират с няколко важни качества. Те винаги седят в централния сектор. Те притежават завидни познания по отношение на техниката на футболистите, физиката им, тактическата дисциплина, треньорските подходи, характера на отбора, както и историята на футбола през последния век. Обръщат се към всеки футболист от любимия си отбор по малко име. Знаят също и фамилните имена на всички съдии, които свирят в първенството, което спомага за непосредствеността на контакта с тях, когато се прибират в съблекалнята. На полувремето и преди мача никога не аплодират съдията, за да им има страх. По отношение на отбора са взискателни – в началото на мача го подкрепят и аплодират, но с течение на срещата, особено при нулев или неблагоприятен резултат изпращат кодови сигнали до футболистите, които звучат така: „Айде играйте бе, ей!“, „Чакайте ги, още ги чакайте!“, „Събаряй!“, „Смачкай (изяж, убий) го тоя бе“, „Бръкни му у г*зо!“... По отношение на противниковия отбор вуйчованьовците се ограничават с коментари около половата ориентация, роднините от женски пол и различни видими физически недъзи: криви крака, гърбици, плешивост, походка, обратна захапка, дълъг нос и други. Кодовите определения, с които биват наричани противниковите играчи са прекалено много, за да бъдат споменати, но ето някои от най-толерантните и незлобливи сред тях:
висок футболист от гостуващия отбор - маркуч;
черен футболист от гостуващия отбор - печка, кюнец, маймуняк;
слаб футболист от гостуващия отбор - недоносче, концлагерист, глист;
нисък футболист от гостуващия отбор - лилипут;
футболист от гостуващия отбор, прехвърлил 26 годишна възраст, с бели кичури или започнал да оплешивява - дрътляк, пенсионер, некролог.
По-пълните играчи често биват обрисувани със следното провикване: „у г*зо си като бременна жена“. Според философията на вуйчованьовците, смелостта на противниковите състезатели да играят на „нашия стадион“ трябва да се възнагради щедро с леки, средни или тежки телесни повреди. Но най-изумителното при тези зрители е умението да люпят семки и да плюят с левия край на устата, с десния - да пушат цигара, а с останалото незапълнено пространство - да не спират да псуват с изречения, по-дълги отколкото в роман на Маркес.

4. Президентите на отборите

Това са хората, които въпреки тежкото финансово състояние на страната, липсата на подкрепа от държавата, Боби Михайлов, световната икономическа криза, инфлацията, телевизионните права, правителството и световната конспирация, са решили да дават личните си пари за футболни отбори. Сред футболните меценати блестят имената на адвокати, политици, общественици, банкери, бизнесмени, боклукчии, бащи на виртуозни телевизионни водещи, директори на заводи, кметове. Някои от тях са клиенти на прокуратурата. В миналото сред президентите на родните отбори са били и други емблеми на българския преход – Христо Порточанов, Николай Ишков, Димитър Христолов, Валентин Михов, Георги Илиев, Илия Павлов, Васил Божков, Пламен Тимев – Ганди, Коко Динев... Българските футболни президенти най-много обичат да говорят пред камерите на телевизиите. За историята допринасят с велики фрази (с крила по-широки от тези на странстващия албатрос), които не биха могли да се поберат в никоя статия. Това е антология, достойна за десет тома. Шампиони по проблясъци на остроумието са Венци Стефанов, Тодор Батков, Александър Томов и, разбира се, титаничният стратег Димитър Пенев (да, той също беше президент на футболен отбор). С такива личности, които са пред камерите след всеки мач, атракцията е гарантирана. Думите им са достойни не само за уикицитат, но и за фолклора, учебниците по философия, логика и история. Ако светът научи за тях, те неминуемо биха обикаляли безспирно световните агенции, най-тиражните вестници, американските вечерни шоута. За пример на начинаещите футболни президенти могат да служат думите на адвокат Батков, превърнали се в класика: “Дис бритиш хомосекшуъл броук дъ гейм“.

5. Вечното дерби

Това е нещо, което отдавна би трябвало да е излязло от рамките на определението „футболен мач“. Дори наименованието „война“ тук е прекалено меко. Когато в София играят Левски и ЦСКА, старите софиянци знаят, че не е препоръчително да напускат домовете си. Улиците се превръщат в поле на бойни действия, водещи се самоотвержено и с помощта на стратегии, за които дори Сун Дзъ не се е досещал. Тези битки са доказателство за това, че славата на българската армия, която никога не е губила битка, не е мит. Храбрите бойци се сражават преди мача, по време на мача и след него, до окончателното унищожение на противника. Резултатът от мача е без значение. Намесата на полицията също е безсмислена. На самия стадион агитките се обстрелват с ракети. Горят знамена и шалове, откраднати от противника. Левски и ЦСКА никога не играят на собствените си стадиони мачовете помежду си, поради опасността трибуните да бъдат унищожени, подпалени или взривени от гостуващата агитка. Футболистите на двата отбора, заредени от обстановката на трибуните и обещанията на президентите за премии, се хвърлят в мача на живот и смърт. Съдията често получава смъртни заплахи. Треньорите демонстрират по всички възможни начини омразата си към противниковия отбор, играчите му, феновете му и всичките им роднини от женски пол. Но треньорската професия в Левски и ЦСКА е опасно място за изкарване на прехраната. Все едно да си шофьор на камион в Гватемала Сити. Или пилот на руски пътнически самолет. Или миньор в Китай, охранител в Ирак, журналист в Сирия, полицай в Мексико, диджей в Перник... В последния мач единият от треньорите падна, покосен от коварна снежна топка и оцеля по чудо.

6. БФС и съдиите

Българският футболен съюз е място, събрало хора като „четвъртите в света“ Боби Михайлов, Йордан Лечков, Наско Сираков и Емил Костадинов, наред с футболните меценати Гриша Ганчев, Венци Стефанов, Николай Гигов и Кирил Домусчиев. Там те усърдно и справедливо коват бъдещето на българското първенство. До такава степен държат на справедливостта, че по примера на британските магистрати носят перуки. Към съюза има и авторитетни комисии – спортно-техническа, дисциплинарна и съдийска, които зорко следят спазването на правилата и изискванията на съюза. БФС се издържа най-вече от глоби, налагани на отборите заради техните агитки (виж точка 2). Това е една великолепна формула, защото по този начин привържениците се грижат централата да има редовни постъпления и по този начин инвестират в българския футбол като цяло. БФС е пример за безпристрастност и безкомпромисност. Тези непоклатими принципи се прилагат най-вече към по-бедни отбори като Пирин (Благоевград), Янтра (Габрово), Етър (Велико Търново) и други. Същото важи и за обективността на българските футболни съдии. Важно е да се знае, че съдия в "А група" не е сред най-опасните професии на земята. Напротив, почти сигурно е, че тези съдии ще станат дълголетници, щом като са оцелели в по-долните нива на българския футбол, където им се е налагало да реферират свирепи сблъсъци като Банско-Пирин (Разлог), Беласица-Вихрен (Сандански), Загорец-Розова долина (Казанлък) Чавдар (Бяла Слатина)-Ботев (Бърдарски геран). Побоищата на тези мачове са по-зловещи дори от тези на бала на Националната търговско-банкова гимназия. Но нека се върнем на съдиите - за да решиш да станеш футболен съдия, да оцелееш в селските дивизии и да свириш в "А група" ти трябва особен вид психика. Затова вече никой не се изненадва от признаване на голове с ръка, 20-минутни продължения или засади при автоголове. Все пак, ако напишете "съдията е" в търсачката Гугъл, най-често срещаните епитети са: виновен, жалък, несретник, мишок, престъпник, ударен, купен, некадърник. Явно п*дераст е вече прекалено клише, дори и за футболните хора в България.

7. Братя Миневи

На 14 октомври 1980 година в град Пазарджик, в семейство на ски бегачи, на бял свят се появяват близнаците Данчо и Веско Миневи. Като юноши тренират в школата на „Хебър“. Могат да играят на всички позиции, но са най-силни като бекове. И двамата достигат до националния отбор. И двамата играят в Шампионската лига. Данчо е автор на култов гол срещу Базел, след който обясни формулата на успеха така: „като няма какво да я правя, бия и тя влиза“. Но не това е най-специалното за братя Миневи. Важното за тях е, че защитавайки храбро цветовете на отбора си, по стил са типични представители на немското качество, олицетворявайки по уникален начин остротата и безкомпромисността на рендето Бьорнер. Те рядко играят за топката – за тях по-важна е кръвта на противника. Двамата дори са играли един срещу друг във вечното дерби, показвайки, че кръвната връзка помежду им не е пречка да пуснат кръв в сблъсък помежду си. Освен един кратък престой на Веско в турския Анталияспор, двамата близнаци никога не са изневерявали на българската „А група“. Истински символи на родния шампионат.

8. Чужденците

А група“ не е изключение от глобализиращия се свят. Всяка година в редиците на елитните български отбори се включват чужденци с изобилно разнообразие от националности, цвят на кожата и религии. Тези чужденци внасят един допълнителен колорит на родните стадиони. Привържениците на Левски, например, никога няма да забравят играчи като Леонидас Ферейра, Едуард Цихмейструк, Рожерио Марсио Ботельо-Гаучо, Гарба Лавал, Джъстис Кристофър, Емануел Баба и Кевин Бру. Тези на ЦСКА със сигурност пазят специално място в сърцата си за Драган Шарац, Чъкс Нвоко, Хамилтон Рикард, Мансур Аянда, Уго Баеш, Уилям Квабена Тиеро и Лукас Трекаричи. Макар и да не говорят български и да не могат много-много да общуват с треньорите си, някои от тези хора успяват да се впишат чудесно в обстановката на българския шампионат (виж точка първа), попивайки всички качества на родните играчи. Прекрасен пример е Гара Дембеле, който - въпреки че беше арестуван в Студентски град да шофира пиян и с фалшива книжка - редовно бележеше голове за Левски. Разбира се, има и такива, които не издържат на стандартите и отиват да ритат в други първенства, в които нощният живот на играчите не е задължителен. Имаме си и чужденец, превърнал се в легенда. Разбира се, става дума за Козмин Моци – човекът, заради когото гласните струни на коментатора Алекси Сокачев отидоха на някое по-добро място. Моци ще бъде увековечен – на негово име ще е наречена новата трибуна на стадиона в Разград. Очаква се в бъдеще, признателното ръководство на Лудогорец да преименува отбора на Моцогорец, Моцекс, Моцарела или Моцбирлиги. Общината, в желанието си да не остане по-назад, би могла да промени името на града на Козминград. Разбира се, тези прогнози може и да не се сбъднат, защото е ясно, че в България легендите траят до първата издънка и после всички ги забравят.

9. Стадионите

Започвайки от бижуто в центъра на столицата, наречено Национален стадион, минавайки през чудесата на архитектурната мисъл в Борисовата градина, Овча Купел, Подуене и Надежда, и достигайки до легендарни арени като Стадиона на мира в Перник, "Бончук" в Дупница, "Цар Самуил" в Петрич и "Струма" в Симитли, българските стадиони до един са като храмове на футболната религия. На някои места секторите са срутени и се строят наново. Например "Сектор А" на "Герена", който беше заплануван за откриване на 100 годишнината на отбора, но вероятно по-реалистична цел е била 200-годишнината. Но в това има нещо позитивно – на всеки домакински мач на Левски по 3-4 работници наблюдават футболното майсторство от строежа, което си е положително за посещаемостта – все пак, както казват старите коментатори, футболът се играе за хората. А в Борисовата градина по трибуните растат различни треви и храсти, което е важно за биологическото разнообразие в столицата. В Овча Купел предстои да бъде построен голям и модерен стадион, за да може многобройните привърженици на Славия да го изпълват всеки път до краен предел. В Надежда има само една надежда – покривът да не се срути върху главите на хората. Стадионите в по-малките градове са още по-интересни. На много места старите пейки се използват за заплахи срещу противниковата агитка, а ако няма мачове – за достъпен дървен материал по време на суровата зима. Друг плюс е, че тревата по стадионите, макар и да не е много подходяща за футбол, предоставя удобна възможност да се пасат овце, кози и други домашни животни

10. Телевизията

Тия от НВО да не мислят, че са открили топлата вода, създавайки платен филмов канал? Или Sky Sports с техните излъскани излъчвания на мачове в Англия и Германия? И ние можем! Този февруари стартира първият платен телевизионен канал за излъчване на българските мачове! На HD! Очакват се километрични опашки пред сателитните и кабелни оператори – опашки от желаещи да си закупят необикновената привилегия да гледат български мачове. На кого му пука, че срещу такса от 15-20 лв. на месец досега имахме възможност да гледаме футбол от четирите най-големи първенства в Европа, някои от по-малките, Шампионска лига, Лига Европа, европейските и световни първенства. Българското първенство безспорно е продукт, който си струва парите! Това шоу не е за изпускане. Президентите на отборите (виж точка 4) също са във възторг от идеята. Слушайте: ако поне 250 000 домакинства платят таксата от 4 лева това прави по един милион на месец! Умножено по десет месеца – хоп, ето ти 10 милиона годишно. Само си представете, ако тези пари се разпределят между клубовете, какви играчи ще се накупят от Африка, Европа и Южна Америка. Гара Дембеле и Моци няма да ги искат и при аматьорите. Това ще подобри общото финансово състояние и на клубове, и на президенти, и на футболния съюз. Очаква се, след превръщането на телевизионното излъчване на епичните двубои от А група в платен продукт, да завалят оферти и от чужбина. Така ще се прославим във всички кътчета на нашата планета. Ще подпомогнем и туризма – представяте ли си колко народ ще започне да посещава страната ни, за да види на живо някой мач... Защото българското първенство е най-великото.