петък, 12 септември 2014 г.

Лаптопът на дядо Дончо

 
Самолетът кацна на българска земя с час закъснение и леко залитане, последвано от бурните аплодисменти на оцелелите пътници. Малко по-късно Мила Търнър вече бе минала през паспортния контрол и стоеше философски усмихната в багажното отделение. Зад този вид нейни усмивки обикновено се криеше чувство на неудобство, а причината за това неудобство беше, че тя отдавна не си беше подавала носа навън, сред хората, облечена с дънки, маратонки и тениска. Извади от чантата си гримове и огледало, за да се „поосвежи“, докато багажите на всички пътници започнаха да се появяват по лентата. 
Мила очакваше трите си огромни чанти – там бяха дрехите, които беше отделила за това двудневно пътуване: осем официални костюма – четири с пола и четири с панталон; пет маркови летни рокли, които беше успяла да си купи тази пролет в Сан Франциско; пълно бойно снаряжение от козметика; десет чифта обувки с висок ток и още четири чифта обувки с по-нисък ток – за всеки случай. Гримираше се, не изпускаше от очи лентата и едновременно с това проведе разговор по телефона със съпруга си и трите си деца, които вече се бяха настанили в луксозен хотел на Френската Ривиера. Между другото, успя да пооправи и лака си. И безмилостно да оскубе две непослушни косъмчета от дясната си вежда. Доволно забеляза, че кокът ѝ е безупречен след десетчасовия полет до Ница и последните два часа, които я доведоха в София.
София. България. Бяха отминали... Колко? 17 години. Спомни си едно момиче, което викаше пред парламента – беше студентка в първи курс. После майка ѝ спечели Зелената карта и в един есенен ден заминаха – тя и родителите ѝ, пресякоха океана и животът сякаш започна отначало. За тези години Мила успя да завърши право, да се ожени за Джеймс Търнър – един от най-уважаваните прокурори в Калифорния, да роди три деца. Освен всичко това, след раждането на Джъстин – третия ѝ син, кариерата ѝ вървеше шеметно. Американската мечта! Тя я постигаше в памет на родителите си, които не успяха да дочакат внуци – и двамата бяха загинали в автомобилна катастрофа още в третата си година като американци.
Мила и Джеймс бяха обиколили всички популярни туристически дестинации в Северна и Южна Америка, Австралия, Азия, Африка. Но това лято за първи път мъжът ѝ реши да посетят Европа. Щяха да прекарат седмица на Френската ривиера, след което ги очакваше круиз през Барселона, Малага, Валета, Александрия и Казабланка. И така, Мила взе твърдото решение да пожертва първите два дни в Ница, за да посети родината си. Причината се криеше в едно малко рилско село, където беше останал единственият ѝ жив роднина в България – 90 годишният дядо Дончо.
За дядото беше отделена цялата трета чанта – Мила му носеше пълен комплект рибарски принадлежности и множество дрехи, обувки, козметика, прибори за хранене, бутилка отлежало уиски, кутия хавански пури, пакет бисквити с фъстъчено масло, последно поколение слухов апарат и един лаптоп. Внучката беше напълно уверена, че ще успее да научи дядо си да влиза в Скайп и да си говорят.

– Кажете, госпожо – обърна се към нея смръщеният и рошав мъж, подпрял се на разхвърляното бюро зад вратата, обозначена с думите „Рекламации багажи“.
– Извинете, но багажът ми – каза Мила с цялата учтивост, на която я беше възпитал животът отвъд океана, – няма го на лентата.
– Попълнете този формуляр – отвърна мъжът, бутна ѝ някакъв хвърчащ лист и запали цигара.
Мила попълни старателно името на селото, а на мястото за адрес написа само: „за дядо Дончо“ и когато подаде листа на мъжа, той каза:
– До три дни ще ви го изпратят на адреса.
Последва спор, в който Мила, изоставила любезността, обясняваше как след два дни отлита от България, че трябва да се направи нещо, че няма начин да не се открият чантите ѝ, че е прелетяла над десет хиляди километра, за да стигне до тук и че няма да си тръгне от летището без багажа, а през това време мъжът и негов внезапно появил се колега отговаряха, че вината не е в тях, че се случват такива работи, че ако има претенции, трябва да се обърне към авиокомпанията. После я изгониха.
Мила си купи левове от едно обменно бюро и нае кола.

– Ей, кифло, така ли са престроява, ма, пача с пача! – това изобилстващо с кулинарна лексика изречение беше първото нещо, което Мила чу под ясното българско небе. Второто беше насочено към селянина, който ѝ е дал книжка, а третото жонглираше с теми като анатомията и мястото на жената в обществото. Тя успя да затвори прозорците на Реното, след което включи радиото и климатика. Отби край пътя и потисна сълзите си. Беше си го представяла по друг начин – предполагаше, че щом се върне в България ще плаче от носталгия. Сега се опитваше да не се разплаче от гняв и обида. Наложи си да се съвземе – там, на село, я чакаше дядо Дончо и тя имаше само днешния и утрешния ден на разположение, за да му гостува.
Кратките погледи, които успя да хвърли на София, я изумиха. Големи лъскави сгради, нови жилищни комплекси, модерни коли. После състоянието на магистралата също я изненада приятно. Точно когато беше постигнала почти пълно душевно спокойствие след краха на летището, докато се наслаждаваше на познатите от детството ѝ завои, оградени от скали, една полицейска палка прекъсна унеса ѝ. Тя спря и свали стъклото.
– Сержант Дюстабанлиев от пътна полиция – представи се един възпълничък катаджия. – Моля, документите Ви и документите на колата, госпожа!
С учтиво „заповядайте“ Мила му връчи паспорта си и папката с документи на наетия автомобил.
– Америка, а? Хмя! Абе, госпожо Търнър, и яз съм бил у Америка, ама я да ми кажете, там левио фар не го ли използвате?
Оказа се, че крушката на фара ѝ е изгоряла. Мила тъкмо обясняваше, че е наела колата преди по-малко от два часа, когато сержант Дюстабанлиев реши да бъде напълно откровен с нея:
– Вижте са, госпожо Търнър, яз съм катаджия от осемнаесе години. Нема смисъл са тука да Ви мотаме. Да пишеме, да бришеме... Дайте некой лев за кафенце и по живо по здраво.
След като кафенцето беше оценено на 30 лева, Мила продължаваше „по живо по здраво“ своя път към селото. На следващата бензиностанция смениха крушката на фара ѝ и част от последните левове бяха инвестирани в бензин.
Но когато видя изкривената и ръждясала табела на селото си и сълзите от умиление напълниха очите ѝ, колата изведнъж пропадна в огромна дупка и нещо отпред започна да пуши и да къкри. Мила слезе с чанта под ръка и тръгна по прашните улички към центъра на селото да потърси помощ. Високите токчета минаваха по познатите места, а тя гледаше ливадите, вадата, старите къщи. Дворът на дядо Кольо със злобното куче. Кафенето. Кметството. Училището. Но всичко беше празно. Не срещна никой. Почука на няколко врати, но никой не отвърна. Какво ли е станало тук?
Спомени от едно друго време. От свят на милиони светлинни години оттук. Момиче. Прашни панталонки. Ухание на люляци. Свеж полъх от планината. Компот. От праскови. Компот, който пиеш направо от буркана, стича се по лицето ти, а нежният му аромат изпълва цялото ти тяло със свежест. Сладост. Мирис на печени чушки. Детски устни, боядисани от пресни боровинки. Филия с лютеница, която се носи в мръсната от игри ръка като награда. Като благословия. Тичане по прашни селски улици. Приятели. Луната, която виси над планинските върхове – блестящ медал след финала на поредния летен ден. Още приятели, насядали около огъня в лятната вечер. Огънят топли, свети и ухае, хвърля нежни сенки върху детските лица. Лятото. Тогава, когато единствената грижа е как да изпълниш с лудост всяка минутка от него. Тогава, когато всички бяхме тук...
Но, къде са всички сега?
Колко ли хилядолетия са изминали от тогава?

За част от секундата в небето над призрачното село надвиснаха черни облаци, бликна дъжд и Мила се скри под стрехата на една къща. След половин час дъждът спря също толкова внезапно и тя зашляпа в калта към старата къща на дядо си.
За последен път беше говорила с дядо Дончо преди три години - спомни си как на екрана на скъпия ѝ мобилен телефон блестяха златните цифри „359“. Тогава тя говореше, а той редуваше въпроса „кой се обажда“ с възклицанието: „не чуем“. Мила се разтрепери от докосването до ръждясалата стара врата на двора, по която дъждовните капчици светеха от току-що изгрялото слънце. Беше отключено. Отключена беше и вратата на къщата. Вътре миришеше на изгнило, застоялият въздух я блъсна като вълна. Пердетата бяха спуснати и беше мрачно, но все пак се виждаше, че всичко тъне в прах. Мила извика дядо си няколко пъти до момента, в който през сълзи се върна на калната улица, разбрала, че в къщата няма никой. 

* * * 

Гробището е в най-южния край на селото. Още при широко разтворените му порти тя вижда, че всички баби и дядовци, които е познавала са тук. Но не намира името на дядо си в некролозите и тръгва да го търси сред гробовете. Кога ли е умрял? Кой ли го е погребал? И защо на вратата няма некролог?
Върви и гледа. Не плаче. Изпитва неясно чувство. Носталгия по детството? Или просто срам? Срам от това, че не е разбрала, унесена в своята кариера, пари и пътешествия, за смъртта на последния свой роднина, тук, в България...
Върви от гроб на гроб. Някои паметници са потънали в бурени. На други гробове няма и паметници. Тук таме се вижда по някое име. И години.
Отказва се. Излиза от гробището и сяда покрусена на пейката пред портата – навела глава, покрила с длани лицето си. Но изненадващо сълзите не идват. Вместо тях, усеща една призрачна ръка да я докосва по рамото. „Ей, момиченце“ – казва призракът. Мила вдига стреснато очи и вижда, че срещу нея стои съсухрен старец.
Жилеста ръка, подпряна на бастун. Другата е на рамото ѝ, но доскоро е блъскала някаква стара ръждясала бебешка количка, пълна с консерви. Двете ръце преминават в рамене, през които е наметнато мокро шушляково яке, а на главата на тях е закрепена бяла бейзболна шапка. Немощни крака, стари обувки, проправили бразди в калта.
Не, тя не го познава. Не познава шапката, която сама му е изпратила преди пет-шест години. Не познава и количката, в която той я е возил като бебе преди един милион години. Но той, въпреки 90-те си години, въпреки слабия слух, отиващото си зрение и немощната памет, казва с дрезгав глас: „Милче! Па ти си дошла! Оти тука си седнàла? Ела дома, бе, дете! На мократа пейка... немой! Че изстинеш!“
Чак след това, докато прегръща дядо си Дончо, Мила разбира защо сълзите ѝ не са пожелали да излязат преди малко – от отчаяние. За да се излеят сега. Всичките. От радост.
По-късно, в прохладната вечер, на по чашка ракия, Мила и дядо Дончо седят на пейката в двора и общуват с викове, но не се притесняват от никого, защото няма никой друг жив човек в селото. Преди половин година умрял дядо Тасе и оттогава дядо Дончо останал сам.
– Море пораснàла си, убава си... – радва се дядото.
– Как живееш така? Сам? – пита го тя.
– Епа те, шугам некаво. Одим еднаж у месецо да земем пенсията и да купим лекарства, консерви и ракия от магазино при манастиро... Па като ми стане мàка, почнем да си думам сос снимките на бабата, на майка ти, с твойте.
– Телевизорът работи ли ти?
– Епà! Он уж работи, ама са спрели програмите, с антена се не ловат. Ама не са ми изтребàли, нали ги знам, само глупости думаа. Четем стари вестници чат-пат.
– Дядо, искаш ли да идеш в дом? В някой дом за стари хора. Там да си имаш компания...
– Ти па! Не ме нервирай! Тука че си умрем язека! Докторо идва еднаж у месецо да ми премери кръвното и да ми напише рецепта, кога умрем, он че ме закопа.
– Но защо си в мазето? Защо там живееш?
– Епа нали е лето! На лад! Ного жега ми е горе у кащата. Там че идем есента. Ей, утре че ми докараа дръва! Късмет, че сега дойде, та да ми помогнеш...
– Добре, дядо.
– Кàжи са що има по таа Америка? Убаво ли е? Нема ли да се прибираш вече?
– Хубаво е дядо. Добре живеем, имаме голяма къща. Четири етажа. С басейн. Хубави коли...
– Беки и ти караш кола! Ха, убава работа! – вика дядо Дончо и се смее през сълзи.
Вечерят с консерви русенско варено, после Мила си ляга в старата спалня на втория етаж, облечена с извехтяла нощница, останала от майка ѝ, а дядо Дончо си отива да спи „на лад у маазето“. 

* * * 

На следващата сутрин Мила Търнър се събуди от бръмчене на камион. През прозореца видя, че двама мъже разтоварват дърва в двора на къщата. Мила облече дънките и тениската, опитвайки се да не обръща внимание на миризмата им. Преди да слезе погледна по навик телефона си, но той беше изключен – с паднала батерия, въпреки че го бе оставила цяла нощ да се зарежда:
– Спрели са токо – обясни ѝ дядо Дончо, докато показваше на мъжете къде да оставят дървата.
В този момент Мила осъзна нелепата ситуация: не разполагаше с телефон, наетата кола стоеше затънала в дупка и не можеше да излезе, парите в брой бяха крайно недостатъчни, а наоколо нямаше банкомати. Самолетът ѝ излиташе утре сутринта. „Добре дошла у дома“ – каза подигравателно някакъв глас в главата ѝ.
Прогони този глас и погледна към мъжете с камиона. Усети неприкритото учудване в погледа на по-младия от двамата. Беше силен мъж в средата на 30-те, облечен с потник и скъсани дънки.
– Мила? – изненадващо попита мъжът.
– Познаваме ли се?
– Учила ли си в Софийския? Преди 17-18 години?
– Да. Само в първи курс. После...
– ... после замина за Америка. Аз съм Иво. Не ходех много по лекции, но бяхме съседи в Студентски град.
– Иво ли? Иво! Толкова години минаха... Какво правиш тук?
– Работя. Разнасям дърва. Мисля, че съм един от най-добре образованите дървари в околността.
– Боже! Ами... хм... аз бих те почерпила с кафе, но са спрели тока.
– Тогава аз ще те почерпя с кафе, докато пия една бира в бара на хотела в Пастра. С кола ли си?
– Бях.
– О! Да не би да е онова „Рено“ в дупката?
– Да.
– Нямате си такива дупки в Америка, а? – засмя се Иво. – Имаме въже, ще го издърпаме за нула време.
Мила и Иво се бяха срещнали за пръв път през есента на 1996 година в Студентски град. Тогава се бяха учудили на факта, че са живели само на 15 километра един от друг, а са се запознали чак на мизерния първи етаж в огромното общежитие. Бяха изживели няколко пиянски купона заедно. Бяха танцували на една песен. Или бяха две? Три? Една вечер тя беше останала при него в стаята му. После обаче нещо се беше объркало. Мила не помнеше какво. Дали не беше когато му съобщи за Зелената карта?
Колата бе извадена от дупката – оказа се, че пораженията са засегнали само системата за отопление. После Мила последва камиона за дърва на Иво до въпросния хотел. Тя седна зад чаша горещо кафе, а той – зад бутилка ледено студена бира.
– Е? Как си живееш там, в Америка?
– Добре. Нямам оплаквания. Хубаво е. Нали знаеш – стандарт на живот, добра работа...
– Съжалявам за вашите. Голяма трагедия.
– Благодаря. Не знам дали се залъгвам, когато казвам, че съм го преживяла. Но човек просто няма избор, трябва да продължи. Имам три деца. Момчета. Ти? Имаш ли семейство?
– Ха-ха, още не. Не бързам.
– Защо се прибра да живееш тук? Защо поне не остана в София? Да живееш и да работиш там? Та тук няма никой...
– Когато завърших, татко остана сам. Нямаше кой да се грижи за него. Реших да дойда за година-две, след което да измисля нещо. Но така и не успях да го оставя. По-странното е, че вече се чувствам щастлив тук.
– Така ли?
– Да. Сякаш вече не мога да си представя живота без тези обезлюдени села. Хората си отиват, къщите се рушат, дворовете буренясват... Но има нещо друго. В природата тук. Планината, скалистите върхове, мириса на боровете, ветровете, които се спускат от склоновете и огъват дърветата. Има нещо в изгрева на слънцето над тези заснежени върхове. Не мога да си представя живота без това.
– О... Звучи... хм, интересно.
– И татко. Той е тук, а не може да се справя сам. В неделните сутрини го извеждам с количката по пътя. Ходим чак до манастира. Той иска да ходим по пътя, по който те с мама са ме разхождали като бебе. Не е ли логично – все по тоя път... Когато аз не съм можел да ходя, ме е возил той. А сега, когато той не може, да го направя аз...?
– Да. Но все пак... Ти трябва да се развиваш. Да работиш нещо друго. В първи курс беше един от най-добрите.
– Ти щастлива ли си, Мила? – неочаквано попита Иво.
– Ха! Какъв въпрос само. Нали ти казах – живеем си чудесно. Аз, Джеймс и децата. Работата ми е много добра и... осигуровките. При нас осигуровките са много важни.
– Аха...
– Пътувала съм по всички континенти, виждала съм толкова много неща. Познавам прекрасни хора. И миналата година ходихме на Супербоул.
– Брей.
– А къщата ни... тя е на един хълм. От спалнята си виждам целия град. И океана в далечината. Красиво е.
– Звучи чудесно.
– Имам ново Ламборгини. А дрехите ми едва се побират в една цяла стая. Имам домашна прислужница. Имам всичко, което съм искала.
– Добре. И все пак. Попитах те друго – щастлива ли си?
Мила замълча. Имаше нещо в този суров поглед отсреща и тя нямаше как да го излъже. Не намери сили и да му отговори искрено, затова замълча. А искреният отговор щеше да звучи така: „Да, бях щастлива до вчера. Но вчера, след като оплаквах дядо си, без да е умрял, след като го срещнах – самичък в селото си, да пълни с консерви моята бебешка количка и да спи в мазето, след това няма как да съм щастлива.“ Вместо това Мила се усмихна, благодари за кафето и помощта, сбогува се набързо с Иво и се върна при дядо си, за да му помогне с дървата.
Токът беше дошъл. Чантите от летището – не. Не пристигнаха и на следващата сутрин, когато Мила се раздели с дядо си. Докато закусваха заедно, тя обясняваше на висок глас:
– Ще ти донесат едни неща. Всичко е за теб. Има слухов апарат. И лаптоп. Може да помолиш Иво, дърваря, да ти покаже как се включва лаптопа. И като го включиш, ще можем да си говорим. Аз съм го подготвила.
– Арно, арно, чедо – повтаряше дядото.
След закуската Мила, въпреки протестите на дядо Дончо, му остави всичките си останали пари в брой и го целуна за сбогом. Качи се на Реното и с пълнещи се очи гледаше как дядо ѝ маха от входа на къщата си – сам в това призрачно село. Когато го погледна за последен път, в огледалото за задно виждане, през насълзените ѝ очи, той изглеждаше нереален като спомен. Щом се качи на самолета за Франция, забравила за костюмите, роклите и обувките си, тя изпи чаша вино и усети колко много ѝ липсват децата. 

* * * 

В деня след като Мила Търнър си е заминала от селото, дядо Дончо получава една огромна чанта. Дълго и старателно подрежда дрехите и обувките в стария гардероб, защото знае, че никога няма да се накани да ги облече. Няма да използва и гела за бръснене, та нима е възможно това чудо да се пени хубаво като стария сапун. Не отваря и пастата за зъби, но пък дълго се смее от сърце, докато в отворената му уста жълтее единственият останал зъб. Хвърля всички козметики в един стар леген, за да не му се пречкат. Приборите за хранене са оставени да събират прах в кухненското шкафче, а бисквитите с фъстъчено масло отделени за гости – за него са твърди и няма как да ги сдъвче. Докато прибира комплекта рибарски принадлежности в килера, все пак си мечтае как ще отиде някой ден за риба. Уискито и пурите са дадени след няколко дни на доктора, за да го накара да му сложи слуховия апарат. В следващите дни дядото се впечатлява от апарата – с него се хваща Радио Благоевград. След време обаче му омръзва да го носи, защото няма кого да слуша.
Но лаптопът ще донесе на дядо Дончо истинско щастие. Той така и няма да научи какво е Скайп, но това не е важно. Защото след няколко дни, когато след дълго натискане ще открие как се включва това чудо, на екрана ненадейно ще се покаже голяма снимка на Мила с мъжа ѝ и с тримата правнуци.

Вече ще има нови хора, с които да си говори.






Прочети още:
Коледна история за момиче и пистолет