ТЕРЗИЛЪЦИ

Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на нас и ни въртеше в центъра на всичко.

  Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от поглед дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светлокафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъхът на галещите черни ресници, дето гъделичкат, без да докосват, остри като мечове и меки като току-що разцъфнали теменужени листенца, отдалечавам се все по