понеделник, 15 септември 2014 г.

Mоята история с Bon Jovi

Mоята история с Bon Jovi щеше да се превърне в моята истерия с Bon Jovi, но в ранното утро на 10 юли 2011 година всичко беше тихо и спокойно, когато с вълнение се качих на организирания транспорт за концерта в Букурещ. Всичко беше на мястото си: билетите – в предното отделение на раницата, завити в найлонови джобове, запечатани с тиксо; жена ми Криси – усмихната на седалката до мен; леите – в портфейла; бинокълът, българското знаме, фотоапаратът, пурата, сандвичите – натъпкани в раницата. Точно в 7 сутринта автобусът тръгна и шофьорът пусна музика – Bon Jovi, естествено. Въпреки това аз сложих слушалките си, защото на плейъра си бях подредил най-надъхващите парчета.
Стигнахме в Русе без почивка и след като спряхме за около 20 минути на едно обменно бюро, се отправихме към границата. Наближаваше 12 часа, когато организаторката премина покрай седалката ми: „Извадете си личните карти”. Именно в този миг установих, че левият джоб на дънките ми е необичайно празен. Документите! Личната карта! Останали са в колата, заедно с книжката. Видях някакви мъгляви хора, размахващи лични карти, а гласът на Криси прозвуча като от неясен сън: „ШЕГУВАШ СЕ, НАЛИ?”
Други въпроси нямаше, нито „Ами сега?”, нито „Какво ще правим?”… Да се откажем от концерта, за който мечтаехме от 15-годишни беше невъзможно.
Изненадах се как започнах отчаяната акция по спасяване на мечтата с решителността на опитен пожарникар – извадих повечето леи, дадох ги на жена ми, разопаковах билетите и взех единия с думите: „Отивай на концерта! Аз се връщам в София за личната карта.” Излизайки от автобуса дочух заглъхващ въпрос: „Ама, с какво ще стигнеш до Соф…?”. Тичах по-бързо от мексиканец, бягащ на границата със САЩ, което вероятно си е било доста подозрително и на Българо-Румънската граница. „Нямам лична карта, отивам на концерт” – отговорих на съвестния полицай, който ме спря, а след обясненията започна да ме гледа съчувствено. Предизвиках съчувстие в полицай! Едно мъжко признание – доплака ми се. Минаваше 12 на обед, а концертът беше от 20 ч. Нямаше никакъв шанс да стигна до София с автобус, защото нямах време да търся автогара в Русе, затова се предадох на последната надежда – автостоп.
- Толкова отчаяно махахте… помислих, че е станала катастрофа – това бяха първите думи на Иван, човекът, който ме поведе по първите километри към спасението на мечтата ми. Отиваше във Велико Търново и ме закара до Бяла. На този ужасен разклон чаках поне половин час, размахвайки отчаяно ръце. Когато мина 13:30, спрях да гледам часовника. „Дори и за биса да стигна – си заслужава”. Интересно свойство имаме хората – в такива отчайващи моменти да се самоуспокояваме. Групата с автобуса, заедно с жена ми сигурно вече беше в Букурещ, но тя нямаше активиран роуминг и не можех да се обадя.
Махайки на разклона край Бяла, си спомнях как в шести клас за първи път започнах да слушам Bon Jovi, как се дразнех на тези, които казваха, че Bon Jovi е човек, а не група, колко странно се чувствах да съм обсебен от музиката на Джон, в който бяха влюбени най-красивите момичета в града. Спомних си стария плакат на гардероба, затананиках си “Wild Is The Wind” и се захилих истерично, осъзнавайки абсурдността на ситуацията. Щях да прекарам тук остатъка от деня, пропускайки първия си и вероятно единствен шанс да видя групата, която ме беше формирала като музикален вкус и като човек. Утешаваше ме единствено мисълта, че жена ми ще снима, ще разказва, радвах се, че поне тя ще успее… а всъщност аз я запалих по групата, когато бяхме млади гаджета в гимназията.
Тогава чух клаксона. Някаква кола ме беше отминала и чакаше. Не кола! Джип! „За София?” – попитах. „Имаш късмет днес, баце” – отвърна огромният мъж, който пушеше пура до шофьора и не осъзнаваше колко далече беше от истината това изречение. Но този човек внезапно ме накара да обичам мутрите и всичко, свързано с тях. „Абе пич, ти усещаш ли ги тоя 180 километра в час?” – засмя се спасителят ми, докато возилото летеше по мостовете и тунелите на Витиня. Точно в 15:30 ч. бях в София, пред колата си, която беше затворена от микробус на паркинг в района на Народната библиотека. След 10 минути натискане на клаксона и псувни от пенсионерите в блокчето над мен, шофьорът на буса дойде, пушейки цигара. „Колега, спокойно бе, за къде бързаш? Неделя е!”
В 16 ч. излязох от София за втори път през този откачен ден. Бях напълнил „звяра” с бензин и си представях как всички вече са на площада и чакат концерта, пиейки бира в горещия ден. Не искам да си признавам как съм шофирал, но след три часа вече се бях наредил напълно невредим на голяма опашка от автомобили на румънци, прибиращи се в неделя от черноморието. Поне 2 часа не ми мърдаха. Тук ли щях да изкарам концерта? Тогава видях полицая, който ме изпрати преди 7 часа. Онзи, със съчувствения поглед.
Този човек ми спаси повече време и от мутрата с джипа. Вече обичах и полицаите, чувствайки се като президент, когато ми направиха път и пред недоволните румънски физиономии се наредих най-отпред. Преминах границата и тръгнах към Букурещ. Чак тогава се сетих да си пусна музика в колата. След около час, докато влизах в града, слушах „It’s My Life” и се чувствах като онова момче от клипа, което стигна точно за последния акорд на песента. Паркирах в някакъв Mол на центъра и хукнах към сцената, от която се чуваха първите акорди на „Runaway”. Мислите си, че това е символика? Не! Символика беше моментът, в който открих Криси на претъпканата трибуна, клатеща се от подскачащи хора – точно на края на „It’s My Life”… Символика беше, че като я прегърнах започнаха „In These Arms”… И мечтата беше реалност!
Тогава видях толкова български знамена в публиката, че се почувствах като в сън. И когато обявиха концерта в София разбрах, че идват само заради тези знамена и истеричните хора, които стояха под тях. Защото ние сме достатъчно луди, за да ни запомнят, макар и да не знаят какво е коствало на някои от нас да стигнат в Букурещ през 2011-та…




Б.А. Историята беше публикувана за първи път преди две години. Тогава много хора искрено се забавляваха с нея. Затова се изкуших да я пусна отново.

Прочети още:
Изкуството иска жертви!