Пропускане към основното съдържание

Писмо до дядо Йоцо




Здравей, дядо Йоцо,
Пиша ти от София, годината е вече 2015-та. Не знам дали някой друг се е сещал за теб през годините, но реших да ти пратя това писмо, за да ти разкажа какво ново става в твоята България. Повече от сто години са минали, дядо Йоцо, а сякаш са хиляда - дори да беше тук и да виждаше, не знам дали щеше да ни познаеш.

Любимата ти българска железница още е тука. Е, казват, че влаковете работят на загуба, машинистите и пътниците напоследък взеха да недоволстват, но още си имаме влакове, които трещят по релсите. Някои се оплакват, че им били стари влаковете, вътре лошо им миришело, закъснявали били, пък и вече няма кой да им се радва, даже и слепец - всички се жалват. Но за това си има причина, дядо Йоцо, щото българите си имаме вече коли, че и самолети! Всеки си има по една кола, дядо, качва се сутрин важно-важно и отива на работа. Целите улици на София са в коли, толкова са много, че си стоят на едно място и чакат. Ех, да беше тук да видиш каква прелест е това! Е, нали знаеш, пак ще се намери някой да се оплаква - стари ни били колите, двайсетгодишни, раздрънкани, опасни, много пушек вдигали, пък друг ще каже - лоши са ни пътищата, чупим си колите. Но нали ни знаеш - българите все се оплакваме... А речеш ли, дядо Йоцо, да заминеш за Европа, за Русия, за Америка, отиваш на летището и се качваш на самолет! Наши, български самолети си имаме. Само няма кой да им маха с шапката като теб. Старата авиокомпания я продадохме и после новичка си направихме! Вярно, някои плачат, че българите все се качвали по самолетите, отивали далече и после не се връщали. Нали ни знаеш - и на най-чудните чудеса все кусури им намираме.

Аз ще ти кажа, дядо Йоцо, че много хубаво си живеем. И паши българи си имаме още (нищо, че някои разправят, че пак турците ги командвали всички). Днешните ни паши са по-други, саби не носят, едни умни, цивилизовани. Много не ходят да се виждат с хората, но това е щото сега имаме друго чудо - телевизия. Пашите говорят от нея и всички си ги гледат вкъщи, слушат им приказките и им се радват. Ако някой се оплаква, че говорят глупости или лъжат, че крадат, не го слушай, дядо Йоцо, той нищо не разбира от онова, що говорят умните глави. Щото ако някой паша лъже или е глупав, или пък краде, веднага го сменяваме, сега ние сами си ги избираме. Слагаме на негово място друг - по-умен, по-честен, по-доблестен. Ако пък някой искаме да го свалим от власт преди изборите още, за това също си имаме начин. Всеки си има вкъщи едно друго чудо - компютър. С тях правим революциите. С тях протестираме. С тях гоним лошите политици.

И друго, дядо Йоцо, да не забравя, все още и войска си имаме! Пак са над 30 хиляди, като след освобождението. Толкоз сме храбри, че пращаме войничетата да се бият по други държави, за да им носят демокрация! Да стане и там мирно и хубаво, като при нас. А тук войници не ни трябват вече, никой не смее да ни пипне. Ех, дядо Йоцо, колко лошо, че не си жив, да видиш толкова радост и свобода!

Да, България е свободна и всички се радваме на свободата, дядо. А жените, ако знаеш, те пък колко свободни са станали. Но това не е за разправяне на стар човек като тебе. Свободни сме, дядо, кеф ти - качиш се на влака край Искъра да гледаш красотите на родината, кеф ти - на колата и на работа, кеф ти - на самолета и довиждане. Свободни сме да си гледаме и пашите всеки ден по телевизията, докато войската ни пази свободата. И на всичкото отгоре, дядо, големците сами идват на крак да ни се радват на държавата. Американци, руснаци, англичани - всички. И народът ги обича толкоз много, че от срам не му дават прозорците да си отваря като минават.

Така че, дядо Йоцо, радвай се! Радвай се! И дано след още 100 години някой пак ти пише...

Прочетете още:
Невидимият 
Annoyed Birds 
Лаптопът на дядо Дончо 
 

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит