понеделник, 5 януари 2015 г.

Песимистична теория за нашата зима



Както и всяка друга зима, след като отминаха коледната еуфория и новогодишният махмурлук, се събудихме в едно замръзнало кралство, а нерешените от десетки зими проблеми ни посрещнаха – лъснали като кучешка урина в януарски сняг. И докато „снегоядът“ е далечна мечта, прекосяваме скованите от лед тротоари, в които се оглежда травматологията на Пирогов, а от покривите ни дебнат коварни ледени висулки, по-тежки от копието на Ахил. Преди да започнем първия си работен ден от новата година, пием кафе на топло, разказваме си кой как къде и колко пъти се е напил през почивните дни и се отпускаме в мечти да сме някъде на юг. Например при Гришо – в Бризбейн, да "поразцъкаме" в жегата, да поиграем малко с Федерер, а вечерта Маша да ни чака вкъщи не с джезве греяна ракия, а с чаша ледено шампанско.

Както и всяка друга зима, гледаме как политиците обясняват в сутрешните блокове каква прекрасна година ни чака, какъв живот са ни подготвили до следващата новогодишна нощ. От първите страници на вестниците, вниманието ни приковават следните интригуващи заглавия: "Живакът пада до минус 20", "Автомобил уби бащата на топ адвокатка и избяга", "Разходите – с 5% повече от доходите", "Санират панелки без пари", "КАТ започва проверки с камера и микрофон", "Трудна година с малко надежда"... Има снимки от задръствания... и снимки с умиращи от ебола деца...

Както и всяка друга зима, си спомняме за предишните зими, които сме преживели. Надживели. Оцелели. Помните ли виденовата зима, помните ли големия сняг от 2012-та... Колкото повече зими помниш, толкова по-гордо звучи въпросът.

Както и всяка друга зима, следим кое е първото родило се бебе. Тази година, в Бургас (награден през миналата пролет за най-добър град за живеене), майката на първото бебе взела, че избягала - няколко часа след раждането, полицията я търсила, но тя изненадващо се върнала в болницата сама. Тази история с „щастлив завършек“ чух в трамвая от двама пенсионери, които слязоха на моята спирка и дълго преодоляваха замръзналите стъпала към един мрачен подлез.

Както и всяка друга зима, това не е зимата на нашето недоволство. Нито зимата на нашето удовлетворение. Пак сме някъде посред нищото – в зимата на нашето равнодушие. Докато живакът пада, автомобилите убиват, разходите са повече от доходите, панелките чакат безплатното саниране, катаджиите снимат с камерите, а надеждата си отива, ние сме апатични, безчувствени и незаинтересовани. Безжизнени. Празни като градски площад в сутринта на първи януари. Дали отстрани не сме и също толкова отблъскващи?

Както и всяка друга зима, не си спомняме за уроците на историята. „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува.“ Помни ли някой тези думи, казани за българската зима преди повече от сто години? Или е пресилено да искаме от хора, които проливат кръв само сутрин, въоръжени с бръснарско ножче пред огледалото, да си спомнят думите на хора, пролели кръвта си за свободата на родината?

Както и всяка друга зима, мечтаем за пролетта. За топлото слънце. За „снегояда“. Искаме да ни е топло, за разлика от онзи дядо, който каза пред камерите, че не иска да идва пролет, защото тогава започват наводненията. Сигурно и лято не иска, защото няма спасение от жегата. А есента – нови наводнения... И така – до следващата зима. Когато единствената разлика на първа страница на вестниците ще е в годината на издаване.

Както и всяка друга зима...

Прочети още:
Маркес и червената книга 
Изгубени в програмата 
За кого?