Песимистична теория за нашата зима
Както
и всяка друга зима, след като отминаха
коледната еуфория и новогодишният
махмурлук, се събудихме в едно замръзнало
кралство, а нерешените от десетки зими
проблеми ни посрещнаха – лъснали като
кучешка урина в януарски сняг. И докато
„снегоядът“ е далечна мечта, прекосяваме
скованите от лед тротоари, в които се
оглежда травматологията на Пирогов, а
от покривите ни дебнат коварни ледени
висулки, по-тежки от копието на Ахил.
Преди
да започнем първия си работен ден от
новата година, пием кафе на топло,
разказваме си кой как къде и колко пъти
се е напил през почивните дни и се
отпускаме в мечти да сме някъде на юг.
Например при Гришо – в Бризбейн, да
"поразцъкаме" в жегата, да поиграем
малко с Федерер, а вечерта Маша да ни
чака вкъщи не с джезве греяна ракия, а
с чаша ледено шампанско.
Както
и всяка друга зима, гледаме как политиците
обясняват в сутрешните блокове каква
прекрасна година ни чака, какъв живот
са ни подготвили до следващата новогодишна
нощ. От първите страници на вестниците, вниманието ни приковават следните
интригуващи заглавия: "Живакът пада
до минус 20", "Автомобил уби бащата
на топ адвокатка и избяга", "Разходите
– с 5% повече от доходите", "Санират
панелки без пари", "КАТ започва
проверки с камера и микрофон", "Трудна
година с малко надежда"... Има снимки
от задръствания... и снимки с умиращи от
ебола деца...
Както
и всяка друга зима, си спомняме за
предишните зими, които сме преживели.
Надживели. Оцелели. Помните ли виденовата
зима, помните ли големия сняг от 2012-та...
Колкото повече зими помниш, толкова
по-гордо звучи въпросът.
Както
и всяка друга зима, следим кое е първото
родило се бебе. Тази година, в Бургас
(награден през миналата пролет за
най-добър град за живеене), майката на
първото бебе взела, че избягала - няколко
часа след раждането, полицията я търсила,
но тя изненадващо се върнала в болницата
сама. Тази история с „щастлив завършек“
чух в трамвая от двама пенсионери, които
слязоха на моята спирка и дълго
преодоляваха замръзналите стъпала към
един мрачен подлез.
Както
и всяка друга зима, това не е зимата на
нашето недоволство. Нито зимата на
нашето удовлетворение. Пак сме някъде
посред нищото – в зимата на нашето равнодушие.
Докато живакът пада, автомобилите
убиват, разходите са повече от доходите,
панелките чакат безплатното саниране,
катаджиите снимат с камерите, а надеждата
си отива, ние сме апатични, безчувствени
и незаинтересовани. Безжизнени. Празни
като градски площад в сутринта на първи
януари. Дали отстрани не сме и също
толкова отблъскващи?
Както и всяка друга зима, не си спомняме за уроците на историята. „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува.“ Помни ли някой тези думи, казани за българската зима преди повече от сто години? Или е пресилено да искаме от хора, които проливат кръв само сутрин, въоръжени с бръснарско ножче пред огледалото, да си спомнят думите на хора, пролели кръвта си за свободата на родината?
Както и всяка друга зима, не си спомняме за уроците на историята. „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува.“ Помни ли някой тези думи, казани за българската зима преди повече от сто години? Или е пресилено да искаме от хора, които проливат кръв само сутрин, въоръжени с бръснарско ножче пред огледалото, да си спомнят думите на хора, пролели кръвта си за свободата на родината?
Както
и всяка друга зима, мечтаем за пролетта.
За топлото слънце. За „снегояда“. Искаме
да ни е топло, за разлика от онзи дядо,
който каза пред камерите, че не иска да
идва пролет, защото тогава започват
наводненията. Сигурно и лято не иска,
защото няма спасение от жегата. А есента
– нови наводнения... И така – до следващата
зима. Когато единствената разлика на
първа страница на вестниците ще е в
годината на издаване.
